Изборите в Израел: Очаквания и въпроси за бъдещето на Близкия изток

На 7 октомври 2023 г. Израел се събуди в реалност, която мнозина смятаха за невъзможна. Нападението на „Хамас“ срещу страната разруши усещането за сигурност, върху което в продължение на години се изграждаше политиката на министър-председателя Бенямин Нетаняху. Телата на убитите, отвлечените заложници, опожарените домове и образите от атаките се превърнаха в символ на провала на израелските служби и на държавата да изпълни най-основното си обещание към гражданите - да ги защити от радикалната заплаха отвъд бетонните стени.

Последвалата война в Газа промени не само отношенията между Израел и палестинците. Тя засегна Ливан, изостри конфронтацията с Иран, постави под натиск отношенията със САЩ и задълбочи разрива между Израел и значителна част от международната общност. Обществото стана свидетел на модерния възход на антисемитизма, а в същото време палестинското население понесе огромни човешки загуби, разселване и разрушения. 

Нетаняху: Ще премахнем иранската заплаха заедно с Тръмп

Днес перспективата за политическо решение на конфликтите в Близкия изток изглежда все по-далечна. Последиците са дълготрайни и се усещат от Газа до Щатите през България включително. 

В седмиците, когато българите избират своя държавен глава за следващите 5 години, войната в Иран продължава да бушува. На този фон на 27 октомври 2026 г. израелците ще гласуват на парламентарни избори, които могат да се окажат повратна точка за страната. Вотът е представян като референдум за управлението на Нетаняху и вот на доверие, но последиците му ще надхвърлят далеч границите на Израел.

Снимка: gettyimages; Предизборни постери на основни претенденти за победа в израелските избори

Въпросът не е просто кой ще седне в кабинета на министър-председателя и колко места в Кнесета (парламента на Израел) ще събере управляващата партия “Ликуд”. Въпросът е какъв Израел ще бъде изграден след три години на войни, политическа поляризация и дълбоко разклатено обществено доверие. И дали този Израел ще бъде способен да предложи на Близкия изток нещо повече от следващото примирие, следващата военна операция и следващия кръг на отмъщение.

Ерата Нетаняху: Един премиер срещу собственото си наследство

Бенямин Нетаняху е една от най-влиятелните и противоречиви фигури в съвременната израелска политика. През годините той изгради образа си на лидер, който разбира заплахите пред държавата по-добре от своите съперници и е готов да използва сила, когато дипломацията не дава резултат.

Той е бивш военен, капитан от резерва, заместник-ръководител на израелската дипломатическа мисия във Вашингтон, постоянен представител на Израел в ООН, депутат, заместник-министър на външните работи, външен и финансов министър и неколкократен премиер. 

Днес обаче наследството му е поставено под въпрос заради нападението от 7 октомври 2023 г., войната в Газа, съдебните дела срещу него и международната заповед за арест от Международния наказателен съд в Хага. 

Роден през 1949 г. в Тел Авив, Нетаняху служи в елитно подразделение на Израелските сили за отбрана. Участва в различни военни операции, включително в операцията по освобождаването на заложници от отвлечения самолет на авиокомпания „Сабена“ през 1972 г.

Снимка: gettyimages; Бенямин Нетаняху 

След службата си участва и във войната от Йом Кипур през 1973 г., след която достига звание капитан от резерва. Учи в Съединените щати и започва дипломатическа кариера. През 1993 г. оглавява дясната партия „Ликуд“, а през 1996 г. за първи път става министър-председател.

Снимка: gettyimages; Бенямин Нетаняху по време на управлението като външен министър

След завръщането си на поста през 2009 г. управлява непрекъснато до 2021 г., а през декември 2022 г. отново поема властта. Основен стълб на политиката му е твърдият подход към Иран и въоръжените групировки в региона. Нетаняху неколкократно заявява през годините, че Ислямската република е на крачка от пълното разработване на ядрено оръжие. За поддръжниците му това е необходима стратегия за оцеляването на Израел, докато критиците му поставят под съмнение резултатите от нея.

Снимка: gettyimages; Нетаняху води предизборната си кампания

Нападението на „Хамас“ през 2023 г., при което бяха убити около 1200 души, а стотици бяха отвлечени, се превърна в най-тежкото изпитание за управлението на Нетаняху. Израелското общество започна да търси отговори как държавата и службите ѝ не успяват да предотвратят атаката при наличието на толкова развит технологичен и разузнавателен арсенал.

Правителството обяви унищожаването на военните възможности на „Хамас“ и връщането на заложниците за "цели номер 1" на войната. Последвалата военна операция в Газа доведе до огромни разрушения, масово разселване и тежка хуманитарна криза.

Така се появи основното противоречие и най-голямата грешка в политическото наследство на Нетаняху: лидерът, който обещаваше да гарантира сигурността на Израел, трябваше да обяснява как се стигна до най-тежкия провал в тази сфера и дали военната сила може да осигури траен резултат.

