Да оцелееш 30 минути на дъното на Северно море без кислород – разказ на Безсмъртния Аквамен Крис Лемънс (ВИДЕО)

Той прекарва по около 25 дни месечно на 100 метра под водата. Носи тежък костюм, ремонтира под налягане, живее в малка стаичка, без достъп до външния свят седмици наред. А след това се възстановява по четири дни в специална инсталация, за да се върне към нормалния живот. Един ден той остава над 30 минути без кислород на дъното на Северно море. И оцелява. А по принцип без въздух човек може да оцелее около 7 минути. Но той е мъжът чудо Крис Лемънс, познат още като Безсмъртния Аквамен от Шотландия. За него физичните закони не съществуват. За премеждията, през които е преминал, и за вълнуващата си професия той разказва пред уебредактора Цветина Петкова в ексклузивно интервю за nova.bg.

Здравейте, г-н Лeмънс! За мен е чест да се запознаем. Вие сте професионален дълбоководен гмуркач и публичен оратор. Но как започна всичко? Кога припознахте морето като свой втори дом?

Ще ми се да имах по-романтична история за разказване, но всъщност от самото начало започнах да се гмуркам, за да си докарвам пари. Други го определят като призвание и своя страст, но за мен това беше просто работа. На 20 години не знаех какво точно исках да правя с живота си, бях изгубен. Намерих си работа за през лятото - на пристанище. Започнах като помощник на кораб за поддръжка на гмуркачи в Северно море, за да си набавя малко джобни. С времето все повече се увличах по гмуркането и по-точно - по дълбоководното.  Стори ми се интересно и дори вълнуващо – беше тотално непознат за мен свят. Много по-лесно ми беше, когато вече знаех с какво искам да се занимавам.

"Поддадеш ли се на чувствата - умираш": Говори водолазът рекордьор, гмурнал се до над 300 метра дълбочина (ВИДЕО)

Значи при вас изобщо не е било просто хоби, а направо професия?

Да, точно така, никога не ми е било хоби, а начин за изкарване на пари. Никога не съм бил любител гмуркач, не го правя в свободното си време. Водолаз е моята професия.

Коe е най-специфичното при подготовката на един водолаз?

Има три неща, които отличават дълбоководните водолази. Първото е кислородът, който понякога има по-особен и неприятен мирис, когато си на много дълбоко под водата. Понякога това създава неприятно усещане, което може да е проблем. На много големи дълбочини говорим и за токсичен кислород заради високото налягане – това може да причини гадене и конвулсии. Дори да се гмуркате на плитко, трябва да спирате за декомпресия, а ако се гмуркате да речем на 30 метра, трябва да спрете за 10 минути по пътя към повърхността, ако сте били под вода даже за половин час. Моята работа обаче е да навлезеш до 200 метра под водата и да прекараш 6 часа там, а декомпресията отнема 4 дни. Така че трябва да се съобразявате с налягането през цялото време. За дълбоководните водолази обикновено смяната е 28 дни под вода, където се прибират само в декомпресиран контейнер, наречен камбана.

Каква е най-голямата дълбочина, на която някога сте се гмуркали?

Мисля, че е 256 метра под морското равнище. Всъщност обаче няма голямо значение - минеш ли 70-ия метър, вече не правиш особена разлика. Колкото по-надълбоко отиваш, толкова повече време ти отнема да се върнеш. Знам обаче, че има колеги, които са се гмуркали още по-дълбоко.

Откривали ли сте някога интересни неща под водата? Или пък митични същества?

Като по-млад правех повече плитки гмуркания, а понякога и въздушни. Работил съм на западния бряг на Африка, както и в Бразилия и Близкия изток. Бил съм заобиколен от акули, китове и морски змии, което понякога си е страшно преживяване. Работих като водолаз в нефтено-газовата промишленост, а там няма много възможности да срещнеш живот под водата. Ако имаш късмет, виждаш морски лъв или кит.

Чупене на кости и нечовешка болка: Разказ на мъжа, който удължи ръста си оперативно

Казвате, че гмуркането за вас е само професия, а декомпресираната конструкция, наречена камбана, определяте като таксито, което ви кара на работа. Каква е дневната рутина на един дълбоководен водолаз?

