70 години по-късно: Среща с 93-годишната легенда на ските, която се завърна на пистата в Милано-Кортина

Зимната олимпиада в Милано-Кортина приключи преди броени дни, но емоциите от нея няма да отшумят скоро. Триумфи, разочарования, радост, незабравими моменти, сбъднати мечти. Това са част от нещата, с които ще я запомним. За една жена обаче тя означава завръщане. Якобина Якобсдотир е икона в ски алпийските дисциплини. Вече е на 93 години, но продължава да удивява със спортната си форма. 70 години след провеждането на първите зимни игри в Кортина Д‘Ампецо тя се завърна на пистата и се спусна по нея с лекота, пазейки пресен спомена за времената, когато е завладявала снежните трасета в цяла Европа. За миналото и бъдещето на ски спорта и за нейната нестихваща обич към него разказва самата тя, заедно с дъщеря си Лилия, направила възможно завръщането ѝ в италианския курорт.

Родена сте в Исафьордур – какви бяха зимите там през детството Ви и как снегът стана основна част от живота Ви?

Да, родих се и израснах в Исафьордур. Винаги очаквах с нетърпение зимата. Снегът беше естествена част от живота ми. В него можеше да се правят толкова много неща. Ставаше светло, въздухът беше по-чист и всичко беше спокойно, поне понякога.

Тя спасява животи и мечтае за медал: Говори д-р Мартинес - първата мексиканка в олимпийското ски бягане

Спомняте ли си първия си чифт ски? Какво беше чувството да се спускаш по пистите като малко момиче в Западните фиорди?

О, да, разбира се, че ги помня! Получих ги като коледен подарък от моя дядо, когато бях на шест години. Бяха кафяви, със светли линии и с връзки за петата, което тогава не беше много обичайно. Да се спускам по склоновете беше прекрасно усещане за свобода, а вятърът нежно докосваше бузите ми.

Кога осъзнахте, че карането на ски не е просто зимно занимание за Вас, а истинско призвание?

Спомням си как наш съсед, председател на ски секцията на клуба ми, каза на моите родители, че трябва да тренирам за състезания, защото според него имам талант. Но за мен тогава това не беше призвание – исках просто да се наслаждавам и да карам ски.

Като 19-кратен национален шампион на Исландия, коя победа Ви донесе най-голяма радост и защо?

Всъщност през 1954 г. на шампионата на Исландия беше съвсем възможно човек да стане четирикратен шампион. Направих го с лекота и завоювах златото в слалом, гигантски слалом, спускане и комбинация.

През 1954 г. станахте първата исландка, състезавала се на Световното първенство в Оре. Как се почувствахте, когато осъзнахте, че създавате история?

Изобщо не подозирах, че всъщност пиша история. Много по-късно разбрах за това невероятно постижение.

На Зимните олимпийски игри през 1956 г. в Кортина д'Ампецо бяхте единствената жена, представляваща Исландия. Усещахте ли тежестта на тази отговорност или тя ви даде сили?

Да, усещах огромна отговорност върху раменете си. Най-лошата перспектива за мен беше мисълта да разочаровам страната и народа си, които ми оказаха огромна подкрепа.

Кое от олимпийските Ви дисциплини – спускане, гигантски слалом или слалом, Ви е донесло най-силни емоции?

Определено спускането – винаги съм обичала високата скорост. Така започна и любовта ми към ски спорта - от огромния адреналин да се спускаш право надолу и накрая да направиш един голям завой.

ЕКСКЛУЗИВНО ПРЕД NOVA: Говори единственият атлет с 5 поредни олимпийски титли в историята на спорта

Кои са били най-големите предизвикателства, пред които е била изправена една млада исландска спортистка през 50-те години на миналия век?

Имаше много предизвикателства, главно финансови, защото спонсорството и подпомагането за нас беше твърде оскъдно. Ние сами финансирахме участието си в състезания. Нямахме треньори – опитвахме се да правим това, което правеха по-възрастните и по-опитните. Учехме се само от тях.

Състезавали сте се с дървени ски с много базова екипировка. Как бихте описали разликата между техниката и екипировката на Вашето време и тези днес?

Да, състезавах се с дървени ски – дълги 205–210 см, с почти еднометрови кожени връзки. Това беше обичайното оборудване по онова време. От днешна гледна точка всичко това изглежда много примитивно. Сега е много по-леко и по-лесно. Дървените ски бяха големи и тежки и постоянно трябваше да се топи вакса отдолу, все пак основата беше само дърво, а кантовете да се заточват.

Когато гледате съвременни състезания по алпийски ски, какво Ви впечатлява най-много в развитието на спорта?