На 21 ноември 2024 г. Международният наказателен съд издаде заповеди за арест на Нетаняху и бившия министър на отбраната Йоав Галант за предполагаеми военни престъпления и престъпления срещу човечеството във връзка с действията в Газа. Паралелно с това в Израел срещу него се водят дела за подкуп, измама и злоупотреба с доверие. Нетаняху отрича да е извършил престъпления и твърди, че делата са политически мотивирани. 

Колкото по-дълго продължава конфликтът обаче, толкова по-трудно става разграничаването между необходимостта от национална сигурност и политическата изгода от поддържането на извънредна ситуация. Израел официално е в състояние на война. Нетаняху от своя страна има редица ползи от обявеното военно положение.

На първо място премиерът неведнъж е казвал, че причините за провала на службите и истинската отговорност за случилото се на 7 октомври трябва да се търси едва след края на войната. Истинските отговори обаче ще дойдат дълго след изборите за Кнесет. 

Второ, в състояние на война е значително по-лесно да се отлагат съдебни решения и процедури, свързани с други дела срещу Нетаняху. 

На трето място трябва да се акцентира и върху вътрешнополитическите нагласи на обществото и опозицията. Преди атентата на “Хамас” Израел бе разтърсен от масови протести срещу съдебната реформа. Сега обаче фокусът на населението се е изместил над външните опасности в лицето на Иран и нейните проксита, което е и радикална екзистенциална заплаха за цялостното съществуване на еврейското общество. 

Снимка: iStock; Протести в Израел

Правителството на Нетаняху се крепи на крехката подкрепа от страна на крайно десни и ултранационалистически партии. Те отдавна са заявили, че всяко дългосрочно примирие, което не включва пълното унищожаване на врага ще ги принуди да свалят кабинета. В него присъстват и министри като Итамар Бен-Гвир и Бецалел Смотрич, известни със своите радикални възгледи.

Бенямин Нетаняху става все по-непопулярен сред израелските граждани. Евентуална промяна в премиерския пост обаче не е съпътствана с промяна в политиката на страната. Това е може би най-важният парадокс на предстоящите избори: Нетаняху може да загуби властта, без политиката, която самият той олицетворява, да претърпи фундаментална промяна.

Кой е основният претендент за израелския пост?

Основният съперник на Нетаняху е бившият началник на Генералния щаб на израелската армия Гади Айзенкот, лидер на центристката партия „Яшар“. Срещу премиера се изправят и от формацията „Заедно“, свързана с Нафтали Бенет и Яир Лапид, светската десница около Авигдор Либерман и левия център около Яир Голан.

Тръмп подкрепи Нетаняху на изборите в Израел

Айзенкот не е ново лице на политическата сцена в страната. Самият той е бил част от отбранителния и военен кабинет на Бенямин Нетаняху в продължение на 8 месеца, но подава оставка след критики и противоречия относно стратегията на премиера по отношение на войната в Газа. 

Снимка: gettyimages; Гади Айзенкот

През 2025 г. създава партията „Яшар“ и именно тези противоречия с Нетаняху по определени военни политики се превърнаха в основа на политическата доктрина на формацията. Така той успява бързо да привлече подкрепата на различни политически лагери, обединени от идеята за сваляне на Нетаняху. 

Тези политици не са обединени от единна визия за бъдещето на Израел. Общото между тях е необходимостта от промяна в управлението и противопоставянето на сегашната коалиция, ръководена от “Ликуд”. 

Надпреварата е оспорвана, а нито един от двата основни лагера - този на Нетаняху и Айзенкот, няма гарантирано мнозинство от 61 депутати в 120-местния Кнесет. Въпреки това “Яшар” води с малко пред “Ликуд”. 

Какво сочат проучванията и какви са възможностите за кабинет?

Преди парламентарните избори в Израел на 27 октомври социологическите проучвания очертават оспорвана надпревара, но не и ясен път към парламентарно мнозинство. 

Според обобщените данни центристката партия „Яшар“ на Гади Айзенкот има преднина от около три места в Кнесета пред „Ликуд“ на Бенямин Нетаняху. Въпреки това опозиционните формации могат да срещнат трудности при съставянето на правителство заради различията помежду си и необходимостта от подкрепа на други партии. 

Трудно е да се говори за сигурен победител. Ако социологията се окаже вярна, парламентът на Израел ще изглежда по следния начин: 

1. „Яшар“- Центристка, ционистка формация, която поставя акцент върху националната сигурност, силната армия, държавното образование, военната служба за всички и укрепването на демократичните институции. - 24 места

2. „Ликуд“ - дясна националконсервативна партия на, която съчетава твърд подход към сигурността, еврейската национална идентичност и подкрепа за пазарна икономика. - 21 места 

3. „Заедно“ - Центристко-дясна ционистка коалиция, която акцентира върху управленската стабилност, националната сигурност и противопоставянето на управлението на Нетаняху. - 14 места

4. „Обща листа“  - Арабско-палестинска политическа коалиция, обединяваща партии с различна идеология, която защитава правата на арабските граждани на Израел и се противопоставя на окупацията и дискриминацията срещу палестинците. - 9 места

