Как и защо Израел промени военната си доктрина?

Развързването на събитията след седми октомври на 2023 година, които преляха в Ливан и Сирия, в Иран и Ирак, накараха Израел да промени военната си тактика и започна да прилага тактика на буферните зони - oтбрана напред. Това заяви в предаването "РеВизия" по NOVA NEWS дипломатът и експерт по Близкия изток, бивш член на офиса на специалния пратеник на ООН за близкоизточния мирен процес Мирослав Зафиров. Той коментира настоящата политическа и външнополитическа позиция на Израел в светлината на току що отминалите местни избори, които могат да отнемат мястото на Бенямин Нетаняху като премиер на страната.

Като начало експертът отговори на рамковия въпрос - възможно ли е развързване на геополитическия възел, който Израел и Палестина образуват от над 70 години:

"Нищо не е невъзможно, човешката история е хилядолетна, така че нека не губим надежда. Този конфликт е институционален, продължава над 70 години и се развива в прогресия, чийто пик виждаме, може би, в момента. За да се реши този конфликт, той трябва да бъде вкарам в рамките на относителна справедливост. И двете страни да получат поне минимума от онова, към което се стремят. Намираме се в положение, в което и този конфликт и всички други в региона се намират във фазата "от примирие към примирие"."

Изборите в Израел: Нетаняху с лека преднина, но без мнозинство за правителство

Що се отнася до самите избори, засега не е ясно какво точно ще стане, защото резултатите са близки и въпросът за бъдещите коалиции все още стои пред Тел Авив.

"Тези избори бяха въпрос на вътрешнополитически план. Те са ясна индикация за това, че независимо от 7 октомври, Нетаняху успява да задържи своите позиции и Ликуд още е най-голямата партия. Опозицията все още не е коалиция. Това е тяхната характеристика към момента и те трябва да намерят решение, да проведат този диалог, за да станат реална алтернатива. Особено интересни бяха арабските гласове, подобен брой гласове в Кнесета никога не е имало. Това нещо си има обяснение - седми октомври."

Светът обаче наблюдава Тел Авив, защото се интересува от въшнополитическата позиция на Израел:

"Израел е особена държава и няма вътрешна и вътрешна политика. Границата е размита, човек я търси и я намира в изкуствени параметри. Всичко, което Израел прави със своите съседи е функция на неща, случили се във вътрешнополитически план. Вътрешната и външната политика са амалгама от стратегии и тактики, които се проектират във времето."

Така стигаме и до големият въпрос - за променената тактика:

"Това, което Израел преживя на седми октомври е най-големият военен шок за страната след 1973 година. Израел беше доведен до състояние, от което психологически не е излязъл. Този разговор как точно този удар беше нанесен, не е проведен. Но развързването на събитията след 7 октомври, които преляха в Ливан и Сирия, разпространяването на крилете на военната мощ на Израел и воюването на пет фронта. Тези събития наложиха прилагането на тактика на буферни зони. Виждаме го в Ливан, в Газа, в Сирия. Израел действа по един или друг начин и в Ирак, както и в Иран."

Изборите в странната страна

Странна и сложна държава за разбиране е Израел. Странна и сложна за разбираме е вътрешната логика на израелската политика, но ако можем да се съгласим - вероятно само по една точка - то тя е, че Тел Авив живее от самото си създаване в условията на постоянна, непрекъсната и съвсем реална заплаха за самото си съществуване. Тази опасност направи Израел вероятно един от най-силните играчи на геополитическия терен в Близкия изток. Слабостта беше превърната в сила. А силата, както често става, понякога се превръща от средство за защита в безмилостен наказателен отряд. Случва се. Във вторник Израел гласува и светът отново гледаше. Защото днес малката държава може би държи ключа към войната в Иран, към отварянето на протока Ормуз и бъдещето на толкова, толкова много хора. Резултатът: никой не спечели. Управляващите губят голяма част от мандатите си, но и опозицията няма мнозинство. Докато се преговаря, а това може да отнеме месеци, Бенямин Нетаняху остава премиер. И точно сега, когато във Вашингтон се говори за нов удар по Иран след 3 ноември, Израел влиза в най-опасния период без пълноценно правителство. Но има един въпрос, който е по-важен от това кой ще управлява. Ще се промени ли нещо навън? Опитваме да обясним с теория, чиято основа намираме в нашия гост днес. Но за него след малко.

До 7 октомври 2023 година Израел разчиташе на сдържане: нападнат ли го, отговаря толкова силно, че противникът да не посмее отново. След атаката на Хамас доктрината се смени. Сега се казва „отбрана напред“. Израел изнася линията си на контрол извън собствените си граници и не я връща, докато не получи гаранции, които съседите му не могат да дадат. В Сирия това започна с падането на Асад, в Газа с примирието, в Ливан с операцията тази пролет. През август министърът на отбраната заяви: армията няма да се изтегли от зоните за сигурност.
Ето какво означава това на картата. Около 600 квадратни километра в Южен Ливан. Около 235 в Сирия, в буферната зона на ООН и отвъд нея. Заедно с Газа — над хиляда квадратни километра около Израел. Анализаторите го наричат „пръстен от буферни зони“. Израел казва, че това е единственият начин да защити гражданите си.

Най-ясно се вижда в Газа. При примирието преди година израелската армия контролираше 51% от ивицата. Днес — 64%. Линията, която трябваше да е временна, не се оттегля, а се придвижва навътре. А в останалата една трета живеят над два милиона души.

Веоятно и тук е отговорът на въпроса за изборите. Ако Нетаняху остане, курсът продължава. Ако си отиде, ще се промени тонът — към Европа, към арабския свят, към преговорите. Но не и картата. Защото основните опозиционни лидери са бивши генерали и министри на отбраната, и никой от тях не обещава изтегляне. Новата доктрина вече не е политиката на един премиер. Тя е консенсус.

Затова изводът за региона е тревожен. Израелците гласуваха за промяна в Йерусалим, но не и за промяна на границата. Регионът не трябва да чака по-мек Израел. Трябва да чака дълга и опасна пауза, в която войната продължава по инерция, а последната дума за Иран остава във Вашингтон.
Временното става постоянно. Остава въпросът: ще превърне ли то целия Близък изток в зона за сигурност?