Марина Цекова пред GRAZIA: Новините са чернова на историята

Тя е жена, открила призвание в професия, която изисква силен характер, непоколебим дух, обективност, безкомпромисен анализ и е от светлите примери на членове на гилдията, вникващи в дълбочина в историите, които ни разказват от екрана. Предава ни ги безпристрастно, но със страст, провокира ни да прозрем света наоколо. Когато говориш с Марина Цекова, усещаш увереност, авторитет, енергия, способна да убеждава, категоричност, която ти се иска да притежаваш. Струва ти се почти нереално едно толкова нежно момиче да излъчва това, но натюрелът й е перфектната комбинация от всичко гореспоменато. Интересно се общува с Марина, защото мнението й наистина те замисля... 

Списание GRAZIA публикува интервю с чаровната Марина Цекова. Ето го и него:

Марина, твоят „бизнес” са новините. От какви принципи се ръководиш в практикуването му?

Новините са чернова на историята, преди тя да влезе в учебниците. Отговорността е огромна. Трябва да си чел много, за да разбереш какво се случва. Но и да действаш бързо, ако искаш някой да разбере новината от теб. В надбягването с времето стремежът е да си първи, но никога за сметка на истината.

Журналистиката в България загуби още преди години доверието на хората. Мислиш ли, че новото поколение журналисти ще промени създадените стереотипи?

Журналистиката отразява състоянието на обществото ни. А нашето боледува – от безпаричие, безверие и комплекси. За съжаление, журналистите, са продукт на същото това общество. Младите също. Мисля, че ни трябва време. С оздравяването на обществото и стандартите в професията ще се покачат. А с това и доверието ще нарасне. Колегите, с които имам привилегията да работя всеки ден, правят всичко възможно това да се случи по-скоро.

Тази професия е една от най­бързо променящите се в световен мащаб, чисто технологично. Кои традиционни методи ще се съхранят във времето и кои ще отпаднат според теб?

Ще се съхрани качеството. Независимо дали ще го пишем, снимаме или ще говорим за него по радиото. Единствено качеството все още може да надделее в битката с технологиите. Успешните медии отдавна знаят, че форматът не би могъл да измести съдържанието. Това обаче в никакъв случай не означава, че не се опитват да се адаптират към новото време. Всичко върви в посока на дигитализацията, макар че все още телевизията е най-силната медия и у нас, и по света. Ако медиите отрекат новото време, са обречени рано или късно да си отидат.

Каква е формулата, към която трябва да се стремят големите новинарски компании, за да разчитат на по­широка аудитория?

Всички медии трябва да се стремят към качество и да инвестират в него. В океана от информация това ще остане критерият, който ще отделя една медия от друга и който неминуемо ще привлича аудитория. Но не само. В XXI век добрата журналистика може да е много по-гъвкава. И да е навсякъде. В този смисъл успешните новинарски компании трябва да приемат интернет като партньор, а не като враг. И да са достатъчно търпеливи да изучат този партньор, да са си взаимно полезни. Ако успеят да задържат тази дружба, публиката ще се увеличи. Ако я игнорират, са обречени да останат на второ място за сметка на по-иновативни компании.

Какво те накара да се захванеш с тази професия? Мечта, събитие, приятел, просто стечение на обстоятелствата?

В училище бях дете на точните науки. Обожавах математиката и красотата на това задачата винаги да има решение. В края на гимназията обаче фантазията все повече започна да ме провокира. Беше изключително привлекателно да си властелин на всеки текст, който пишеш и сам да определяш формата и финала му. Спечелих едно национално литературно състезание и тогава вече знаех, че ми се пише. Съчетах точността на фактите с красотата на езика и излезе журналистиката. Никога не съм съжалявала за това решение.

Наскоро се завърна от Америка? Какво ти направи най­силно впечатление там – лично и професионално?

Направи ми впечатление отстъплението от американската мечта. Докато милиони чужденци мечтаят за милиони, с които да си купят къщи за милиони, други милиони американци продават къщите си за милиони и купуват апартаменти в центъра на града. Защото им липсват хората и шумът на живота. Тази нова Америка много ми хареса. В същата тази Америка обаче все още съществува робството, макар и маскирано като свобода. Разликата между черното и бялото е все още толкова голяма, че неминуемо се връщаш към уж отминали времена. В професионален план се удивих от приликите, които видях между нас и тях. Разбира се, техният размах е много по-голям.

Има ли неща, които би взела назаем от стила на работа отвъд Океана, и такива, които категорично би отхвърлила?

Харесва ми мащабът, с който работят, и качеството, в което вярват. Повечето големи редакции имат цели отдели, които се занимават само с това да проверяват факти. Не знам у нас да има медия, която отделя ресурс за подобна дейност. Там, ако излъжеш публиката, кариерата ти свършва. Тук някои не се притесняват да изричат откровени лъжи. Не ми харесва, че преди избори редакционните им отдели публично оповестяват кой кандидат за президент или губернатор биха подкрепили. Твърдят, че с това са честни към публиката си. Но според мен така просто насочват мнението й в определена посока. Вярвам, че журналистиката трябва да ти казва за какво да мислиш, а не какво да мислиш. Дори когато Доналд Тръмп е кандидат за президент.