5. „Демократите“ - Лявоцентристка, социалдемократическа и ционистка формация, която поставя акцент върху демократичните институции, гражданските права и дипломатическите инициативи за регионална стабилност. - 9 места 

6. ШАС - „Сефарадски пазители“ - Ултраортодоксална религиозна партия, която представлява предимно сефарадските и мизрахските евреи и защитава религиозното образование, социалните помощи и интересите на религиозната общност. - 8 места 

7. „Еврейска сила“ - Крайно дясна ултранационалистическа партия, известна с твърдите си позиции за сигурността, строгите мерки срещу палестинските въоръжени групировки и разширяването на израелския контрол над окупираните територии. - 8 места 

8. „Израел - наш дом“ - Светска дясна националистическа партия, която подкрепя твърда политика за сигурност, по-строго отношение към Иран и разделяне на религията от държавното управление. - 8 места 

9. „Религиозен ционизъм“ - Крайно дясна религиозно-националистическа формация, която подкрепя разширяването на еврейските селища на Западния бряг, засилването на еврейския характер на държавата и ограничаването на правомощията на Върховния съд. - 7 места

10. „Обединен юдаизъм на Тората“ - Ултраортодоксален политически съюз, който защитава религиозните училища и йешивите, социалните придобивки за общността и запазването на специалния режим за военна служба на ултраортодоксалните евреи. - 7 места 

11. Обединена арабска листа - Арабска ислямистка партия, която се фокусира върху гражданските права на арабското малцинство, борбата с престъпността, инфраструктурата и социално-икономическото развитие на арабските общности. - 5 места 

В този пъстър парламент от 11 партии от всички спектри на политическия компас се отличават три блока: този на Нетаняху, на Айзенкот и неутралните. Сформирането на кабинет е доста сходно с българската процедура.

До 7 дни след публикуването на официалните резултати, президентът провежда задължителни консултации с представители на всички политически сили, влезли в Кнесета. Следва връчване на мандат на един от членовете на парламента, но не е нужно това да е на представител от най-голямата партия. Президентът избира този депутат, който има най-голям реален шанс да събере съюз от партии и да осигури мнозинство. Ако кандидатът се провали, президентът може да прехвърли мандата на друг депутат, който получава нови 28 дни за опит. Ако и тогава няма успех, правото може да премине директно към Кнесета, където всеки депутат с подкрепата на 61 колеги може да опита. При пълен провал на всички опити парламентът се разпуска и се насрочват нови предсрочни избори. Когато коалицията е успешно договорена, назначеният премиер уведомява президента и председателя на парламента. Новият кабинет се представя пред Кнесета, а правителството встъпва в длъжност едва след като премине успешно през вот на доверие с мнозинство в парламентарната зала.

► Нетаняху запазва властта

За този сценарий той ще трябва да събере достатъчна подкрепа от десните и религиозните партии. „Ликуд“ може да остане най-голямата формация в управляващия лагер, но резултатът на съюзниците ѝ ще бъде решаващ. Ако блокът не достигне 61 места, ще трябва да привлече допълнителни депутати или да търси подкрепа от формации извън традиционната си коалиция.

► Опозиционно правителство начело с Айзенкот или друг компромисен кандидат

За подобен кабинет ще е необходимо сътрудничество между центристки и десни формации, които се противопоставят на Нетаняху, но не споделят еднакви позиции по палестинския въпрос, отношенията с религиозните партии и бъдещето на израелската политика за сигурност. На практика отстраняването на Нетаняху може да се окаже по-лесната част от задачата. По-трудно ще бъде договарянето на обща програма за управление.

► Продължителна политическа безизходица

Ако нито един лагер не успее да осигури парламентарно мнозинство, могат да последват продължителни коалиционни преговори. Възможно е да се търси правителство на националното единство, но то би изисквало значителни компромиси между политически сили с различни виждания за войната, съдебната система и отношенията с палестинците.

► Извод

Раздробяването на опозицията и позицията на арабските партии могат да се окажат решаващи при формирането на следващото правителство. Въпросът е дали арабските партии ще участват в преговорите за подкрепа на правителство и при какви условия. Отношението към тях е чувствителна тема в израелската политика, а сътрудничеството им с еврейските партии често е предмет на остри спорове. 

Това означава, че дори силен резултат за опозицията няма автоматично да сложи край на управлението на Нетаняху. Ако тя не успее да събере достатъчно депутати около обща кандидатура и минимална политическа програма, сегашният премиер може да запази властта. Затова твърденията, че ерата Нетаняху е към своя край, могат да се окажат изключително погрешни. 

Вътрешните противоречия сред опозицията са сериозни. Айзенкот и Бенет имат различен политически профил, но и двамата заемат твърди позиции по ключови въпроси на националната сигурност. Опозицията не предлага непременно отказ от военната сила или незабавно признаване на палестинска държава. Разликите често са в степента на готовност за компромис, в отношението към крайнодесните партии и в това как военните успехи да бъдат превърнати в политически резултат.

