"Темата на NOVA": (Не)дочакано семейство (ВИДЕО)

Майка, баща, дом – за хиляди български деца това все още е единствена мечта. А въпреки реформите през годините, системата продължава да оставя повечето от тях на изчакване – с години. Едва едно от 10 деца, лишени от родителска грижа у нас, получава шанс за осиновяване. По последни данни, чакащите за дом и семейство са над 8 хиляди. Колко стъпки, колко разбити детски съдби, колко години са нужни на системата на отложената принадлежност – за да израсне от домовете на ужасите до дом на мечтите за всяко нейно дете? В „Темата на NOVA” Анна Карадакова и операторите Мариела Петрова и Георги Найденов търсят отговорите и разказват разтърсващи истории за изоставяне, самота и болка, но и за протегнати ръце, обич и надежда.
 
Понякога детството започва с дом, но за кратко. И след това преминава в режим „семейство на изчакване“ – със своите белези и въпреки детските суперсили. Подобна е историята на Силвия, Мариела и Крум. Макар твърде крехки сами да се преборят с бюрокрацията, те разбират: най-голямата им сила е да са заедно. Екипът на NOVA успява да надникне в техния свят с помощта на хората, които им подават ръка и които им помагат да повярват, че обещанието за дом няма да е само на хартия. Пламена Николова, експерт в сдружението с нестопанска цел „Веста“, което е акредитирано като помощник при международни осиновявания, разказва: „Това са деца, които всъщност са живели в доста голяма нищета, в неподходящи условия в своето биологично семейство и родителите, майката не е имала капацитета да полага адекватно грижи за тях. Причината, поради която са настанени в приемно семейство, е, че има подаден сигнал към отдел „Закрила на детето“ за дете, което е настанено в болница след черепно-мозъчна травма  и има съмнение за насилие в семейството”.

„Ничия земя“: За децата, пораснали в институциите
 
Жертва е най-малкото от децата – Силвия, която тогава е едва на 8 месеца. Социалните я извеждат оттам през 2018 г. и заживява в приемен дом. Същата е съдбата и на нейните брат и сестра – но двамата остават заедно – на различен от нейния адрес. „След настаняването им в приемни семейства, нямаме информация да има изрично подадена молба за реинтеграция от страна на известния родител – на майката – и според закона следва да се вземат мерки след 6 месеца на бездействие на родителя, да бъдат вписани за национално осиновяване. Обаче в техния случай, всъщност вписването за национално осиновяване се случва едва през 2022 година. Това прави 4 години настаняване извън стабилно семейство, извън стабилна семейна среда. И за най-малкото дете, всъщност означава, че това са  първите най-важни 4 години от живота му,  прекарани извън стабилна семейна среда”, обяснява Пламена Николова.
 
И докато системата брои случаите, децата отброяват времето: минута след минута, ден след ден, година след година – всеки миг извън семейство, което да е тяхно и да е завинаги, оставя своя отпечатък. Според експертите, животът извън стабилна семейна среда дава своите отпечатъци – поведенчески затруднения в децата. Наблюденията показват, че те са уплашени, несигурни, не могат да се доверят и нямат нужните умения да изкажат своите желания и нужди. Оказва се, че това е валидно и за повечето от децата, които всъщност се вписват за международно осиновяване. 
 
Междувременно никой не вижда в очите на Крум, Мариела и Силвия сбъдването на мечтата им. Така се налага тримата да пропътуват хиляди километри, за да намерят своя дом, макар и на другия край на света. Защото в България няма желаещи да станат родители на порасналите деца. Заедно с Крум, Мариела и Силвия в режим на изчакване има още стотици – на подобна възраст, с подобни белези от чакането и със същите мечти. „Виждаме някои деца, които са прекарали не 4 години, както тези конкретни три деца, ами и 6, 7, 8 години в приемни семейства, в институции, което прави съответно и процедурата по осиновяването и по намирането на стабилна семейна среда много по-трудна за тях. Имаме многобройни случаи на деца, които дори буквално хващат последния влак – на 16-годишна възраст успяват да влязат в процедурата по осиновяване”, разказва Пламена Николова от сдружение „Веста”.
 