Както вие ходите на работа, така и аз. Е, моята е малко по-странна, будя се в конструкция на десетки метри под водата, за да се отправя още по-надълбоко, където преминава работният ми ден. Целият ми живот е контролиран от хора над повърхността. Храната ми идва отвън специално опакована, а прането и отпадъците се изпращат със специални контейнери до кораба, който контролира камбаната. Странно е да водиш такъв начин на живот, в много тясно пространство и в директен контакт само с още двама - трима души. Смяната ни е 12-часова, осем от които е същинското гмуркане, а другото е подготовка. Въпросната камбана поддържа същото ниво на налягане като водата, на чиято дълбочина е спусната, няма как вода да навлезе в нея или по някакъв начин да навреди на водолазите. Задачите ни варират – може да са по-електрически или хидрологически, понякога са чисто физически – преместване на конструкции или копаеене, всичко свързано с поддръжката на подводните нефтопроводи. След като свършим всичко нужно, ни изтеглят в камбаната, взимаме си душ, пием чаша чай, хапваме, ако не сме много уморени прочитаме пасаж от своята любима книга и си лягаме. Това се повтаря в продължение на около 25 дни. След това, в декомпренсиращата камера, 4 дни се връщаме към нормалното налягане на повърхността. През това време просто си лежим, четем книга и гледаме телевизия.

Това звучи толкова различно от дневния режим на живеещите над повърхността. Следвайки именно тези стъпки, Вие започвате един наглед нормален работен ден на 18 септември 2012 г., взимайки своето „такси“, за да работите на дълбочина близо 100 метра. Но всичко се обърква. Какво си спомняте от този ден?

О, да, това е денят, който никога няма да забравя. Наистина започна съвсем обичайно, взех таксито си за работа, всичко беше, както обикновено. Аз и моят колега Дейв работихме в метална структура на нефтена платформа. За да можем да бъдем изтеглени от камбаната в края на работния ден, бяхме завързани с дебело въже, наречено пъпна връв.  Чрез него получаваме всичко необходимо, за да оцелеем на по-голяма дълбочина за определения период от време – топла вода, която циркулира, за да можем да се топлим при ниските температури на морското дъно, светлина за фенерите ни, защото долу е пълен мрак, необходимото количество кислород. Корабът, за който беше захванат нашият контейнер камбана, претърпя катастрофален срив в навигационната система и вследствие на аварията загуби посока и започна да се отдалечава бързо от нас. Това на практика доведе дотам да бъдем повлечени с него нагоре. Но моята връв се оплете в металната структура, която поправяхме. Така аз се превърнах в своеобразна котва за колегата си и за самата камбана, която не можеше да бъде изтеглена. Затова потънах на дъното, в абсолютна тъмнина, без връзка с никого. 

Беше ми останало само аварийното количество кислород, което е доста ограничено, особено на дълбочина над 100 метра. Стигаше ми за 7-8 минути максимум, а на колегите ми им отне 42 минути да ме открият и спасят. Те трябваше да се справят с техническата повреда и да успеят да се върнат за мен, което беше нелека работа. Прекрасно си спомням всичко до момента, в който резервният ми кислород не е свършил съвсем и съм изпаднал в бесъзнание. Прекарал съм доста дълго време без кислород на тъмното дъно на Северно море край Абърдийн. Спомням си, че в последните мигове в съзнание изгубих вяра, че ще бъда спасен, бях много тъжен и самотен. Може би тези ми спомени са най-ярки – на отчаяние. По-късно колегите ми са ме открили чрез камера. Лежал съм конструкцията, до която по чудо се добрах в последния момент. Открили са ме, доста след като е свършил кислородът. Така, съм бил върнат до камбаната, където моят колега Дънкан ми е оказал първа помощ. Почти веднага съм дошъл в съзнание. Нямам никакви увреждания, което е истинско чудо.

ЕКСКЛУЗИВНО ЗА NOVA.BG: Момчето чудо, което знае 400 езика (ВИДЕО)

Каквo минаваше през ума Ви, докато бяхте в пълен мрак, без надежда? Какво се върти в ума на един човек, когато изведнъж осъзнава, че животът му, изпълнен с планове и мечти, може да бъде изгубен завинаги?

