Евроатлантическият свят: Просто криза или край на приятелството?

Има приятелства, партньорства и съюзници, които изглеждат обречени да бъдат заедно каквото и да става, където и да става и колкото и трудно да се всичко около тях. Приятелства, основани не просто на взаимна изгода, а на споделен мироглед за това как трябва да изглежда техния свят. Приятелства, които вярват в общи ценности и изграждат отношения, които почиват на еднакво дълбочинно разбиране за бъдещето. Такова е приятелството на нашия континент - Европа и на Съединените американски щати.

 

Заедно те формират т.нар. евроатлантически свят, върху който днес се упражняват знайни и незнайни анализатори. Всъщност евроатлантически свят е метафора за набор от няколко прости, но свещени принципа, които и ние, и те изповядваме: човекът е най-важното нещо; свободата е по-важна от сигурността и реда; властта трябва да бъде ограничавана; всички хора са равни по достойнство; истината се търси чрез спор и съмнение; пазарът и конкуренцията са добри; мирът се постига чрез съюзи и правила, а не чрез война. Това е, толкова е просто и е толкова красиво.

 

Но вярно ли е? Възможност ли е тези просто принципи да бъдат заменени от един човек, от една администрация? Или този човек и тази администрация са резултатите от разломи, протекли дълбоко в корените на това приятелство, което няма да му позволят да продължи да съществува. Живи ли са тези седем принципа и защо - най-малкото - днес те са застрашени. Днес опитваме да отговорим на тези въпроси.

 

Защото, дами и господа, нашият свят не е евроатлантически. Той е наш и именно той ни направи двете най-богати, най-щастливи и най-добре живеещи общества в историята на човешката раса.

 

От няколко години обаче живеем с усещането, че този свят е заплашен. И дори не говорим за външните заплахи - за авторитарните лидери, създаващи коалиции по интереси, клатещи стабилния международен ред, изграден върху пепелищата на втората световна война. Говорим за вътрешните центробежни сили, които са единствените, които могат да срутят всичко. Не заплахите отвън, а страха и несигурността вътре. За да потърсим отговорите на по-дълбоките въпроси, днес ще използваме помощта на двама от най-задълбочените български геополитически анализатори - на доц. Огнян Минчев и на журналиста Веселин Желев.

 

С тях най-напред опитваме да отговорим на въпроса: Наистина ли имаме проблем?

 

 

 

 Днес "Ревизия" се гмурка дълбоко в отношенията на Европа и САЩ, за да отговори на един-единствен въпрос: наистина ли краят дойде или слуховете за смъртта на евроатлантическият свят са силно преувеличени. Разделяме предаването на три части: историческият контекст, който ще ни покаже защо сме толкова близки политически. Икономически контекст, който ще ни покаже асиметрията, която се появи през годините. И накрая - темата НАТО, която ни спои преди близо 80 години и която днес - вероятно ще ни раздели.

 

САЩ и Европа са толкова големи, толкова силни и толкова уж познати, че имаме чувството, че ги познаваме. Че ги разбираме и че знаем защо са такива, каквито са. Не съм сигурен, че е вярно и ако съм прав, то значи не сме способни да разберем наистина и какво се случва в момента - на какво се дължи тектоничният разрив в отношенията между тези два най-добри приятели. Дами и господа, вярвам, че отговорите на повечето политически въпроси вече са дадени - под една или друга форма - в историята и във философията. Просто трябва да ги "прочетем" правилно. Това важи особено много, когато говорим за САЩ и Европа.

 

Ето например, аз вярвам, че т.нар. бащи основатели на САЩ - Джордж Вашингтон, Томас Джеферсън, Бенджамин Франклин, Джон Адамс, Джеймс Мадисън, Хамилтън, Джей, Адамс и Патрик Хенри, всъщност не са такива. Не те са истинските бащи основатели. Те са просто абсорбатори на идеите на европейци, те са просто хората, които превърнаха в действие идеите на европейци.

 

 

На графиката пред вас виждате, че основните идеи, изградили САЩ са европейски. Джон Лок и Жан-Жак Русо, които дадоха идеите за естествените права - живот, свобода и собственост, които Джеферсън втъка в Декларацията за независимостта. Разделението на властите, което роди умът на Монтескьо и което Мадисън заложи във фундамента на Конституцията. Свободата на словото и религиите, завещани от Волтер, които Франклин закова в първата поправка. Невидимата ръка на пазара, с която Адам Смит посочи пътя към капитализма.

 

 

В този смисъл Европа е - казано образно - историческа майка на американската политическа система. Фундаментите на политическия патриотизъм на двете формирования - Европа и САЩ, са на практика еднакви в основополагащите им документи, в тези чернови на един нов свят, какъвто поне за малко до голяма степен успяхме да постигнем.

