За театъра – едно мазохистично удоволствие...

Животът му е театър, а театърът...е неговият живот... Ако си го виждал на сцената, едва ли си останал безразличен към тайнствения му поглед. Познавам лаконичността му и обичам да го слушам. Думите му никога не са в излишък. Той е на 25, завършил е НАТФИЗ, в класа на Стефан Данаилов. Запознай се с актьора Борислав Веженов и ако душата ти има нужда от храна, позволи й да се докосне до представление с негово участие...

Трите ключови думи, които най-добре те характеризират?
Боби: Театър, музика, пътуване...

Какво е един 25-годишен човек да бъде актьор в България?
Боби: Мазохистично удоволствие. Да се занимаваш с театър в България става все по-трудно и все по-безмислено нещо. Държавата продължава негласно да казва, че няма нужда от хора като нас и скоро истинският, стойностният театър ще остане за консумация на толкова малък кръг от хора, докато накрая започнем да си го правим сами за нас си, актьорите. Казвам това, защото младият актьор в България в момента трябва да избира между \"служенето на изкуството\" или евтината слава. За първото ти трябва много търпение, лишения и воля и въпреки това, не е сигурно, че ще успееш. Много често се случва да заспивам с мисълта дали има смисъл от това, което правя, дали хората имат нужда от мен. Понякога много се отчайвам, но има и моменти след спектакъл, когато   залата е била пълна, когато спектакълът е минал добре, когато публиката е доволна, когато чуеш хубави думи от зрители, тогава си казваш - значи има смисъл...

В момента имам късмета и удоволствието да работя в русенския театър, където не спирам да играя. Това е много важно за един млад актьор - да играе много и различни роли; да успее да влезе в системата на театъра скоро след завършването си, защото започва да губи актьорските си рефлекси. Младите се страхуват да отидат в извънстоличен театър и с право - това си е нож с две остриета. Някои извънстолични театри не могат да предложат среда, удобна за развитие и израстване в актьорската професия, но други пък дават много добър опит и старт за младия актьор. Вземането на подобни решения не са никак лесни, защото в България театралната система не е в услуга на младите актьори и те много трудно могат да работят на т.н.\"свободна практика\"- работа на различни места, в различни проекти, с различни екипи, да могат да се развиват и всичко това без да рискуват в един момент да се окажат без работа. Въпреки всичко обаче, ако обичаш истински театъра, няма какво да те спре да се хвърлиш и да плуваш в необятните води на океана на Мелпомена.
Аз вече трета година съм \"в плен\" на театъра и се чувствам щастлив, на пук на всичко. Искрено се надявам младите хора, които искат да се занимават с изкуство, да направят правилния избор, да не правят компромис със себе си и мечтите си, за да могат да бъдат щастливи, въпреки държавата България...

Защо да отида на следващата ти постановка?
Боби: Защо? Не знам. Животът стана вече толкова скъп, че хората  все по-често се питат този въпрос. Да дадеш 10-12 лева за театър или опера се превръща в лукс за много хора. Това е много тъжно. Все пак човек трябва да влезе в театъра, защото има нужда и от душевна храна, има нужда да стимулира мозъка си, онова единствено нещо, което със своята функция ни различава от животните. Така смятам аз. Ще посмея да цитирам една мисъл на Шопенхауер, доколкото си спомням: \"Да не ходиш на театър е все едно да поддържаш външния си вид без огледало\".

Какво е чувството да си на крачка от \"Икар\"?
Боби: Номинацията сама по себе си е едно признание за добре свършена работа. Колкото и мнения да чувам против подобни награди, смятам, че те са необходими. Все пак трябва да има поне един ден в годината, в който актьорът да се чувства актьор. Моята номинация беше в постановката на русенския театър \"Три сестри\", за ролята на \"Андрей\", а режисьори бяха Армен Джигарханян и Юрий Клепиков. Да получиш номинация в Чехова пиеса с двама руснаци режисьори е истинско удоволствие.

Има ли справедливост в оценяването на театъра?
Боби: Изкуството е много субективно нещо, особено театърът. Една пиеса може много да допадне на един, но друг да я отрече напълно. Много често мнението на публиката не съвпада с това на критиката и театралното съсловие, но все пак театърът се прави за публиката и тя трябва да е коректив при оценката.
Но..! Има и нещо друго - изкуството трябва да има за цел да възпитава, да създава ценности, да моделира  мислене и поведение, а не да се води по моментния вкус на Масата. Подгонени от това да се изпълняват планове за бройка, зрители и приходи, в театрите се наблюдава една такава тенденция на \"поевтиняване\" на театралния продукт. Напротив! Смятам, че театрите трябва да се пазят от това, защото в един момент, когато решат да посегнат към класически и по-стойностни текстове, ще им бъде много трудно да привлекат свикналата с по-лековатите пиеси публика.

В този смисъл трябва да се търси някакъв среден вариант, в който театралният продукт да бъде оценен по достойнство от всички страни. Това, разбира се, е е доста трудно, но смятам, че в България има много примери за спектакли, които доказват, че това е възможно.

Къде се срещат театърът и животът?
Боби: За мен те са преплитат. Животът ми е театър, а театърът...е моят живот. Като да и да звучи, това е факт. Огромна част от времето ми преминава в работа в театъра. Не спирам да репетирам различни пиеси, да влизам под кожата на много персонажи, които много често виждам и в реалния живот. Няма смисъл да казвам какво е казал Шекспир за живота и сцената. И на двете места носим маски, но маските в театъра падат с падането на завесата, а в живота лицемерието, лъжата, подлостта у някои хора остават... Яго, Тартюф и Големанов можем да срещнем всеки ден по улицата.

Какви са името и сюжетът на твоята постановка?
Боби: Заглавие? Не знам! Може да е \"Новият Ерусалим\". Може би, защото съм вярващ човек. Колкото и наивно да звучи - представям си персонажи, които се обичат, хора които не познават омраза, завист и глад за богатство и власт. Една пиеса без край, в която няма отрицателни, главни или второстепенни герои. Просто ей така...