О, да, много добре го описахте. В един момент бях ужасен и паникьосан от случващото се. Но след това започнах да осъзнавам възможността да не бъда открит и спасен, а с това дойде и примирението и спокойствието. Изпитах тъга и отчаяние заради живота, който губя. Бях много млад по онова време, имах планове да строя къща и да се оженя. Освен това исках да имам деца и да обиколим света. Мислех как ще се натъжат близките ми, когато им съобщят, че съм загинал. Защото - да, всекидневно хората получават страшни диагнози, но тук всичко настъпва внезапно. Нямам спомен да съм бил уплашен накрая, просто много тъжен.

Навигационната система, която е поддържала кораба над нефтената платформа, се е повредила и така е започнало всичко. Това изцяло технологична грешка ли беше, или имаше и човешки фактор?

Категорично става дума за технически проблем - компютърна грешка. По принцип винаги има човешки фактор. Такива грешки обикновено не се случват, аз поне не знам за друг такъв случай, системата е изключително сигурна - има бекъп на бекъпа. Затова и причини такъв шок и ужас у екипажа. Всъщност компютърната грешка беше поправена по впечатляващ начин именно от хората. Спасителната операция за мен беше извършена по единствения възможен начин, така че накрая успяха да ме открият, макар и в безсъзнание. 

Значи уменията на колегите Ви са спасили живота Ви, след като той е бил на практика изгубен заради компютърна грешка? 

Да, точно така, успяха да пренастроят ръчно системата и да ме открият със специален робот.  След това физическото усилие, което направи колегата ми Дейв, за да дойде и да ме изтегли със собствени сили, а Дънкан ми оказа първа помощ, като на практика ме възкреси… Всичко беше впечатляващо. Никога няма да мога да им се отблагодаря.

В пълен мрак успявате да стигнете до металната конструкция и да се закачите за нея. Вие го наричате късмет, но не се ли дължи по-скоро на уменията Ви, които са се проявили в кризисната ситуация? Можем ли да кажем, че сте се вкопчили в живота и съдбата Ви е възнаградила за смелостта?

Прекрасен въпрос! Не знам дали е чудо, или късмет, но в онзи момент това беше решението ми. Фактът, че успях да достигна в тъмнината до конструкцията е чист късмет, защото нямаше как да я видя. Може обаче да се е проявило шестото ми чувство, да съм имал вътрешно усещане къде съм бил и къде съм се приземил и по усет да съм тръгнал в определена посока. Чувството за ориентация е особено важно за нас, дълбоководните водолази. Вероятно то ми е помогнало да се отправя в правилната посока. Моят бивш шеф казваше, че човек сам кове своя късмет, нищо не идва даром. В този смисъл може би наистина сте права, но все пак имах и мъничко късмет, за да бъда открит.

А колко време всъщност сте прекарал без никакъв кислород на морското дъно?

Няма как да знаем с точност, защото нямаме данни кога е свършил аварийният ми запас, но се предполага, че става дума за около 30-32 минути, ако вземем предвид времето на спасителната операция, считано от момента на изчезването ми. Първият орган, който се повлиява от липсата на кислород, е мозъкът. Именно затова най-забележителен изглежда фактът, че нямам никакви умствени увреждания вследствие на липсата на кислород. Има известни предположения каква може да е причината, но нищо не е потвърдено.

Наистина впечатляващо! Много се радвам, че сте оцелял като доказателство, че чудеса съществуват. Какви са медицинските заключения и какво е Вашето усещане за случая?

Говорил съм на много семинари по темата, както и на конгреси, конференции на британското лекарско съсловие. Изводът е, че наистина съм медицинско чудо, специалистите те също са удивени. Има две обяснения засега. Едното е действието на студената вода, която е съхранила по някакъв начин тялото ми чрез хипотермия. Именно студът може да е забавил дишането и да е успокоил ритъма на сърцето ми, така че да не спре да функционира толкова бързо. Най-вероятно обаче ключът се крие в особената консистенция на въздуха, с който сме снабдени дълбоководните водолази - използваме смес от хелий и кислород. На 100 метра под морското равнище в тази смес е имало 6, вместо 20% кислород, което при нормални условия би ни накарало да загубим съзнание за броени секунди. Но заради голямото налагане и дълбочината, това малко количество се равнява всъщност на пет пъти повече въздух от този, който по принцип ни е необходим за дишане на земята. Така че вероятно костюмът ми е бил някак наситен с кислород, който се е пропил в клетките и порите ми до такава степен, че съм успял да оцелея над половин час. Това обаче отново е в сферата на хипотезите, а и дори да е било така, все още е невероятно как съм оцелял без мозъчно увреждане.

