Градската среда и институциите у нас често са по-скоро враждебни към слепите и глухите хора
Близо 20 000 души в България не чуват или не виждат - или поне толкова членуват в съюзите на слепите и глухите. Колко е точният брой на хората със зрителни и слухови проблеми не се знае, не се знае много и затова как живеят.
Градската среда и институциите у нас често са по-скоро враждебни към слепите и глухите хора, а и ние като общество не правим много, за да ги улесним във всекидневието им. Историите на двама души в неравностойно положение разказа екип на „Новините на Нова”.
Недялко е сляп от 27 години. Губи зрението си на 13-годишна възраст. Отнема му 10 години, за да вземе белия бастун и да се престраши да тръгне сам по улицата без придружител.
Хората, както и държавата, са слепи за незрящия Недялко. Дори парите, с които всеки ден пазаруваме, нямат знак, по който да ги различава. Прави го чрез програма в телефона, която му казва каква е банкнотата.
И ако Недялко вижда света в сиво, то за Яна, която не чува, той е заключен в цветовете на картините, които рисува. Работи в Съюза на глухите по програма от Бюрото по труда. Яна чете по устните и няма нужда от жестомимичен превод, въпреки че е родена напълно глуха.
Много от хората с увреден слух обаче имат проблем с преводачите, които липсват. Затова и глухите в България искат държавата да ги чуе. Искат нов закон, който да направи жестовия език официален и поне в болниците да има по един преводач, както е в Европа.
И ако проблемите на незрящите с подобряването на градската среда все пак започват да се решават с европари, то глухите остават нечути. Те ще продължават да настояват и пред бъдещите управляващи във всички общини и институции да има жестомимичен превод.