 

Демонстрирам ви го нагледно. Ето какво пише в т.нар. декларация за независимост, с която официално се обявява, че 13-те британски колонии в Северна Америка - стават независима държава - Съединени американски щати. Това е първичният документ, това е актът за раждане на американската нация:

 

 

А сега вижте части от текста на т.нар. Харта на ЕС, която пък е основният документ, който изброява и защитава правата и свободите на всички граждани на ЕС.

 

 

Виждате сами - че дори подбора на думи е сходен, абсолютно еднакви идеи, припокриване по цялата плоскост на политическото, обвързано единствено и само с добруването на човека, правото на живот, свобода и собственост. Да, днес много други държави имат подобни идеи в основополагащите си документи, но ние - Европа и те - САЩ, сме първите. Ние дадохме този тласък на новият свят и затова в продължение на толкова много години сме бастионите му. Обетованите земи на новия свят.

 

Точно затова и приемахме това приятелство като нещо толкова, толкова естествено.

 

 

Иронията е, че макар Европа да е майката - историческата майка на САЩ - то в крайна сметка, тя бавно се опитваше да се превърне именно...в САЩ.

 

 

В чисто исторически контекст, това приятелство достига своя пиков момент през втората световна война, когато именно новият свят спасява Европа от нацисткия ботуш и именно новият свят е този, който заедно със западна Европа изгради следвоенния свят на благоденствието.

 

 

Победата във ВСВ позволи на САЩ да навлязат сериозно с влияние на континента, а после дойде спасението, което днес наричаме "План Маршал" - най-голямата икономическа помощ, която САЩ дават на Европа след Втората световна война. Над 13 милиарда долара, представляващи над 140 млрд. долара в днешно измерение и които на практиката възстановиха европейската икономика. Последва изграждането на най-мощният отбранителен блок в историята на света - НАТО през 1949 година. Две години по-късно Европа създаде общността за въглища и стомана, която макар изцяло европейска инициатива, получава най-силната и мощна подкрепа именно от САЩ. Забележете - САЩ искат обединена Европа/. През 1962 година при Кенеди се ражда обединеното евроатлантическо партньорство във всички сфери на икономиката и политиката. През 1995 година е подписан ключов документ между президента на САЩ Бил Клинтън и председателите на Европейската комисия и Съвета на ЕС, който задълбочава отношенията. И макар САЩ винаги да са били военният крепител на Европа, трябва да признаем, че войните в Ирак и Афганистан са тези, в които Европа се доказа като лоялен партньор, платил с животите на своите войници във войни, в които не бяхме замесени. Но за това - след малко.

 

Това е накратко или не толкова кратко обяснението на това - защо сме толкова близки. Какво тогава се случва? И защо?

 

 

Сами разбирате, че близостта не означава еднаквост. А това, дами и господа, както добре знаете - личи най-вече в икономиката.

 

Икономиката, уважаеми зрители, никога не е била просто числа, сметки, таблици. Тя винаги, ама винаги е израз на психологически нагласи, на светогледи, на различното разбиране на това кое е добро и кое е зло, кое е справедливо и кое несправедливо. Тези разлики са тези, които правят едните силни, другите слаби. Когато тези разлики са малки, са трудно видими, но те също дават резултат в крайното класиране. Днес ще се опитам да ви докажа, че именно в направление икономика разликите между САЩ и Европа са най-силни и точно те дадоха асиметрията, която позволи на САЩ да гледа на Европа отвисоко, да я поучава и да й изнася лекции. Това позволи на американската администрация да има силата и волята да наложи себе си над Европа. Не числата, а визията зад тях.

 

За целта първо ще направим сравнение за движението на БВП на САЩ и на обединена Европа. За референтна година взимам 1991 г.

 

 

Както виждате на графиката пред вас през тази 1991 година, Европа е по-богата по показател БВП. Да, с малко, но е напред, така е било във всички следвоенни години. По-големият пазар, по-старият и дълбок пазар си казват думата. Нещата започват да се обръщат малко след това - през 1993 г., когато САЩ вече изпреварват, макар и с много малко. Следващият период обаче тенденцията не просто се запазва, а ескалира.

 

През 2000 година разликата е вече над 2 трилиона в полза на САЩ, а голямото изпреварване започва през 2014 и 2015 година, когато САЩ дърпат рязко с почти 5 трилиона долара годишна разлика. през 2021 година тя вече е над 6 трилиона долара, а 2024 година завърши с 10 трилиона долара по-висок БВП за САЩ от Европа.

 

Очевидно е, че нещо се е променило, нещо фундаментално, очевидно, че има структурни разлики, които правят тази разлика възможна и дори оправдана. Следващата графика ще ви покаже тези разлики.