Смяната на Нетаняху може да промени стила на управление, отношенията със съюзниците и готовността за преговори, но не непременно и стратегическите цели на Израел.

За палестинците това е особено важно. Победа на опозицията не би означавала автоматично съществена промяна в политиката към Газа и окупирания Западен бряг. С други думи, изборите могат да сменят човека начело на правителството, без да променят основните граници на политически приемливото в израелското общество.

Иран - врагът, който е обединител на политиците 

Ако палестинският въпрос разделя Израел по начин, който все по-трудно позволява политически компромис, Иран е факторът, който сближава позициите на много от основните политически сили. Това не е ново явление, нито безпочвено опасение.

За Нетаняху и неговите съюзници Техеран е централната заплаха за съществуването на Израел. Почти няма година, в която настоящият премиер да не е заявил опасенията си от ядрено оръжие, което може да бъде разработено в ИРИ. Иран има и свои "проксита" като „Хизбула“ в Ливан, хутите в Йемен и „Хамас“ в палестинските територии, които са източник на непрестанни проблеми за еврейската държава. 

Снимка: iStock; 

Израелската стратегия през последните години все по-често се основава на идеята, че заплахите трябва да бъдат не просто ограничавани, а отслабвани още преди да достигнат израелска територия или дори елиминирани още в зародиш. Този подход включва разузнавателни операции на МОСАД, въздушни удари, действия срещу въоръжени групировки и опити за ограничаване на регионалното влияние на Техеран.

Но тук възниква фундаменталният въпрос: кога възпирането се превръща в постоянна война?

Необичайна инсталация в сърцето на Техеран: Иран „вкара“ Доналд Тръмп в затвора (ВИДЕО)

Иран не е само режимът, който управлява в Техеран. Тя е държава с дълбоки исторически традиции, значителен демографски и икономически потенциал и собствено усещане за регионална сигурност. Дори тежки военни загуби не гарантират, че иранското ръководство ще се откаже от амбициите си.

Конфронтацията с Иран и войната в Газа ще останат ядро за политиката на страната и след изборите. Тя е и в центъра на предизборната кампания. „Обща листа“ например използва в свое агитационно видео кадри от дрон, показащи разрушенията в Газа. 

Истинският тест за следващото израелско правителство няма да бъде само способността му да нанася удари, а и способността му да формулира политическа цел, която може да бъде постигната без безкрайна военна ескалация. Нещо, което към момента не може да се обещае от политиците, без да бъде решен един основен въпрос, а именно: 

Палестинският въпрос - проблемът, който не може да бъде изтрит

В израелския политически дебат сигурността често е поставяна на първо място. След нападението на „Хамас“ това е разбираемо: никое правителство не може да пренебрегне заплахата от нови атаки срещу цивилни граждани. 7 октомври 2023 г. остава като най-черната дата в съвременната история на Израел.  

Сигурността обаче не е единственото условие за траен мир. Въпросът не е централизиран единствено около Йерусалим, а около дипломатическите връзки и държавите по света. 

Снимка: iStock; Разрушенията в Газа

Газа остава централният символ на провала на международната общност да намери политическо решение на конфликта. Разрушенията, разселването и огромните човешки загуби създадоха поколение палестинци, за което ежедневието е свързано с оцеляването, а перспективата за независима държава и т.нар. "two-state solution" (съществуването на две държави - Израел и Палестина, на територията около светите земи) изглежда все по-далечна.

От израелска гледна точка въпросът е как да се гарантира, че „Хамас“ няма да може да повтори атаката от 7 октомври. От палестинска гледна точка въпросът е как да се прекрати животът под окупация, ограниченията и несигурността и как да се постигне политическо самоопределение. Тези две потребности не са взаимно изключващи се. Но политическите сили от двете страни често ги представят като несъвместими.

Тук е необходимо ясно разграничение: правото на Израел да защитава своите граждани не отменя задълженията му по международното хуманитарно право. По същия начин палестинското право на самоопределение не оправдава умишлените нападения срещу цивилни. 

Въпреки това в последните години израелската политическа система се придвижи прекалено надясно по въпроса за палестинската държавност. Дори основните опозиционни сили не предлагат радикална промяна на политиката спрямо палестинците. 

Това е проблем не само за палестинците, но и за самия Израел, тъй като в страната живеят значителен брой араби, някои от които се определят като палестинци. 

Без политически хоризонт за палестинско самоопределение всяко прекратяване на огъня рискува да се превърне в пауза между две войни. Същевременно независима палестинска държава не може да бъде изградена само с международни декларации. Необходими са работещи и независими институции, политическо представителство, гаранции за сигурността на Израел и палестинците, както и реална способност на палестинското ръководство да управлява територията си. Към това трябва да се добави пълното изключване на "Хамас" от управлението в Анклава и общо управление от формация, близка с политиките и възгледите на "Фатах" (управляващата Западния бряг партия). 

