Как потомците пазят паметта за един от защитниците на Самарското знаме?

Сред имената на героите от Руско-турската война (1877-1878) в Алеята на опълченците във Военното гробище-музей в Добрич откриваме и това на Петър Алексиев - един от 22-мата поборници от Шипка и защитник на Самарското знаме. Няма запазена негова снимка, но паметта за него остава жива.

Идеята за създаването на Българското опълчение възниква след неуспеха на Априлско въстание. В последвалата Руско-турска война доброволците се включват активно в бойните действия.

България празнува 148 години свобода

„Няколко десетки са опълченците, свързани с Добруджа - родени в Северна и Южна Добруджа“, обясняват историци от Регионалния исторически музей в Добрич. Сред тях е и Петър Алексиев - роден през 1846 г. в село Хаджилар, Северна Добруджа (днес в Румъния), близо до Тулча.

Още преди войната той участва в революционен комитет, основан от Васил Левски в родното му село по времето, когато Апостола учителства в Еникьой. След залавянето и обесването на Левски османските власти избиват членовете на комитета. Алексиев оцелява по случайност - при опит за арест успява да обезвреди две заптиета и да избяга.

През 1877 г. Петър Алексиев постъпва доброволец в Българското опълчение - в Трета дружина на подполковник Калитин. В състава ѝ е и знаменната част, която носи Самарско знаме - един от най-свещените символи на българската свобода.

Първоначално руското командване, включително император Александър II, подценява доброволците, смятайки ги за недостатъчно обучени. Но боевете доказват обратното - опълченците се превръщат в истински бойни части.

По време на тежките сражения при Стара Загора Алексиев е сред защитниците на Самарското знаме. Според семейни предания, в критичен момент той успява да го укрие и съхрани. Битката е драматична - мнозина загиват, но знамето е спасено. Алексиев е тежко ранен - губи част от челюстта си. Изпратен е на лечение в Русия и оцелява въпреки тежките травми.

По случай 3 март: Пътни промени към Шипка и в центъра на София

След подписването на Берлинския договор родното му място остава извън пределите на Княжество България. Той се установява в добричкото село Градини. Дълго време близките му го смятат за загинал и дори му правят символичен гроб, но три месеца по-късно той се завръща жив.

След войната, въпреки тежките си рани и обезобразеното лице, Петър Алексиев остава непримирим към несправедливостта. Когато в селото възниква напрежение срещу две турски семейства, той категорично се противопоставя на опитите за саморазправа.

Според спомените на негови потомци, той напомня на съселяните си, че войната е свършила и мирните хора не бива да бъдат преследвани. Намесата му предотвратява насилие и показва, че за него честта и справедливостта стоят над омразата.

Петър Алексиев умира през 1908 г. В знак на признателност неговите потомци приемат фамилията Опълченови.

„Храбростта и всеотдайността на тези българи е доказателство, че свободата ни не е дошла наготово“, казват историците.

А Алеята на опълченците в Добрич напомня, че свободата не е подарък, а извоювано право, което трябва да бъде пазено всеки ден.

Репортер: Надежда Карапанчева

ВСИЧКО ЗА ТЪРЖЕСТВАТА ПО СЛУЧАЙ 3 МАРТ ЧЕТЕТЕ ТУК