Днес ме впечатлява всичко в ските – дори да ти се стори смешно, дори лифтовете, които видях за първи път в Оре през 1954 г. Ние трябваше сами да изкачваме склоновете пеша, да утъпкваме трасетата, да ги подготвяме и след състезанието да ги събираме. Но тогава имаше повече другарство и прекарвахме много повече време заедно. Днешните състезатели идват на вече подготвени трасета, състезават се и след това си тръгват.

Ако имахте възможността да се състезавате с днешното оборудване в разгара на кариерата си, как мислите, че това би повлияло на представянето Ви?

Без съмнение днешните състезатели са много по-добри от нас, но условията в моята страна са различни – склоновете са по-къси. Така че за да бъда конкурентоспособен състезател в днешните условия, щеше да се наложи да прекарвам много повече време в чужбина за тренировъчните лагери.

Днес виждаме спортисти като Линдзи Вон, които са преживели сериозни контузии, множество операции и въпреки това са намерили сили да се завърнат дори на 41 години и след тежки травми. Как гледате на тази решителност и разпознавате ли в нея същата вътрешна сила, която е била необходима във вашата епоха?

Изобщо не мога да се сравнявам с Линдзи Вон. Времената и условията са съвсем различни. Тя обаче притежава огромна смелост и сила. Линдзи е невероятен спортист.

Вярвате ли, че психическата устойчивост днес е също толкова важна, колкото и физическата подготовка, или може би дори повече?

Смятам, че психическата устойчивост и физическата подготовка са еднакво важни. По онова време обаче почти не се говореше за психическа издръжливост, докато сега това е еднакво важно, колкото и спортната форма.

Как успяхте да балансирате спортната си кариера с личния си живот и какво Ви даде ски спортът извън пистата?

Всичко беше много просто. След училище или работа отивахме да караме ски, а през уикендите ходехме на излети, за да тренираме повече. Носехме си раници с храна, спални чували и ски оборудване. Често трябваше да прекосяваме дълбоки преспи. Пътуването траеше около час и половина-два, в зависимост от времето и условията. На тренировъчните ни бази в Исландия нямаше никакви хотели. Карането на ски без състезание оттогава до днес - десетилетия наред, ми носи радост и свобода на открито с чистия въздух на планината.

Какво най-много бихте искали да научат внуците Ви – не само за спорта, но и за живота?

Най-много бих искала и то не само внуците ми, но и изобщо хората като цяло, да се научат да бъдат добри, честни и щастливи личности. И разбира се да се наслаждават на карането на ски.

Да плуваш като делфин: Той стана петкратен параолимпийски шампион без ръце и с атрофирали крака (ВИДЕО)

Госпожо Гудрун Лилия, какво е да имате толкова велика майка? Как се спусна тя - на 93-годишна възраст, на пистата в Кортина Д‘Ампецо, 70 години по-късно?

Лилия: За нас да имаме майка, която е легенда в ските, е напълно нормално. Никога не съм я познавала в различна светлина. От малка тя ни водеше на ски и на къмпинг, постоянно бяхме навън. Майка ни винаги е била много подвижна. Не се спираше на едно място, независимо от възрастта. Открай време обичаше да плува и да се разхожда, просто да бъде на открито я правеше щастлива. Колкото повече времето ни доближаваше до повторната Олимпиада в Кортина Д‘Ампецо, толкова повече се разпространяваше историята за майка ни и се амбицирахме да я подготвим и да отиде да преживее отново този невероятен момент. Тя трябваше да се чувства добре и във форма да се спусне по пистата, което беше и нейното голямо желание. Изчаквахме да видим дали ще бъде способна да го направи и накрая на октомври разбрахме, че ще бъде възможно да се случи. От две години насам прави тренировки, укрепващи физиката ѝ, разхождаше се повече, дори вдигаше гири. Използваше много по-активно мускулите си, за да бъде по-подвижна и да сбъдне мечтата си.

А какво беше усещането да се спуснете на същото място 70 години по-късно?

Беше прекрасно! Не вярвах, че ще успея да отида. Дъщеря ми и внук ми уредиха всичко и сбъднаха желанието ми да се върна в Кортина Д‘Ампецо. Но понякога се държат с мен като със стара дама.

Лилия: Да, понякога се оплаква, че се отнасяме с нея сякаш е много стара. После ѝ напомням, че е точно такава. Забележително е, че успя да се спусне с огромна лекота по пистата, а това я изпълни с неизмеримо щастие. Беше щастлива, че е сред другите скиори, които се спускат там, защото всички в този зимен спорт са като огромно семейство. Невероятно е, че на тази възраст тя се разхождаше с лекота из целия курорт и сбъдна мечтата си.

Прекрасен разказ! Желая Ви още много години да сте здрава, а защо не и да ви видим на следващата зимна Олимпиада – във Франция!

О, да!

Автор: Цветина Петкова