Снимка: iStock

Двудържавното решение остава възможна рамка за подобен компромис, но не и готов отговор. През годините неведнъж това предложение от страна на Израел се е проваляло и е водело до насилие. То изисква трудни решения за границите на двете страни, разделението на Йерусалим, израелските селища в Западния бряг, сигурността на гражданите на двете страни и палестинските бежанци. Колкото повече време минава без политически процес, толкова по-трудно става постигането му на практика.

Договорите от Осло са най-близкото до това, което можем да наречем трайно решение на проблема. През 1992 г. израелският премиер Ицхак Рабин поема ангажимента за разрешаване на конфликта и по пътя на дипломацията и с множество отстъпки се създава Палестинската автономия. Докато някои смятат Рабин за герой, приближил окончателния мир, за други той е изменник, отстъпил земи, принадлежащи по право на Израел. Именно поради това на 4 ноември 1995 г. срещу Рабин е извършен атентат и той е застрелян два пъти в гърдите и корема от еврейски радикален терорист. Следва провалът на срещата в Кемп Дейвид от 2000 г., силна поляризация от двете страни и краят на опитите за двудържавно решение. 

Снимка: gettyimages; Ясер Арафат, Ицхак Рабин и Шимон Перес получават нобелова награда за мир в Осло през 1994

Нито едно израелско правителство няма да може да реши палестинския въпрос само с военна сила. Това не означава, че заплахата от въоръжени групировки може да бъде пренебрегната. Означава, че дори след отслабването им остава въпросът кой ще управлява Газа, как ще бъде възстановена и какво бъдеще ще има населението ѝ. Но проблемите на Израел не се изчерпват единствено с Газа или "Хамас". В историята единствената Еврейска държава в света е била жертва на собствената си география и границата с арабски страни. Новият кабинет ще трябва да се справя със старите проблеми на радикален ислямизъм и тероризъм в съседните държави. 

Ливан, Сирия и цената на новата израелска стратегия

Израелската сигурност не се определя единствено от случващото се в Газа. Северната граница с Ливан и нестабилността в Сирия са част от по-широка стратегическа картина.

„Хизбула“ дълго време беше смятана за една от най-мощните въоръжени организации в региона. Нейният арсенал, връзките с Иран и присъствието ѝ в ливанската политическа система превърнаха организацията в основен фактор за сигурността на Израел. Военните действия срещу нея могат да намалят непосредствената заплаха, но не премахват автоматично политическите и социалните условия, които позволяват на организацията да запазва влияние.

Снимка: iStock; Разрушения в Ливан

За Ливан това е въпрос на държавност. Държавата трябва да възстанови способността си да контролира собствената си територия и да гарантира, че решенията за война и мир няма да бъдат определяни от въоръжена структура извън пълния контрол на националните институции. "Хизбула" е партия в парламента, но междувременно действа като "държава в държавата". В райони с преобладаващо шиитско население (Южен Ливан, части от Бейрут и долината Бекаа) организацията поддържа собствени социални служби, здравни мрежи и сигурност, упражнявайки неофициален контрол. 

Хизбула призна, че стотици килограми взривни вещества, иззети в Ливан, са нейни

За Израел проблемът е друг: как да предотврати нови нападения, без да превърне южния Ливан в постоянна зона на военна конфронтация.

Сирия добавя още един пласт към уравнението. Всяка промяна в контрола върху територии, военни обекти или гранични райони може да засегне отношенията между Израел, Иран, Турция и арабските държави. Слабите държавни институции и множеството въоръжени участници създават среда, в която локален инцидент може бързо да придобие регионално значение.

Ситуацията с ИДИЛ (Ислямска държава) в Сирия е силно дестабилизирана и преминава през фаза на рекалибриране, особено след мащабните политически промени в страната след началото на гражданската война и падането на режима на Асад. Групата вече не контролира големи територии или градове, както по време на своя пик, но действа като силно активна партизанска мрежа.

Тук се проявява противоречието в стратегията на превантивната отбрана. Израел може да смята, че присъствието му в определени райони намалява непосредствената опасност. Но за съседните държави подобно присъствие може да изглежда като нарушение на суверенитета и доказателство, че Израел възнамерява да поддържа военен контрол извън собствените си граници.

Една и съща мярка може да бъде възприемана като защита от едната страна и като агресия от другата. Когато няма политически механизъм за разрешаване на това противоречие, военната логика се превръща в самоподдържащ се цикъл.

Израел има основателни причини да се стреми към защита на населението си. Но сигурността, основана единствено на постоянен натиск върху съседите, трудно може да бъде устойчива. Ако следващото правителство не намери начин да съчетае възпирането с дипломатически договорености, Ливан и Сирия могат да останат източници на нови конфликти дори след отслабването на конкретни въоръжени групировки. Но Израел има друг конкурент, далеч по-малко радикален от останалите опоненти, който се надига в опит да заеме позицията на хегемон в региона. 

Саудитска Арабия и възможността за нов Близък изток

На фона на войните в региона съществува и друга перспектива - нормализиране на отношенията между Израел и арабските държави, икономическо сътрудничество и изграждане на регионална система за сигурност.

