Вижте историите на пациенти, които не могат да бъдат приети в психиатрия, поради липса на легла или недостиг на персонал

Какво е да си човек с параноидна шизофрения в България? В рубриката „Високо напрежение” репортерът Татяна Йорданова разказва историите на хора, които често са оставяни встрани, на заден план, като хора „второ качество”. Като ненужна част от обществото, която трябва да бъде затворена между четири стени. Това са хората, които могат да кажат какво е да си човек с диагноза „параноидна шизофрения” в България.   

Историята на Милен, който е работил като шофьор на автобус

„Аз си бях нормален човек, като всички нормални хора. Сутрин ставах в 5 часа сутринта. Като всяка сутрин станах, но успях само да седна на леглото. Нямах сили да стана. Целият треперех някакъв. И започваш да ставаш нервен, напрегнат, агресивен на моменти. Имах чувството, че се наблюдавах отгоре някъде. Всичко ти е като в сън. Не знаеш дали сънуваш, дали се случва... То е като една борба за оцеляване. Дразнят те различни хора. Чуваш гласове някакви, които ти обясняват, каквото ти кажат тия гласове, че този човек говори срещу тебе. Определени хора. Лошите мисли изпреварват добрите. Тия гласовете искаха да се самоубия. Карали са ме да се взема хапчета в големи дози, да се самоубия с предозиране с лекарства. Губиш контрол. Просто нямаш контрол над думите, които говориш, над действията, които извършваш. Губиш контрол просто. Това е по-силно от теб”, казва той.

Расте броят на младежите, настанени в психиатрии у нас

Милен най-добре може да обясни защо болни се въртят в омагьосан кръг – лекуват се, излизат и пак влизат в психиатрия. Самият той влиза в отделението в центъра за психично здраве в Русе.

„Като излязох и си казах „Захвърлям всички хапчета и трябва да стана нормален. Не искам да ги пия тези хапчета”. Исках по-бързо да мине това. И мислех, че няма да се повтори. Спрях хапчетата наистина за една седмица и веднага се влошаваш. То става много бързо. Просто си живееш с него. Няма как да го махнеш. Това не е дреха, която хвърляш и  обличаш друго. След което веднага дойдох тук”, разказва Милен.

Д-р Теменужка Матева, управител на Центъра за психично здраве в Русе разказва какъв е бил той преди лечението. „Беше опасен. Имаше пълен шанс да стане омагьосаният кръг: приемане в отделение, изписване, непиене на лекарства, пак идване”, спомня си психиатърът.

Това обаче не се случва, защото центърът за психично здраве решава да помогне на Милен и след лечението му, като го наема на работа. Вече не е пациент в Центъра, а портиер. Това е едно от нещата, които са го спасили – сега той е близо лекарите всеки ден.

„Милен е доказателство, че може човек да има една тежка болест и да води един пълноценен живот”, казва още д-р Матева.

Какво ще се случи обаче, ако той бъде оставен, ненаблюдаван, и не знаем дали той се пие лекарствата? „Мисля, че ще ни се обадят някъде, че той е в тежко състояние - агресия. И да отидем да го прибираме с линейки”, посочва психиатърът.

Историята на Диди и Силвия

„Преди да дойда, 2-3 години бях вкъщи. Бях много зле. Постоянно плачех, каквото да подхвана - провал за всяко нещо. Пробвах да работя  - навсякъде, където постъпя - час-два и се провалях. Връщах се разплакана”, спомня си Диди.   

„Не се спомням кога съм ги пила тези хапчета и кога не съм ги пила. Мен ме контролират постоянно. Майка ми ме контролира вкъщи дали съм си пила лекарствата или не съм си пила лекарствата”, казва Силвия.

В Русе търсят начин да държат заети тези, които са били на лечение при тях. Например в ателиетата, където и Силвия, и Диди работят. Така всеки ден са пред очите на лекарите. Други хора като тях нямат този късмет. Лекувани са със същите лекарства, излизат от болниците и никой не разбира какво се случва с тях, докато не се върнат отново болни и с полиция.

