Главата на Сидеров си е съвсем на място и той отлично си дава сметка какво прави...

Никакъв психопат не е Волен Сидеров. Може би е малко повярвал си, може би е поизнервен, може би дори истеричен или на моменти прекалил с нещо. Или всичко накуп. Това обаче не е психиатрична диагноза, а по-скоро помощно средство представленията му да изглеждат още по-убедително. Главата на Сидеров си е съвсем на място и той отлично си дава сметка какво прави. Доказателство за това е фактът, че представлението от години протича на равни интервали по абсолютно идентичен начин. Всъщност още от политическата му засилка през 2005 година, когато „Атака“ неочаквано за всички влезе в парламента. Сменят се само изпречилите се на пътя му случайни герои, които онемели се чудят откъде им е дошло – като френското културно аташе Стефани Дюмортие и младежът Димитър Бахнев  от летището във Варна.

 

Затова е удивително, че почти 10 години по-късно аудиторията продължава да се връзва на номерата му с еднакъв патос и едва ли не изненада. Гарнирани със закана (надежда), очакване „ето този път вече да си получи заслуженото“ за арогантното поведение. Всъщност колкото повече „си получава заслуженото“, толкова по-добре за него. От самото начало Волен си избра ролята на извънсистемния политически скандалджия и без задръжки си я играе с впечатляващ талант, докато паралелно умело лавира в актуалната парламентарна конюнктура. А акцент в сценария му е „да си го търси“ колкото може по-активно и оригинално. Предвид трите му мандата и последователно спечелени седем и нагоре процента от гласовете, явно има публика, която да го аплодира сърдечно.

 

Ето го сюжетът в основни линии. Сидеров и различен брой бодри сподвижници се явяват някъде. Най-често в чиста среда. Следва предизвикателно поведение – групово или индивидуално. Очаквано, някой възмутено реагира. Оттам върху главата му се стоварва необуздан националистически гняв. Атрибутите са разнообразни и съобразени с обстановката и персонажите – от крясък и заплахи, през физическа разправа до размахване на оръжие. Логично се намесват още хора. Вестниците и телевизиите гръмват, понася се обществено възмущение, включва се някоя и друга институция, политици размахват пръст. Накрая излизат Волен и група и обявяват цялата работа за гнусен политически заговор срещу „Атака, която не се страхува да нарича нещата с истинските им имена“. А нищо неподозиращите граждани от сценката като минимум са „внедрени провокатори“ от ЦРУ, КГБ, МИ 6, МИТ, Мосад и Румен Петков.

 

Така че нищо впечатляващо няма в панаира на летище Варна. (Разбира се, вън от съмнение е, че той е възмутителен и трябва да има последствия.) По-интересно обаче е да се проследи кога Волен действа по този начин. И защо днес е по-нисък от тревата национално отговорен политик, а утре се превръща в агресивен гамен. Дългогодишните наблюдения налагат един от възможните отговори – Сидеров изригва, когато е притиснат. Да видим.

 

Април 2006 година. Първа бележита проява на Сидеров при инцидента на магистрала „Тракия“. Тогава Волен Сидеров  си поигра на картинг със семейството на Явор Доков, шофьорът му насини окото на младежа, а националистическият лидер го заплаши с пистолет. Сидеров обяви случилото се за атентат и политическа поръчка, а Доков – за платен провокатор. 

 

По това време „Атака“ беше в пълна политическа и обществена изолация. Депутатите бягаха от Сидеров като от чумав, а медиите го наричаха фашист. Първите отцепници го напуснаха още в първия ден на 40-ото Народно събрание и минаха в лагера на управляващите тогава БСП, ДПС и НДСВ. Люспенето продължи скорострелно. Затова Волен се нуждаеше от рязък героически ход, с който отново да стане интересен на публиката. Дали сам си го организира, или му го организираха удобно, вероятно няма да узнаем.

 

Февруари 2010 година. Скандалът в самолета на Луфтханза, при който Волен Сидеров буйства на борда. Беше задържан за кратко, проведе се разследване, лидерът на „Атака” беше принуден да се извини и случаят приключи. 

 

Прясна в онзи момент беше скандалната раздяла на Сидеров с дългогодишния му съратник, кум и телевизионен домакин – шефа на телевизия СКАТ Валери Симеонов. Малко след като „Атака“ подкрепи кабинета на ГЕРБ през 2009 година, Симеонов започна да атакува Сидеров с обвинения за пари в куфарчета и принуда над кандидати за депутати. Позамеряха се по медиите, но самолетната авантюра измести скандала.

 

Май 2011 година. „Атака” организира демонстрация в Батак, която провали честване на канонизираните баташки новомъченици. Броени дни по-късно националистите втрещиха всички с митинга срещу минаретата на софийската джамия Баня Башъ, който прерасна в кърваво меле с мюсюлмани насред петъчната молитва.