По силата на Авраамовите споразумения през 2020 г. страната изгради близки връзки с ОАЕ. Показаха се, че отношенията между Израел и арабските държави не са задължително заложници на традиционния модел на конфронтация. Обединените арабски емирства и Бахрейн установиха официални отношения с Израел, а по-късно процесът на нормализация беше разширен и към други държави.

Днес на геополитическия хоризонт изгрява нова звезда с потенциал да се превърне в регионален хегемон - Саудитска Арабия. Промяната там започва да се ускорява през 2015 г., когато крал Салман бин Абдулазиз се възкачи на престола, а синът му - Мохамед бин Салман, постепенно пое управлението на страната. През 2017 г. той стана престолонаследник и започна да концентрира все повече власт в собствените си ръце. Саудитска Арабия навлиза в нов етап - по-централизирано управление, по-самостоятелна външна политика и амбиция да промени мястото си в света.

Снимка: gettyimages; Мохамед бин Салман

Икономическата основа на новите амбиции е програмата „Визия 2030“, обявена през 2016 г. Целта е кралството постепенно да намали зависимостта си от петрола и да развие туризма, технологиите, промишлеността, развлеченията и международните инвестиции. Целта е една: да се изгради държава, която разполага не само с енергийни ресурси, но и с капитал за инвестиции в различни части на света, може да изгражда партньорства и да влияе върху решения далеч отвъд собствените си граници. 

Богатството само по себе си не превръща една държава в регионален хегемон. Необходимо е то да бъде съчетано с дипломатическо влияние, военни възможности и способност за оформяне на регионалния дневен ред. Именно тук се проявява промяната в саудитската външна политика. Кралството вече не разчита единствено на традиционното си партньорство със САЩ, а се опитва да поддържа отношения и с други големи сили, включително Китай. Рияд възстанови и дипломатическите си отношения с Иран през 2023 г.

Преди войната в Газа Саудитска Арабия и Израел се приближаваха към възможно нормализиране на отношенията, което би могло да отвори път към по-тясно сътрудничество със САЩ и към нова архитектура на сигурността в Близкия изток. Войната обаче направи подобно споразумение значително по-трудно политически. Отношенията с Израел вече са част не само от стратегията за сигурност, но и от стремежа на Рияд да утвърди собственото си регионално лидерство.

Евентуално споразумение между Рияд и Йерусалим би могло да промени стратегическата карта на Близкия изток. Но нормализацията е свързана с палестинския въпрос, регионалната сигурност, отношенията със САЩ и собствените ѝ амбиции за икономическа трансформация.

Израел е изправен пред избор. Може да разглежда арабските партньорства предимно като средство за ограничаване на Иран, или да ги използва за изграждане на по-широк регионален ред.

Истинският пробив би бил регионална договореност, която съчетава гаранции за сигурността на Израел, конкретен политически процес за палестинците и механизми за ограничаване на конфликтите с Иран и въоръжените организации. Това няма да премахне всички противоречия, но би могло да направи войната по-малко неизбежна. Но във всеки конфликт в Близкия изток има и трети играч. Без значение дали републиканци, или демократи са на власт, регионът винаги е включен в плановете на Съединените американски щати. 

САЩ - съюзник, посредник или гарант?

Нито една от перспективите за бъдеще на Близкия изток не може да бъде разгледана без ролята на Съединените щати. Вашингтон остава най-важният стратегически партньор на Израел, но отношенията между двете държави не са лишени от противоречия.

Израел разчита на американска военна помощ, дипломатическа подкрепа и сътрудничество в областта на противоракетната отбрана и разузнаването. Същевременно американските администрации имат собствени регионални интереси, отношения с арабските държави и вътрешнополитически ограничения. 

„Ти си човекът, когото искам до себе си, Биби!“                                                          Тръмп в телефонен разговор с Бенямин Нетаняху

Снимка: gettyimages; Тръмп и Нетаняху

Войната в Близкия изток създава няколко проблема едновременно: риск от регионална ескалация, натиск върху американските военни ресурси, напрежение с арабските партньори и усложняване на глобалната стратегическа конкуренция.

Израел, който е способен да се защитава, но същевременно участва в дипломатически договорености, може да бъде по-надежден партньор от Израел, който очаква американска подкрепа за всяка следваща военна кампания. Но и обратното е вярно. Ако САЩ настояват за дипломатически компромиси, без да предложат убедителни гаранции за сигурността на Израел, натискът от Вашингтон може да бъде възприет като опит за ограничаване на израелската свобода на действие.

Financial Times: Тръмп се противопоставил на плановете на Нетаняху за подновяване на ударите срещу Иран преди междинните избори в САЩ

Следователно отношенията между двете страни ще зависят не само от личните отношения между лидерите, но и от това дали ще бъде изработена обща стратегия за следвоенния регион.

Тук се появява важен въпрос за бъдещето - могат ли САЩ да гарантират сигурността на Израел, без да се превръщат в постоянен участник в конфликтите му? И може ли Израел да запази стратегическата си независимост, без да подкопава дипломатическите усилия на най-важния си съюзник?

