При нападението са убити 213 души

На 16 април се навършват 100 години от най-кървавия атентат в българската история. На тази дата през 1925 г. в катедралния храм „Света Неделя” са убити 213 души, а 500 са ранени. Възпоменанието за тъжната годишнина тази година е на 9 април, тъй като точната дата на жестокото нападение се пада в Страстната седмица.

Дълго време (почти до 11 септември 2001 г.) кървавото събитие държи печалния рекорд за най-много избити представители на елита на едно място. 

Организация и подготовка за атентата

След провала на Септемврийското въстание от 1923 г. БКП е забранена и минава в нелегалност. Ръководството на Военната организация на БКП възлага извършването на атентата на една от „шесторките“, ръководена от Петър Абаджиев, който през втората половина на януари 1925 г. влиза в контакт с клисаря на „Света Неделя“ Петър Задгорски. С негова помощ, в продължение на няколко седмици, Абаджиев и Асен Павлов внасят на тавана на църквата общо 25 кг експлозив. Планът за атентата предвижда първо да бъде убит достатъчно високопоставен човек, чието опело да събере политическия и военен елит в храма. Комунистите се спират на о.з. генерал Константин Георгиев, който е убит пред църквата „Свети Седмочисленици“ на 14 април.

Как е извършено престъплението

Опелото на генерал Георгиев е насрочено за 16 април, Велики четвъртък. В 7.00 ч. сутринта Задгорски пуска на тавана на сградата извършителите на атентата. Траурното шествие влиза в църквата в 15.00 ч. Службата се ръководи от софийския митрополит и бъдещ екзарх Стефан. Първоначално ковчегът е поставен до колоната, която трябва да бъде взривена, но след това е преместен по-напред заради големия брой присъстващи на церемонията. Така, по случайност, най-видните опечалени са отдалечени от мястото на взрива.

Експлозията избухва около 15:20 ч. и събаря главния купол на църквата, затрупвайки множество хора. Взривната вълна в затвореното помещение нанася допълнителни поражения.

Черната статистика за жертвите и ранените

При атентата загиват 134 души, а други умират по-късно от раните си. Ранените са около 500. Загиват 12 генерали, 15 полковници, 7 подполковници, 3 майори, 9 капитани, 3 депутати и много цивилни граждани, включително деца.

Всички членове на правителството се отървават с леки наранявания. Цар Борис III не е в църквата, тъй като присъства на погребенията на убитите в атентата срещу него в прохода Арабаконак два дни по-рано.

Военно положение, продължило месеци наред

Вечерта на 16 април в страната е обявено военно положение, което остава в сила до 24 октомври. В този период правителството предприема репресивни действия срещу крайната левица.

Част от организаторите на атентата – Димитър Златарев, Петър Абаджиев и Никола Петров, успяват да избягат в Съветския съюз. Заговорниците се опитват да ликвидират Петър Задгорски, но той успява да се предаде на полицията и прави пълни самопризнания. Бързо е разкрито местоположението на ръководителите на Военната организация на БКП Коста Янков и Иван Минков, като първият е убит, а вторият се самоубива преди да бъде заловен.

​Снимка: БГНЕС

Съдебният процес

Делото за атентата е гледано от военен съд от 1 до 11 май в казармите на Четвърти артилерийски полк в София. Марко Фридман, най-високопоставеният от обвиняемите, признава, че организацията получава финанси „през Виена” от Съветския съюз, но прехвърля отговорността за атентата върху Коста Янков и Иван Минков, които според него са действали без съгласието на ръководството на БКП. Смъртни присъди получават Петър Задгорски, подполковник Георги Коев, в чиято къща се укрива Иван Минков, и Марко Фридман, ръководител на секция във Военната организация на БКП. Задочно на смърт са осъдени и Станке Димитров, Петър Абаджиев, Димитър Грънчаров, Николай Петрини и Христо Косовски, като последните трима вече са убити през предходните седмици. Смъртните присъди са изпълнени публично чрез обесване на 27 май.

"Този акт не е целял да бъдат ликвидирани случайни хора, които са били в храма, нито да се разруши самата църква, а да обезглави българската държава. Целта е било убийството на цар Борис и интелигенцията по онова време – министри, генерали, властимащи. Тогавашният митрополит Софийски Стефан виждайки множеството, дошло да се поклони пред тленните останки на ген. Георгиев, да се помоли за неговата душа, разпорежда да се изтегли тялото към солея. Това оказва своето влияние и така не загиват още повече хора. Тези, които са били напред, се спасяват – дори самият екзарх, той само е опръскан с кръв и прах", разказа за NOVA Архимандрит Василий, председател на митрополитския храм "Света Неделя".

Той каза още, че гражданите на София се организират и бързо възстановяват църквата. До 1933 г. тя вече е във вида, в който и в момента я виждаме.

Панахидата в памет на жертвите, отслужена днес. Снимка: Булфото

Как атентатът променя България?

"След това събитие България се променя по един много по-смел начин. Издига се по-величествен, по-хубав, по-голям храм. Променя се езикът. В българското училище се завръща вероучението – десетилетия преди това то е било маргинализирано. Диагнозата, която дават изследователите по-късно, е че има упадък в образованието и във възпитанието, в грижата към младите - вечни теми, които сега се опитваме отново да възстановим. Време е за този разговор в България", коментира проф. Павел Павлов, историк и преподавател в Богословския факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски".

Той казва още, че поуката, която бихме могли да извлечем от печалното събитие от 16 април 1925 г. е как да избягваме подобни крайности, да можем да се придвижваме към доброто и да го умножаваме.

"За съжаление, ние трудно учим историческите уроци, а те са много ясни. Понякога ни трябва леко побутване, така че без да се случват трагедии, да се сещаме да вървим по пътя на доброто", призова проф. Павлов.

"Атентатът е една ужасяваща кулминация на политическото и обществено разделение в България след Първата световна война. Тя е пагубна за България. Обществените групи се изострят помежду си до такава степен, че политическите убийства стават ежедневие, както и репресиите, извънсъдебното преследване. Нищо от това не ни дава основание да оправдаваме действията на атентаторите, но историята ни показва, че нещата са далеч по-комплексни, отколкото дори в ежедневието си днес сме свикнали да разсъждаваме за тях", коментира издателят Марио Мишев.

В книга албум, посветена на кървавото събитие, той публикува 140 фотографии и документи, свързани с взрива. Сред тях има и фотографии на жертви, атентатори, помагачи и на тримата палачи, които екзекутират пред 20 хиляди софиянци трима от помагачите на атентата.

Открито е и едно от предсмъртните писма на обесения помагач Иван Перчемлиев, адресирано до неговите майка и съпруга. "Там виждаме човешката страна на трагедията. Разбира се, трудно е да проявим съжаление към човека, който е участвал в атентата. Но можем да видим как той оставя завет на своята съпруга – моли я тя да не се жени повторно. На майка си казва: "Знам, че ще посещаваш гроба ми, но моля те, не го прави твърде дълго време, за да се откъснеш от мъката", раказва още Мишев.

Последвайте ни