 

В разгара си беше скандалът с т. нар. Сейшелска офшорка на Сидеров. Депутати го обвиняваха под сурдинка, че ги принуждавал да подписват договори за поръчителство към въпросните компании на стойност 150 000 евро. Нещо като гаранции за лоялност. Очакваше се масово напускане на депутати от групата на „Атака“. То се случи малко по-късно. Добави се и раздяла със съпругата Капка по „политически“ причини след 20 години съвместен живот. А наближаваха президентските и местните избори.

 

Февруари 2013 година. Февруарските протести. Ни в клин, ни в ръкав „Атака“ се включи в тях. Сидеров поведе по улиците тълпи неориентирани националисти, които никой повече не видя след това. Замеряха телевизии с яйца, разправяха се с граждани по площади, нахвърляха се на полицаи и общо взето превзеха вниманието задълго.

 

Отново – изборите чукаха на вратата. А рейтингът на „Атака“ се мъдреше около застрашителните 2%. От 21 депутати в началото на мандата, Волен Сидеров успя да го приключи с 10. В този момент станаха ясни далновидността на националиста и геният му да се разхожда по тънката струна на избирателя. Налудничаво звучащите му идеи от 2005 година за национализация на ЕРП-тата и други ключови отрасли  се превърнаха в лайтмотив на протеста. На практика „Атака“ единствена осребри добре участието си в събитията, довели до оставката на кабинета „Борисов“. И така влезе отново в парламента.

 

Септември 2013 година. Скандалът в брюкселския ресторант. Развеселена група депутати от „Атака”, начело със Сидеров, се държа вулгарно в заведението, замеря с тапи персонала и направи сцена за сметката. Изнервени бяха. Месеци наред трябваше да обясняват необяснимото – как така гарантират кворума в парламента и подкрепят БСП и ДПС, които години наред громяха.  Знаеха, че са неубедителни, каквото и да кажат.

 

И така стигаме до панаира на летището във Варна. Няма нужда от обяснения. Въпреки гнусливото мълчание на БСП и ДПС по темата, вече стана ясно – канят се да издърпат килимчето изпод краката на Сидеров. Или, ако използваме неговата лексика, да спрат да поливат стайното си цвете. Доказателство за това е забързаното обезпечаване на кворума и гласуванията с внезапно покаяли се депутати от ГЕРБ. И подбраните снимки от нови и стари луксозни воаяжи на Волен и компания.

 

И като стана дума за тях, тук може би е единствената грешка на националиста. Можеше да си спести някой и друг кубински плаж, пура и френски разкош в бароков стил. Отлично знае, че има врагове, които само това чакат. Но можем да отдадем това лекомислие на главозамайването от крупното държавно (да речем) финансово благополучие. И от „златния пръст“ за съхраняване на държавността.

 

Няма да споменаваме спорадичните схватки ту с Олимпи Кътев, ту с Ивайло Московски, ту с Цвета Караянчева в пленарната зала. Нито вулгарния език от парламентарната трибуна. Нито недопустимите етнически и расистки квалификации по адрес на турци/роми/бежанци. Нито редовните щурмове на телевизионни студиа и вестникарски редакции в търсене на лична сметка за всеки публикуван и излъчен „провокаторски“ материал. Нито театралното проваляне на Консултативния съвет за национална сигурност при президента. Те са за поддържане на имиджа.

 

В името на справедливостта трябва да се отбележи, че параноята на Волен Сидеров не е съвсем неоснователна. Старите политически лъвове знаят, че той е немирник. И както днес им върши работа,  така утре може да им навреди. Затова тихо и методично се стремят да го обезоръжат – купуват му депутатите, цепят му групата, организират му „случки“, в които той сам се донабутва с удивителна лекота и съмнителен ентусиазъм. Така стана в мандата на Тройната коалиция. Така се случи и при ГЕРБ. Занимателен въпрос е и как сега Сидеров се съгласи отново да си сътрудничи с БСП, след като вече веднъж им е сърбал попарата. И на каква ли цена преглътна немислимото – да гласува заедно с ДПС. Волен Сидеров е изключително интелигентен човек и всеки път отлично знае на кое хоро се хваща. Затова няма как да се прави на изненадан при всяко „мероприятие“, което му поднасят в гръб. Но това е предмет на друг анализ.

 

Оттук нататък просто трябва да изчакаме първия депутат, който ще напусне редовете на „Атака“ по добре познатата стара схема. С анонс, че напримерне приема възмутителното поведение на лидера си във Варна. Разбира се, ще има и нещо за авторитарния му стил на управление в партията. И можем да започнем залозите с колко точно депутати „Атака“ ще приключи парламентарния мандат. А дали през този сезон представленията са били качествени и ефективни, или пък Волен наистина попрекали с макиажа, ще можем да съдим след парламентарните избори. Когато и да са те.

 

Автор: Калина Влайкова