Отговорът ще има значение не само за Израел, но и за държавите от Персийския залив, Ливан, Сирия и палестинските територии.

Демокрация, плурализъм и ... религия 

Израелските избори са важни и по друга причина: те се провеждат в момент, когато страната води спор за собствената си демократична идентичност. През последните години (дори преди 7.10.2023 г.) дебатът за независимостта на съдебната власт, правомощията на изпълнителната власт и отношенията между религиозните и светските общности раздели общество в страната. Войната не премахна тези противоречия. Тя ги постави в нов контекст.

Израел е страна, изградена върху фундаменталните устои на ционизма. Тя е единствената еврейска държава в целия свят. Поради това обаче се наблюдава един парадокс на социална секуларизация и десекуларизация в политиката.

Един от най-острите спорове е свързан с военната служба на ултраортодоксалните евреи. Сред партньорите на Нетаняху има точно такива партии, които са силно непопулярни и настояват младите религиозни мъже да бъдат освободени от служба. За част от обществото е несправедливо едни граждани да поемат значителна част от риска и тежестта на военната служба, докато други получават освобождавания или специален режим. За религиозните партии въпросът засяга начина на живот, образованието и автономията на общностите им.

Снимка: gettyimages; Протест на ултраортодоксалните евреи

Същевременно политическата поляризация поставя под натиск доверието в институциите. Ако всяко решение се възприема като победа на един лагер над друг, дори легитимните институционални процедури могат да загубят обществената си тежест.

Демокрацията не означава, че държавата трябва да бъде беззащитна. Тя означава, че властта подлежи на контрол, политическите решения могат да бъдат оспорвани, а правата на гражданите не изчезват в името на извънредната ситуация. Това важи и за отношението към арабските граждани на Израел. Тяхното политическо представителство е част от демократичната система, но възможността им да участват в парламентарни мнозинства остава предмет на политически спорове. 

Какво означава всичко това за Европа?

За европейските държави, сред които е и България, бъдещето на Израел и Близкия изток не е далечен геополитически проблем. Регионът има пряко значение за енергийните пазари, морските маршрути, миграцията, тероризма и европейската сигурност.

Ескалация между Израел и Иран може засяга корабоплаването през Ормузкия проток и предизвиква сътресения на световните енергийни пазари. Нестабилността в Ливан и Сирия може да усложни европейските усилия за възстановяване и политическа стабилизация. Продължителният конфликт между Израел и палестинците задълбочава обществените разделения в Европа и подкопава доверието в способността на международните институции да прилагат последователно международното право.

За България има и допълнително измерение. Като член на Европейския съюз и НАТО страната ни е част от обща система за сигурност, но има интерес и от стабилността на Черноморския регион и на източното Средиземноморие. Една по-широка война би могла да засегне търговията, транспорта, енергийните доставки и дипломатическите отношения.

В скорошно интервю Бенямин Нетаняху заяви, че е разговарял с президента на Франция Еманюел Макрон относно опустошителните протести в страната. Разказът на израелският премиер е следният:

„Макрон ми се обади на 7 октомври. Каза: „Знаете, трябва да работим за незабавно прекратяване на огъня и да решим този въпрос по дипломатически път“. А аз му казах: „Не. Не, Еманюел. Това няма да бъде решено по дипломатически път. Това са чудовища. Това са неонацисти. Не можете да разрешите проблем със СС, както казах и на германския канцлер, който дойде тук, чрез дипломация. Трябва да ги унищожите. И му казах следното: „Знаете ли, „Хамас“ е като ИДИЛ. Всъщност в някои отношения е дори по-лош от тях, много по-лош. И нека Ви кажа нещо - ако не спрем „Хамас“ тук, ще ги видите по улиците на Париж. И точно това се случва в момента“. Смятате ли, че днес Еманюел Макрон си е взел поука, виждайки какво се случва във Франция? Ами, мисля, че французите виждат какво се случва по улиците на Франция и вероятно, както изглежда, това може да доведе до промяна в политическото разпределение на силите в страната. А ако във Франция дойде на власт дясно правителство, смятате ли, че отношенията с Израел ще се подобрят? Определено. Защото те разбират, че са под заплаха. Отново - общият враг създава общи интереси.“

🚨 C14 EXCLUSIVE: Has French President @EmmanuelMacron learned his lesson? Amid Muslim riots burning down France, Israeli Prime Minister @netanyahu reveals his haunting warning to Macron on October 7, 2023: "If we don't stop Hamas here, you'll see them on the streets of Paris." @Israelipm Netanyahu tells C14’s Sophia Tupolev (@sophiatupolev) that “French people see what’s happening in the streets,” and that a political change could come to France as a result. As the situation in France deteriorates rapidly, today, U.S. President Trump urged France to "Close the borders, fast!" Full interview with the Israeli Prime Minister drops Tuesday, October 20th in the comments 👇

— C14 News | EN (@c14english) October 19, 2026

В този контекст израелските политици са единодушни, че е в интерес на Европейския съюз да бъде последователен в позицията си: да защитава сигурността на Израел, да настоява за защита на цивилното население и спазване на международното хуманитарно право, да подкрепя освобождаването на заложниците и да търси политическа перспектива за палестинците.