 

 

Разгледайте добре всички тези числа. САЩ са по-богати на човек от населението с близо 30 000 долара повече, но не това е важното. Важното е всичко надолу. Като например графата "Дял на услугите" - в САЩ 80%, в Европа - 73%. В дял на индустрията САЩ губят от Европа.

 

Какво означава това? Дами и господа, каквото и да ви говорят разни анализатори от екраните - не тежката индустрия води до повече пари, а услугите, затова САЩ наблягат на тях, затова са по-богати. Отговорете си на един въпрос: Кой печели повече - този, който е произвел компютъра или този, който е произвел софтуера? Вторият - при това с много. Има много по-ниски разходи, много по-ефективен, по-лесно продаваем и с много, ама с много по-висока добавена стойност.

 

Връщаме се на графиката и виждаме раздел "Високи технологии" - 18% в БВП на САЩ е за тях, докато в Европа - едва 10%. Още едно доказателство за горното твърдение.

 

Продуктивност - американците изкарват 90 долара за час работа, а европейците - 70 долара. Защото те овладяха технологиите, както никой друг. Затова и техните технологични гиганти в топ 10 на света са цели 7, а европейските - 0. Кръгла нула.

 

Данъци - по-ниски данъци в САЩ, съществено по-ниски, което прави инвестициите по-привлекателни, макар заплатите да са високи.

 

Социални разходи - много по-ниски в САЩ, което означава, че хазната и работодателите са много по-ниско натоварени.

 

Затова говорим за разлика в разбирането. САЩ е пазар на пазарите, див капитализъм и разбирането - всеки сам за себе си. Това го прави по-богат, а Европа - вярва в социалната мрежа, вярва, че сме всички за един.

 

 

Това е едното обяснение за асиметрията. Другото е, че Европа премина през много кризи, които я удариха силно.

 

 

Точно така - както помните, голямата разлика между двете икономики започва да се проявява около 2013-2014 година - годината на евровата криза. Тогава еврото отслабна, а доларът се засили. Така икономиката на САЩ растеше в сравнителен план деноминиран в долари.

 

И все пак - Тръмп не е доволен. САЩ изпреварва като икономика Европа в номинален план, но той смята, че Европа се възползва от САЩ. Защо? Заради т.нар. търговски дефицит при стоките. Търговски дефицит означава, че една държава внася повече стоки, отколкото изнася. В случая - САЩ внасят повече, отколкото изнасят.

 

 

Когато говорим за стоки - Европа изнася повече за САЩ, най-вече фармацевтични продукти, автомобили, машини, химикали. През всичките години от 2000 г. е така, но този дисбаланс постоянно расте и в годината, в която Тръмп спечели отново изборите той достига феноменалните 235% в полза на Европа. Според Тръмп това е нещо лошо:

 

 

Всичко това е резултат на извод, който вече направихме - Европа иска индустрия, САЩ услуги. Затова лицемерието на твърдението, че Европа удря САЩ с търговския дефицит се вижда, ако видим другата графика - на този показател при услугите.

 

Дами и господа, числата пред вас - САЩ доминира в износа, и гони 100% търговски излишък по отношение на услугите с Европа. Това са ИТ продукти, софтуер, финанси, какво ли не. Това са онези услуги, които струват адски скъпо и които носят добавена стойност. Да сте чули Тръмп да има нещо против тази графика? Да сте го чули, че би бил съгласен Европа да наложи мита за тях, за да отговори на неговите мита за стоките? Аз не съм.

 

Тук говорим вече не само за асиметрията при числата, а за асиметрия при възприемането им. САЩ са в по-добра позиция по всички показатели, които носят по-висока стойност. И накрая - разбира се - доларът.

 

Доларът е световната резервна валута и като такава тя дава многобройни предимства: печаташ образно казано безплатно, по-ниски лихвени плащания, по-евтини заеми за бизнеса ти, имаш геополитически инструмент за натиск през санкции, печелиш от сеньораж и още много, ама много. Защо доларът е основна валута? Освен историческите предпоставки, за да имаш основната резервна валута, трябва да отговаряш на четири основни критерия: валутата да няма история на правителствена интервенция, зад нея да стои реална икономика, да се пази от сигурна съдебна система и накрая - да има военната мощ, която да гарантира, че инвазия в страната-издател е невъзможна. САЩ имат и четирите условия, а никой друг ги няма. Няма ги Китай, защото им история на интервенции и защото няма сигурна съдебна система. Европа има три от тях - съд, икономика и няма интервенции, но няма другото - армия, която да е армията на САЩ. Така стигаме до последната фаза на отношенията: НАТО.