„Случва се, за жалост, доста често. Стигат по един жесток начин. Полиции, прокуратури, спешни помощи. Нашата линейка ходи след сигнали, че човекът буйства и е в състояние да наруши здравето на околните”, добавя д-р Матева. 

Липсата на персонал

И най-модерните лекарства се оказват безсилни пред дупките в закона. „Нужна е една промяна в регламентите и даване възможност, законова възможност, само за определен брой хора да бъдат наблюдавани. И ако един човек не е отговорил на нашите обаждания, ако не е дошъл, веднага се говори с близките му или със съседи. И отиваме и изпращаме веднага социални работници, за да видим какво става, какво се случва. Това са хора, които са с опасно поведение. Които в резултат на болестта могат да извършат такова деяние, което да си трошим  главата всички после”, обяснява психиатърът.

Да имаш психично заболяване в София се оказва най-лошия късмет. В най-честия случай – легло няма да има. „Имаме болници на територията на София, които отказват прием на тежко психичноболни. Министерството за здравеопазването трябва да проследи какво се случва”, посочва зам.-районният прокурор от Софийска районна прокуратура Ангелина Василева.

По нейни думи причината за отказът е липсата на достатъчно персонал, който да обслужва тежко психичноболни лица. „Правилната фраза е, че се „молим”, казва Василева.

Мъжът, обвинен за нападението над метеоролози на вр. Мургаш: Имам бели петна

Случаят „Мургаш” и разказът на една майка

Историята запечата Стоян като голия мъж, който преби двама души на връх Мургаш. А майка му – като жената, която излезе, за да обясни, че синът и от повече от 10 години има параноидна шизофрения, но се е лекувал в Люксембург.

„Хората, които излязоха на протест искат справедливост. Аз също искам справедливост. Искам да знам какво се е случило. Те не разбраха, че синът ми е болен. Те искат той да бъде в затвора. Хората осъждат неговото заболяване. Случаят беше представен като злоумишлено деяние. Ние имаме категорични документи за заболяването на сина ми. Той се прибра след едномесечно лечение в чужбина, продължи да пие лекарствата си. Първите прояви на болестта бяха свързани с известна отчужденост от околния свят, лесна ранимост, тревожност, биполяризъм. Успяваше да контролира болестта си, да потърси помощ, когато има нужда осъзнато. Завърши финанси в Английския университет- магистър”, разказва майката.

Според Ивелина има вероятност нейният син е бил пребит от някого, преди да посегне на метеорологичните наблюдатели. „В мен остават много въпроси - защо, кой, как, кога, какво се е случило. Искрено съжалявам за това, което се е случило със семейството. Но тук имаме две съдби. И не знам защо наблюдаващият прокурор по делото отказва, бави назначаването на съдебната психолого-психиатрична експертиза”, казва още тя.

В момента Стоян е в психиатричната болница в Курило. И докато истината е някъде там, все още недокрай разследвана, майка му посочи друга истина, която никой не оспорва.

„Въпреки, че многократно повтаряше пред полицията, че е болен, че има нужда от болница, беше изпратен следствения арест. В следствения арест самите полицейски участъци, действително са превърнати в психиатрични отделения, в изтрезвително отделение”, споделя Ивелина.

Борбата за едно легло в психиатрията

„Има много случаи, в които се налага бързо да се справиш, за да освободиш легло. Тъй като стоят и чакат хора”, обяснява психиатърът проф. Вихра Миланова.

Болницата в с. Карвуна има свободни стаи, но в отчайващо състояние

„Просто са ни забравили. Не идват млади хора при нас. Тези, които работят в сферата, те са измъчени хора, те са изхабени хора. До третият етаж е проблем стигането на водата. Налягането. Работилницата – молим се покривът да падне върху кола, а не върху човек”, разказва управителят на Държавната психиатрична болница в селото д-р Тихомира Стелинова.

Болницата чака финансиране от години и не е единственото такова място.

Повече по темата гледайте във видеото.