Това не е противоречие. Напротив, подобна позиция е необходима, ако Европа иска да бъде повече от икономически участник и дипломатически наблюдател.

Проблемът е, че европейските държави често се разминават в оценките си за конфликта и в готовността си да упражняват политически натиск. Така влиянието им остава по-малко от потенциала им.

Израелските избори няма да решат този проблем, но ще покажат дали следващото правителство е готово да възстанови част от доверието на европейските си партньори или ще продължи да разглежда международната критика предимно като пречка пред собствената си стратегия.

Три възможни сценария за Близкия изток

Изходът от изборите не може да бъде предвиден със сигурност. Но въз основа на позициите на основните политически сили и регионалните тенденции могат да бъдат очертани три възможни сценария.

При вариант Нетаняху да запази властта Израел вероятно ще запази твърдия си подход към Иран и въоръжените организации в региона. Вътрешнополитическата подкрепа от крайнодесните партньори би могла да затрудни компромисите по палестинския въпрос и да насърчи по-настъпателна политика в окупирания Западен бряг.

Победа на Айзенкот и съюзниците му може да доведе до по-различни отношения със САЩ и Европа, по-голямо внимание към институционалните реформи и опит за възстановяване на доверието в държавата. Но ако новият кабинет продължи да отхвърля палестинската държавност и да разчита предимно на военна сила, основните регионални противоречия ще останат. Смяната на лидерството би била важна, но недостатъчна.

Снимка: iStock

Този сценарий може да донесе по-предвидимо управление, без да осигури траен мир.

Третият сценарий е най-трудният, но и най-перспективен: изборите отварят път към регионален компромис. Той предполага израелско правителство, което запазва необходимите гаранции за сигурност, но е готово да превърне военните резултати в дипломатическа стратегия. В подобен процес САЩ, Саудитска Арабия и други гореспоменати регионални партньори биха могли да участват в изграждането на механизми за сигурност, възстановяване на Газа и политически преговори за бъдещето на палестинците.

Този вариант изисква компромиси от всички страни. Израел трябва да приеме, че трайната сигурност не може да бъде постигната чрез безсрочен контрол над палестинците. Палестинското ръководство трябва да изгради легитимни и работещи институции, способни да предотвратяват нападения срещу цивилни. Регионалните сили трябва да приемат, че стабилността изисква ограничения върху използването на въоръжени организации като инструмент на външната политика.

Бъдещето няма да се реши само в урните

Израелските избори са важни, но не са магическа граница между войната и мира. Те ще определят кой ще управлява държавата, но не могат сами да променят интересите на Иран, политическите разделения сред палестинците, позицията на арабските правителства или стратегическите приоритети на САЩ.

Решаващият въпрос е как следващото израелско правителство ще използва политическия мандат, който получи. Дали ще го приеме като разрешение да продължи същата стратегия с нови средства, или като възможност да преосмисли връзката между военната мощ и политическото решение.

Нетаняху и Айзенкот може да са политически опоненти, но не трябва да се забравя фактът, че лидерът на "Яшар" е бивш началник на въоръжените сили на Израел. По отношение на войните в Газа, Ливан и Иран, Айзенкот първоначално изразява пълната си подкрепа. Друг много важен фактор е създаването на "Доктрината Дахия", на която се смята, че лидерът на "Яшар" е автор. В инетрвю през 2008 г. Айзенкот разяснява в качеството си на високопоставен военен представител, че: "случилото се в квартал Дахия в Бейрут (в квартала "Хизбула" има постоянно присъствие и позиции, от които атакува Израел), ще се случи във всяко село, от което има изстрели към Израел. Ще използваме непропорционална сила срещу всяко село, от което се среля по Израел, и ще причиним огромни щети и разрушения. От наша гледна точка това са военни бази". 

Снимка: iStock; Израелски удари по Бейрут, Ливан

Евентуалната смяна на властта в Израел не означава непременно смяна на стратегическия курс. Разликите между политическите лидери може да са съществени по отношение на управлението, отношенията със САЩ и вътрешната политика, но когато става дума за сигурността на държавата и използването на военна сила, границите между тях невинаги са толкова ясно очертани. Именно затова бъдещето на Близкия изток няма да зависи единствено от това дали Бенямин Нетаняху ще остане на власт, или ще бъде заменен от Гади Айзенкот. То ще зависи от това дали следващото израелско ръководство ще продължи да разчита предимно на военния натиск, или ще потърси политически решения, които могат да прекъснат цикъла на ответни удари и нови конфликти.

Една държава може да постигне значителни военни успехи, да отслаби противниците си и да разшири влиянието си, но това не гарантира траен мир или сигурност. В Близкия изток, където всяка война променя регионалния баланс, без непременно да разрешава причините за следващата, най-важният въпрос остава не кой ще спечели изборите, а какво ще направи с властта след тях.

Автор: Георги Иванов