 

Организация на северно-атлантическия договор или както я наричаме накратко - НАТО: военният съюз между САЩ, Канада и европейските държави за взаимна защита и сигурност. Организацията е създадена с една много проста и ясна цел: да се предотврати нова война в Европа и да се спре разпространението на съветския комунизъм. Тя отговаря на заплахата от СССР след Втората световна война, на Берлинската блокада, отговаря на страховете от нова голяма война и въвежда принципът на т.нар. колективна отбрана. Тя е военният щит на Запада по време на Студената война. След 1991 г. целите ѝ се разширяват – борба с тероризма, мироопазващи операции, разширяване на демокрацията – но основната идея остава: колективна защита.

 

Състои от 32 държави, повечето от които са членове на ЕС. Изключение правят Австрия, Ирландия и Кипър.

 

Големият проблем, който бе агресивно комуникиран от Тръмп още по време на втория му мандат, но и от предишни президенти е фактът, че НАТО на практика е САЩ. Европа просто гледаше, докато САЩ беше гарантът за съществуването му. Тя просто се отказа. Защо?

 

 

 

Този начин на мислене си има числово изражение. Няма как да ви предоставим напълно конкретни числа, защото голяма част от разходите за армиите са секретни, но по данните, които грубо можем да изчислим излиза, че както виждате от създаването на НАТО от 1949 г. до 2024 година общо са разходвани 40 трилиона долара за колективна отбрана. Дами и господа, огромната част - 70% от тях са дадени от САЩ. А съюзниците в Европа и Канада са дали 15 трилиона или едва 30%.

 

Затова и никой не отрича, че в този случай Тръмп е прав. Просто не става така, Европа има ангажимент и трябва да го спазва.

 

Въпреки това трябва да кажем нещо важно - Европа беше със САЩ в Ирак и Афганистан и даде свидни жертви. Европа дава по-малко пари, но има повече души в активната армия от САЩ, макар че става дума за 31 държави срещу една. Има голяма част от общата конвенционална техника на НАТО и не спира да се развива. Но много по-бавно.

 

Големият проблем е, че само американската армия е тази, която разполага с технологии от най-висок мащаб и тази, която има боен опит. САЩ е военен глобален хегемон и знаейки това, може да се опитва да извива ръцете на Европа. Но дами и господа, това е за доброто на Европа, макар че не съм сигурен, че Тръмп цели точно това. В последната година военните бюджети на Европа растат и ще растат.

 

Тази асиметрия е временна и ние май научихме урока си.

 

И така - това бяха три категории, които показаха близостта и различията, симетрията и асиметрията, философията на еднаквото и различното в САЩ и Европа. Сами видяхте, че има напълно обективни причини, заради разломите между Европа и САЩ, които днес американската администрация експлоатира - те са и философски, и икономически, и военни. Те са измерими, забележими и видими, те са външен израз на движението на САЩ и Европа най-вече след края на Студената война, когато заплахата от комунизма изчезна, а с нея като че бавно започна да изветрява и лепилото, което ни държеше заедно.

 

Но, съгласете се, няма как това да е всичко. Няма как просто да се появи Тръмп и той да каже на света нещо, което не знаем. Той е просто резултат от процеси, които не видяхме.

 

 

В същото време Европа отказа да види тази промяна. Тя зае позата на надеждата, на очакването, че всичко просто ще се нареди, всичко ще е отново същото.

 

 

И въпреки всичко - колкото и да сме различни вече, центробежните сили на разпад в нашите вътрешни общества са еднакви. Показва го отношението ни към миграцията - и у нас в Европа, и там - в САЩ.

 

 

На агресията на САЩ, Европа трябва да има отговор. А все по-често този отговор е един от същ, от много страни на политическия спектър. Той не е нов, не е изненадващ, но мислехме, че имаме още много време, докато прибегнем до него. Федерализация.

 

 

 

Нациите се раждат в изпитания. Е, знам със сигурност едно - днешните отношения между ЕС и САЩ са най-голямото изпитание в историята на нашия свят.

 

САЩ и Европа са двете половини на една и съща цивилизация – единствената в света, която поставя свободата на човека над всичко останало. Само ние вярваме, че мирът се гради с правила и съюзи, а не с диктатура и сила. Заедно ние сме гарантът на демокрацията, човешките права и надеждата за по-добър свят. Без нашето партньорство глобалната свобода би била много по-крехка и много по-застрашена. Но днес пропастите между нас са станали толкова дълбоки, че вече не могат да се скрият. Икономическата асиметрия, военните различия и политическите разминавания ни разкъсват отвътре. Ако не намерим сили да се върнем към споделените ценности, приятелството ни може да се превърне в спомен. Защото ако ние – последните защитници на свободата – се провалим, светът ще загуби нещо, което никога повече няма да се върне.