ЕКСКЛУЗИВНО ЗА NOVA.BG: Мишел Тирабоско – виртуозът, който свири не с ръце, а със сърце (ВИДЕО)

Само три седмици след ужасния инцидент Вие отново сте на морското дъно. Не изпитвахте ли страх? Как Ви промени случилото се?

Мисля, че това е свързано с дългото време, което прекарах в безсъзнание. Случилото се по-скоро травмира и афектира моите колеги, които са го наблюдавали на живо, особено Дейв и Дънкан, които бяха с мен под водата. Ние винаги сме били решени да се върнем под водата, защото такива грешки се случват много рядко, дори никога. Мнозина, гледали документалния или игралния филм за мен, се питат дали това наистина се е случило и как така съм жив. Да се върна на морското дъно в онзи момент не беше никак трудно за мен, но честно казано не знам дали бих го направил сега, когато вече имам две деца. Предполагам, че да се върна на работа толкова скоро е било доста егоистично. 

По въпроса как съм се променил след случилото се - започнах да ценя всеки един ден на този свят. Когато си бил толкова близо до смъртта, започваш да се замисляш повече за нея, за крехкостта на живота и колко малко време ни остава. Също така и колко бързо може този живот да ни бъде отнет. Вероятно всички понякога се отдаваме на подобни мисли, но аз като че ли се повлиях особено силно след този инцидент. Тогава открих, че животът може да се възобновява по неочаквани начини, а ти трябва да се приспособиш бързо отново към забързаното ежедневие. Нямаш много време да се тревожиш за голямата картина. Случилото се на 18 септември 2012 г. беляза живота ми - постоянно ми пишат хора, направиха два филма за мен, дадох и редица интервюта. Към настоящия момент бих определил инцидента като позитивен опит.

Актьорът Фин Коул изиграва Вас във филма „Последен дъх”. Какво мислите за играта му? Предлага ли този проект различен поглед към Вашата история?

Фин е прекрасен човек и професионалист. Срещнахме се няколко пъти и говорихме. Приятно момче с буйна, къдрава коса за разлика от мен. Свърши много добра работа, много добре почувства историята ми. Мисля, че се постара да изиграе с уважение и старание ролята си, като се придържаше към съветите ми. Поласкан съм. Иначе филмът е направен типично по холивудски, има някои малки неща, които не са се случили наистина, а са направени само за по-драматичен ефект. В този смисъл документалният филм е доста по-достоверен. Въпреки това съм впечатлен от маниера на разказване и се радвам, че историята ми достигна до широката публика. 

Имате две деца. Запалени ли са те по гмуркането? Разказахте ли им вече невероятната си история?

Моите момичета са на 8 и на 4 години. Не могат още да осъзнаят какво съм преживял, но донякъде разбират, че на татко нещо се е случило, особено след като гледаха „Последен дъх”. Иначе - да, обичат много водата, плуват и се гмуркат с шнорхел. Бих ги завел да се гмуркаме като пораснат, но не бих ги окуражил да бъдат дълбоководни водолази. По-добре да станат лекари - ще е по-безопасно.

Освен професионален водолаз, Вие сте и публичен оратор. Кои са най-важните уроци, които искате да дадете? 

Това е начинание, което ми предложи невероятен шанс да разкажа историята си на много хора. Участвам в конференции на едрия и среден бизнес по цял свят. Разказвам преживяното от мен, използвайки множество препратки и любопитни факти, така че да предизвикам интерес. Опитвам да им предам уменията си за реакция и взимане на аргументирани решения в кризисни ситуации и да обясня, че работата в екип е много важна. 

За какво мечтае човекът чудо Крис Лемънс?

Опитвам се да живея ден за ден и да бъда щастлив, да бъда благодарен, че съм още тук, както смятам, че всички би следвало да мислим. Живеем в прекрасен свят и трябва да сме любезни и щедри с другите. Мечтая да пътувам с любимите си хора и нито един от тях да не бъде отнет от мен. Мисля, че това ми е достатъчно, за да съм щастлив. 

А бил ли сте някога в България, какво знаете за страната ни?

Не, за съжаление не съм бил в България, но съм чувал, че е прекрасна страна. Нямам търпение да я посетя и да се гмурна в Черно море!

Цялото интервю гледайте във видеото.