Не, г-жо Йотова, лъжата не става истина, защото така ви се иска

Има една граница, която политиката не бива да прекрачва. Тя минава през личната болка, през семейството, през здравето на близките ни. Тази граница трябва да важи за всички — без изключение.

Но има и друга граница. Между това да си засегнат от нечие поведение и да посочиш за негов поръчител политическия си опонент, без да представиш доказателства. И това е много тежко както чисто житейски, така и като поведение на един президент с претенцията да иска да представлява народа си.

В дебата по БНТ на 29 октомври Илияна Йотова заяви на Андрей Гюров, че е „накарал медии да посегнат“ на съпруга ѝ. После помоли да не закачат семейството ѝ.

Тежко обвинение. Произнесено в национален ефир пред българските граждани.

Само че къде са доказателствата?

Да не подменяме случилото се. На 25 октомври влогърът Николай Караколев е следвал Йотова, докато е задавал въпроси, в присъствието на съпруга ѝ. Впоследствие се е извинил и е заявил, че не е знаел за здравословното му състояние. Подобно поведение може да бъде критикувано, особено когато се преминава границата на личното пространство.

Но оттам до твърдението, че Андрей Гюров е организирал всичко, има огромна пропаст. И тя не се прескача с възмущение. Прескача се с доказателства.

Не, госпожо Йотова. Не ви прави чест да произнасяте толкова тежко обвинение като установен факт, без публично да го подкрепите. Още по-малко да очаквате, че щом в думите ви присъства болката на семейството, никой няма право да попита дали обвинението е вярно.

Това не е спор дали имате право да защитите съпруга си. Разбира се, че имате. Това е спор дали имате право да превърнете неговото страдание в обвинителен акт срещу друг човек, без да покажете с какво го доказвате.

И тук има нещо дълбоко обидно за всеки зрител. Вместо конкретен отговор на конкретните въпроси, изведнъж трябва да участваме в морален съд, в който виновникът вече е посочен, присъдата е произнесена, а доказателствата сякаш са излишна подробност.

Помните приказката за лъжливото овчарче.

Страшното в нея не е само, че някой вика „Вълк!“, без да има такъв. Страшното е как доверието се изхабява, когато думите престанат да бъдат надеждни. И когато един ден тревогата е истинска, хората вече не знаят на какво да вярват.

Точно затова всеки публичен човек трябва да се пази от спиралата на недоказаните обвинения. Една история започва да изисква нова, за да бъде защитена. Новата — още една. И постепенно истината престава да бъде ориентир. Остава единствено необходимостта да поддържаш собствения си разказ.

А в тази спирала не изчезва човекът. Изчезва доверието към думите му. Изчезва тежестта на обещанията му. Изчезва достойнството на публичната му роля.

Може би най-тревожното е отношението към гражданите, което подобно обвинение предполага. Сякаш българите са поданици, длъжни да приемат всяка дума от високата трибуна за истина. А всъщност именно българските граждани стоят по-високо и не трябва никога да забравят това.

Но България не е двор, а република. Българите не са поданици. Те са свободни граждани, които имат право да задават въпроси, да изискват доказателства и да не приемат внушенията за факти.

Дори в най-тежкия момент на един политически сблъсък, дори когато човек се чувства притиснат и търси начин да защити позицията си, когато усеща слабост, личната болка не бива да се превръща в заместител на аргументите.

Госпожо Йотова, прекалихте и трябва да си признаете, че това беше ниско за някой, който иска да представлява целия си народ. България заслужава повече, българите заслужават много повече.

Съпругът ви заслужава да бъде оставен извън политическата битка. Андрей Гюров заслужава да не му бъде приписвана вина без доказателства.

А българският народ заслужава не драматургия, не внушения и не поредната история за виновници без доказана вина.

Заслужава истината. Особено от човек, показал, че представлява по-често точно обратното

Купуването и продаването на гласове е престъпление

Това съдържание е част от платената изборна рубрика на сайта.