Слънцето на улицата на Крум, Мариела и Силвия все пак изгрява по-скоро отколкото за други. Техният лъч надежда идва от щата Джорджия в Съединените щати. В София през декември 2025 г. в ден, който те ще помнят завинаги, се срещаме със семейство Бруумфийлд. Те идват, за да приберат у дома трите си новоосиновени деца. Скот и Стефани Бруумфийлд споделят, че имат общо 12 деца, като 2 от тях са биологични. „Другите 10 са осиновени – от Китай и Колумбия. И сега сме тук, в България, за да отведем у дома още трима. Не сме и подозирали, че е възможно да имаме 15 деца – но всяко едно от тях е такъв подарък от Бога”, казва Стефани. Скот допълва: „Надали някой е бил толкова уплашен колкото аз бях първия път, когато осиновихме дете – никога не бях обмислял подобна крачка. Казвам ви искрено – днес не мога дори за миг да си представя живота и семейството ни без което и да е от тях”. И така – сега Стефани учи български език, а Скот ще се довери на Google преводач… и на съпругата си. Именно опирайки се един на друг – и на силната си вяра – осиновителите на Крум, Мариела и Силвия се надяват да бъдат тяхната надежда за добър живот. "Надали има осиновено дете, което да не идва със своите белези. Наистина е плашещо да носиш тази отговорност. Затова всеки ден молим Бога – помогни ни да се справим с децата, дай ни мъдрост и нека бъдем добър пример за тях”, казва Стефани.
 
Сред историите на тези, които не дочакват осиновяване, обаче е тази на отец Петър от Добрич. „София, в Младост, в болницата – там съм роден, там съм изоставен. Буквално в кофа за боклук. Аз реално разбрах каква е била цялата ми ситуация, когато в дома бяха дошли едно германско семейство, които вече бяха определили, че ще ме осиновяват. И директорът с учудване отваря моята папка и там има само един акт за раждане, в който пише женски пол, Петьо, въпросителен знак. И се разбира, че няма никакви данни за мен. Нито имам ЕГН, изобщо не съм съществувал за страната. Пък как съм местен от институция в институция - вече това е съвсем друг отделен въпрос. И така при мен вече беше отнета възможността изобщо да бъда осиновен”, споделя свещеникът десетилетия след преживяното.
 
Истории точно като тази са рядкост. Но колкото и трудна за вярване да е тя – с едно прилича на много други – на историите на поредните номера в системата, които не успяват да дочакат да бъдат избрани за нечии деца – и остават страници в папките. Отец Петър си спомня: „Като бях малък, си спомням, че ни будеха с тръба, която даваше сигнал, че трябва да станем, да си направим сутрешния тоалет, който е задължителен. Когато си в институция, всичките деца сме еднакви. Един път в седмицата се къпеш, един път в седмицата те преобличат, един път в седмицата ти сменят спалното бельо. Излизайки от тази институция,  ти си представяш, че оставаш наистина буквално на улицата, защото как се гради дом, как се гради семейство? И се чудиш как ще се справиш в този живот”. Подобно на приемните семейства, които днес са временен подслон за децата в режим на изчакване – тогава се намира кой да му подаде ръка. А скоро след това избягал от училище и случайно попаднал в двора на църква. И разбрал, че това е неговият път. „Църквата ме съхрани като човек. Църквата ме държеше в правия път, защото възпитанието ми е започнало от Църквата”, казва свещеникът. Днес той върви по стъпките на нова мечта – и ден след ден, доброволец след доброволец, дарител след дарител, съгражда нов храм. Храм, който се надява, че ще е извор на надежда – за хора като него. И е категоричен, че днес семейството му е всичко за него: „Благодарен съм на Бога, че успях да постигна това нещо – да имам семейство. Гордея се със своите деца, гордея се със своята съпруга, заедно от нулата започнахме да градим абсолютно всичко”.
 
След като детството на отец Петър преминава – домовете затварят врати. Но и законът, и системата остават мащеха за много деца, лишени от родителска грижа. Според експерти, законодателството сякаш е в омагьосан кръг и отново се завръща практиката децата да навършват пълнолетие преди да успеят да се върнат при собственото си семейство или да намерят нов постоянен дом. Разработена е концепция за Националната електронна информационна система и за единен електронен регистър на децата, които могат да бъдат осиновявани. Целта на промените в Семейния кодекс от 2023 година е да се сложи край на хартиените преписки и на забавянето на процедури заради отделните регистри в различните области. Липсата на технологична готовност обаче забавя въвеждането на новата система – и промените се превръщат в неин заложник.

Могат ли институциите да излязат от омагьосания кръг на недочаканото осиновяване? Гледайте „Темата на NOVA”, тази събота, веднага след централните новини в 19:00.