Ти за мен си едно от най­свежите лица на родната тв журналистика. В българския ефир, особено в новините, обаче преобладава една традиционна скованост, която, слава богу, в последните години започва малко по малко да излиза от рамката. Все пак, още не мога да си представя български новини в усмихнат „американски” стил. В зрителите ли е проблемът, или в тези, които правят новините? Кой определя настроението на новините?

В САЩ границата между хората „в” и „пред” телевизора не е толкова голяма колкото тук. Там водещите не се притесняват да се усмихват, да грешат и дори да се подиграват със самите себе си. Правило номер едно е да си близо до хората. При нас ролите на „новинар” и „зрител” все още са доста далече една от друга. Виновни са и двете страни. Едните се страхуват да се отпуснат, за да не бъдат обвинени в несериозност. Другите пък не вярват на усмивки, защото животът им е тежък и смехът им се струва неуместен. Колкото по на Запад вървим, толкова повече ще се приближават двете страни. Но не трябва и да се обвиняваме, че там са по-добри. Все пак имат десетки години и безчет милиони преднина. А и би било нескромно да се сравняваме със страната-телевизия.

Възможна ли е качествена разследваща журналистика у нас? Или страхът от „силните на деня” винаги ще ни прави склонни към самоцензуриране?

Преди малко покрай бюрото ми мина Марин Николов – един от водещите разследващи журналисти в България. Познавам го от години и досега никой никога не е успял качествено да оспори дори и ред от многобройните му разследвания. Да, понякога изглежда като изключение от правилото, но в същото време е и прекрасно доказателство за съществуването на истински разследващи журналисти у нас. Горда съм, че съм част от медията, която има единствения обособен специализиран екип от разследващи журналисти у нас. Вярвам, че и други медии ще последват нашия пример. Професията има нужда от тях, а хората още повече.

Какво ще представляват успешните медии на бъдещето? Какво ще има в тях?

В медиите на бъдещето ще пише същото, каквото пише в медиите днес. Хората винаги ще се интересуват от цените на тока и хляба, от трафика и прогнозата за времето. Медиите обаче ще изглеждат различно. Ще трябва да вървят ръка за ръка с технологиите и ще трябва да намерят нови начини да финансират работата си. Ролята на публиката също ще става все по-голяма. Медиите вече гледат на зрителите не само като публика, но и като автори на съдържание. Сигурно е едно, носталгията по старото време няма място в журналистиката.

Кой момент от професионалната си кариера досега помниш най­добре и защо?

Страх ме е да слагам професионалните си спомени на кантар, защото всеки от тях е ценен. И успехите, и провалите са ми дали много. Сигурно е, че в професионалния ми път е имало и от двете. Но точно така идва опитът, който ти помага да ставаш все по-добър и да се доближаваш до хората. Зрителите са смисълът на работата ни. Вярвам, че го усещат и ценят.

Важно е когато си лице от телевизионния екран, да се грижиш за външния си вид. Какви правила спазваш в това отношение? Как поддържаш фигурата си, кой се грижи за стила ти, какъв грим предпочиташ в ежедневието и на работното място?

Марина извън телевизията уважава Марина от телевизията. Но не й робува. Спортувам, защото ми доставя удоволствие. Рядко използвам грим извън работата си. Обличам това, което ми харесва и ми е удобно. Помолила съм и близките ми хора да внимават Марина от телевизията да не измести Марина извън нея. Засега двете живеем чудесно заедно.

Какво правиш, когато не репортерстваш? Има ли в живота ти спорт, книги, изкуство, добра храна, добри приятели?

Има. Все по-често експериментирам с всичко изброено. В последния месец опитах етиопска, сомалийска, корейска, китайска и японска храна. Тичах в Сентрал парк в Ню Йорк, правих упражнения на плажа в Маями, ходих на аеробика и гимнастика. В последния месец си купих няколко книги художествена литература, но и няколко медийна социология. Сбъднах мечтата си да посетя The Museum of Modern Art, както и The Metropolitan в Ню Йорк, National Gallery of Art във Вашингтон и The Art Institute в Чикаго. Не експериментирам единствено с приятелите си.

Ако не беше станала журналист, с какво щеше да се занимаваш?

Бих станала преподавател. Безумно вярвам в тази професия и обожавам да работя с деца.

Смяташ ли, че тази професия е „до време”. Макар че си далеч от този момент, какво се случва с журналистите, когато навършат 50? Зависи ли силата на репортажа от физическата и психологическата сила на този, който стои зад него?

Едни от най-добрите журналисти, които познавам, отдавна са надхвърлили 50-те. Системата не се грижи за тях, но те са й безкрайно нужни. Не само заради опита, но и заради приемствеността. Тя липсва в България и обрича журналистиката у нас да се създава наново с всяко следващо поколение.

Популярните хора като теб често имат проблеми с егото – спокойна ли си за себе си в тази посока?

Не се смятам за толкова популярна. И ми е спокойно.

Професионалният успех сам по себе си може ли да направи един човек щастлив? Какви са другите неща, които изпълват дефиницията за щастие в твоя случай?

Обичам работата си, но щастието при мен диша. То е събирателен образ на всички хора, без които не мога и без които всичко така или иначе би било безсмислено.