Теодора Захариева, Валя Крушкина, Свобода Бъчварова, Георги Калоянчев…

 

През 2012 г. България изгуби много свои чеда, на които всички ние можем само да се възхищаваме.
 
Теодора Захариева изгряваше с всеки следващ ден. Тя победи в битката за живот и се превърна в серум, убиващ страха, че утре няма да те има. Тя грееше и продължава да грее и днес – като малка звездица, високо в небето, защото там е мястото на най-големите мечтатели...
 
Също там и също до нея лети и Валя Крушкина – момичето от екрана, за което винаги ще се сещаш, защото едва ли можеш да срещнеш толкова добри очи като нейните, в които да се огледаш...
 
И пак там – далеч и сред облаците, лети друга една незабрава, събрала гласа и песните на Катя Филипова – момичето ручей, бистра вода...  Денят без нея никога няма да бъде същият, нито музиката, единствено сълзите се стичат при всяка мисъл с която осъзнаваме, че и нея я няма...
 
Смъртта покоси и Боян Иванов – един от най-жизнерадостните възрастни, който и  до последно запази детското в себе си... 
Друго едно цвете от Пирина издъхна на хиляди километри от родния край. Свобода Бъчварова намери небесния си покой в Бразилия, макар при нея разстоянията да бяха условна величина, заради огромните мостове от думи, които завинаги ще я свързват с нашите като длан 111 хиляди квадратни километра.
 
2012-та се превърна в сив цвят и заради загубата на един от най-пъстрите помежду ни – Дим  Дуков – момчето, което в рамките на един живот живя стремително и на скорост, така както само той можеше...
 
През 2012-та, уви, много светлини угаснаха – телевизията изгуби живата си легенда, никога достижимия, вечният Хачо, професорът, който превърна всеки празник в забава, който направи телевизията весела, който до последно изумяваше с дух, енергия и сила... 
 
Нека сега да помълчим, защото тяхната загуба няма как да бъде обяснена, изказана... Няма по-тъжна гледка от тихия прах в театъра, където сцената  вече е пуста без тях... Да, гласовете им извират от всеки ъгъл, сънуваш ролите им и ги споменаваш сякаш и сега са до теб... Нека да помълчим малко и в тяхна памет... Те бяха жадни за живот. Затова днес, за много от тях, безсмъртието не просто е привилегия...