Година след тежката катастрофа край Микре се връщаме при пациентите и медиците, които ги спасиха

Да си на ръба и да се хвърлиш да спасяваш животи – разказваме една история за благородство и смелост, по време на едно от най-мрачните събития през последните години у нас.

Това е една история за вдъхновение, която започва с тежко премеждие.

17 ноември 2017-та. Катастрофа отнема живота на 11 души край село Микре. Голяма част от тях са незрящи, които се връщат от екскурзия.  Тези, които виждат, трудно намират думи да опишат картината.

„За първи път от толкова години цялата ситуация я сънувах през нощта”, разказват спешните медици от болницата в Ловеч, които първи пристигат на мястото на инцидента. Някои от тях дори не са на работа в този ден.  

„Аз отидох почти нарочно на инцидента, даже излъгахме блокадата, че отиваме да зареждаме газ с моя приятел",  разказа шофьорът на линейката Мартин Тодоров.

Някои от пострадалите издъхват в ръцете им. Други успяват да спасят. Сред спасените е и един по-особен пациент.  

"След осмия, единайсетия, дванайсетия човек.. излезе и куче от носилката, както го стоварвахме от вратата на автобуса, всички се стреснахме за момент”, спомня си шофьорът. 

Тодоров прибира четириногия пациент у дома.

„Това куче седна, не мръдна от мястото си, нито яде, нито пи вода. Жената, като го взе, му даде да яде, веднага изяде три ябълки. Изнесе му същата вода, която аз му бях дал, пи вода от нея. Аз като му бях сложил, не беше пипал водата”, спомня си шофьорът.

В това време, колегите му в болницата се борят за живота на неговия стопанин – Румен.

„Моето куче вече си е вкъщи, в събота го прибраха нашите”, казва Румен Трендафилов, който е сред пострадалите при катастрофата при Микре. Кучето му е приятел и се успокоил, когато разбрал, че е добре. Благодарен е на лекарите.

Година по-късно, и Зак, и Румен отдавна вече са си у дома. Но едва ли някога ще забравят преживяното.

„11 човека заедно с шофьора си отидоха. Хора, които ми бяха приятели, познати. От удара усетих само, че се чупят стъкла. Иначе не помня нищо, изпаднал съм в безсъзнание. Имах усещане, че е много тихо, като дойдох в съзнание. Бях затрупан от седалки на пода, долу. Първото нещо – помислих си, че каквото било – било. Дотук съм”, разказва Румен.

После обаче чува един добре познат звук, който тогава му подсказва, че всичко ще бъде наред.

„Зак -  нямаше го при мен, той явно е изхвърчал някъде навън при удара. На нашийника му има звънче. Като го пускам да тича, го чувам къде е. И като ме качиха в линейката, го чух, че излезе от автобуса, почна да дрънка със звънчето”, споделя човекът облекчението си да разбере, чу кучето му е живо.

Румен остава в болницата 11 дни, а Зак е прибран от негови близки. Това е и най-дългата им раздяла. Първата среща след тази раздяла и радостта от срещата и двамата едва ли ще забравят. Помнят и всички свои спасители – от шофьора на линейката, през лекарите и сестрите, до последния санитар. 

„Те ми спасиха живота. И то, като се има предвид, че не бяха взимали заплати – това в последствие го разбрахме – с месеци… имаха закъснение”, казва Румен.

Да, точно така – правилно разбрахте - когато научават за жестокия сблъсък, екипите в ловешката болница не са получавали заплати месеци наред. И въпреки това хвърлят всички сили, за да помогнат на пострадалите.

Година по-късно, отново се връщаме при тях. Те също помнят Румен и Зак. 

„Болницата наистина беше в ужасно състояние. Напрежение между колегите, нямаше заплати, нямаше лекарства, нямаше консумативи. И точно тогава – този шок, който усетихме, че нямаме готовност, а идват много пострадали – затова всички се отзоваха толкова бързо и всеки от отделението носеше каквото може да помогне”, разказа д-р Румяна Нановска, директор на болницата в Ловеч. Колегите й казват, че по това време лекарите не са можели да мислят за състоянието на болницата, а само за състоянието на пострадалите.

Днес, година по-късно, лекарите редовно получават заплатите си. Спасителите вярват, че и спасените имат заслуга за това. 

По темата работи и Мартин Георгиев