Забравените стадиони на България: Между славното минало и бетонната ръжда

През лятото на 1990 година българската концертна и спортна история отбелязва един от най-впечатляващите си и обсъждани моменти. Сръбската музикална звезда Лепа Брена каца с хеликоптер пред над сто хиляди фенове на препълнения национален стадион в София. Именно това събитие се превръща в символ на цяла епоха, в която съоръженията у нас са събирали маси от хора. В същия този период из страната вече функционират или се намират в процес на мащабно разширение десетки гигантски арени. Те са проектирани да демонстрират държавна мощ и спортен престиж. Информацията за тях събрахме с помощта на Google Pinpoint.

Сред тях безспорният бисер на спортната архитектура е пловдивският стадион „9-и септември“, който е преименуван по-късно на стадион „Пловдив“. Когато Лепа Брена пристига отново за концерт в България – през 2017-а, тя пее пред феновете си именно в града под тепетата. Но залата, в която се провежда събитието, е „Колодрума“, вместо в гиганта, заспал зимен сън – стадион „Пловдив“. Защо огромното съоръжение е спряло да бъде дом на велики концерти и паметни мачове, въпреки че историята помни такива? Отговорът – разруха, липса на условия и финансиране.

Стадион „Пловдив“ е открит през 1950 година, през 1962-ра е разширен, а по-късно започва и мащабно преустройство. Той е проектиран с капацитет за над 55 хиляди седящи места и възможност за събиране на близо 60 хиляди зрители с правостоящите. Проектът е замислен така, че да превърне съоръжението в най-големия стадион в страната. На неговите трибуни през десетилетията действително са се събирали десетки хиляди фенове, но не само за концерти. Там са се играли двубои от знаменитото пловдивско дерби между „Локомотив“ и „Ботев“, редица международни сблъсъци, както и различни лекоатлетически форуми от световен ранг. 

Днес, повече от три десетилетия по-късно, атмосферата на същото това място в парка „Отдих и култура“ край Марица е коренно различна. Тревният килим отдавна не отговаря на високите международни стандарти, а на места растителността  си пробива път през бетона. Изглежда сякаш стопанин на съоръжението е тишината. Гигантът на българския футбол така и не успява да се докосне до славата, която всички му предписват и в спомените на мнозина остава като  паметник на една изчезнала епоха. Епоха, в която мащабното държавно строителство е на почит. Опитите стадионът да бъде върнат към живот през годините са многократни. Но със спорен успех. Въпреки че стадионът се е използвал за лекоатлетически състезания или детски футболни турнири, централното съоръжение и трибуните за 55 хиляди зрители остават затворени и неизползваеми за официални футболни срещи и масови събития от десетилетия поради липса на Акт 16 и конструктивна опасност на незавършения втори етаж.

Снимка: iStock, илюстративна

Казусът със стадион „Пловдив“ обаче не е изолиран случай, а болезнена метафора за състоянието на голяма част от спортната база в страната. Докато футболът продължава да бъде социален феномен номер едно и най-гледания спорт в България, съоръженията, върху които той трябва да се развива и да възпитава нови поколения, бавно се превръщат в опасни реликви. В документите от картотеките на Българския футболeн съюз и Националния регистър на спортните обекти ще открием статистика, която на пръв поглед изглежда внушително. На хартия у нас съществуват над 180 стадиона и спортни комплекса, регистрирани с предназначение за футбол. С уговорката, че посоченото число в регистрите постоянно се мени. И пак на хартия би следвало тази бройка да гарантира достъп до качествен спорт във всеки регион на България, както и във всяка община. Но именно зад тази хартиена статистика се крие суровата реалност на българския спорт. И в частност – футбола.

Анализът на фактите показва, че едва около двадесет процента от тези над 180 съоръжения разполагат с минималните технически условия, за да приемат срещи от професионалния футбол в Първа и Втора лига на страната. В това число влиза базово оборудване и ниво на безопасност.

Прегледът на футболната ни карта разкрива една неравностойна картина. От една страна имаме броени на пръстите на едната ръка съоръжения, съответстващи на високите международни стандарти на УЕФА. Това са единични проекти като Националния стадион „Васил Левски“, новия стадион „Христо Ботев“ в Пловдив или „Хювепхарма Арена“ в Разград. От другата страна са около тридесет стадиона, на които се крепи целият ни професионален футбол, но те функционират на ръба на техническата възможност. За да вземат лиценз за всеки нов сезон, клубовете там разчитат на временни разрешения и компромисни срокове от страна на лицензионните комисии.

Проблемите на тези места са хронични. И отдавна известни. Те са свързани с изправно изкуствено осветление с необходимата мощност за качествено телевизионно излъчване, с дренажните и отоплителни системи под тревната настилка, както и с отсъствие на съвременни електронни системи за контрол на достъпа и видеонаблюдение. 

Най-трагична обаче е съдбата на останалите над сто общински и бивши заводски стадиона в малките населени места. В най-честия случай бетонът се рони, седалките отдавна са изкъртени, много от съблекалните нямат течаща топла вода, а терените често са покрити с дупки и неравности. А това превръща всеки мач от аматьорските лиги или детските първенства в изпитание за състезателите. Отражението е пряко върху детско-юношеския спорт. Тренировки в кал и при първични условия са несъпоставими с развиването на високо спортно майсторство. Въпреки това през годините България винаги е имала своите големи футболни икони. Едва ли някога светът ще забрави класата на носителя на Златна топка – Христо Стоичков, или магическото докосване до топката на Димитър Бербатов. И тук е мястото да се запитаме как страната ни продължава да произвежда таланти? Дали говорим за самородни такива, имали щастието и късмета да попаднат в правилното време на правилното място, за да се развият? И как да помогнем на малките ни таланти днес да тръгнат по пътя на своите идоли като Стоичков и Бербатов? От друга страна, помните ли кога за последно България имаше свой представител в Английската висша лига, ако изключим пробива на родния халф – Илия Груев, с отбора на Лийдс? Истината е, че трябва да се върнем именно към времената на Бербатов, Мартин Петров и Стилиян Петров. Но надеждата остава, защото талантът винаги намира път към върха. По лесния или по трудния начин. В топ 5 първенствата на Стария континент и сега можем да открием тийнейджъри като защитника Валери Владимиров, който наскоро дебютира в приятелски мач с фланелката на италианския Милан. Бъдещето е в неговите ръце. Но има ли как примерите като него да „наводнят“ европейския футбол?

Отговорът за състоянието на стадионите ни може би трябва да се потърси в историята на спортната база на страната. В периода между 1950 и 1989 година спортът в България функционира като водеща държавна политика за престиж и обществено здраве. Всеки голям промишлен гигант, минно-обогатителен комплекс, завод или държавно ведомство е разполагал със свой спортен клуб и задължително финансиране за изграждането и поддръжката на съответната база. В този период са били построени съоръжения с мащаби, които далеч надхвърлят днешните демографски и икономически реалности. Строят се стадиони с капацитет за десетки хиляди места не само в столицата, но и в градове като Плевен, Варна, Бургас, Русе и Стара Загора. Търговската рентабилност на съоръжението не винаги и не навсякъде е налице.   
С настъпването на политическите и икономическите промени след 1989 година този модел колабира. В процеса на приватизация и ликвидация на държавните предприятия спортните клубове са били отрязани от своето ведомствено финансиране за броени месеци. Последвалият имотен и правен вакуум е оставил стотици спортни обекти с неизяснена собственост. Част от тях са преминали в ръцете на общините без осигурен бюджет за поддръжка, а други са потънали в сложни правни спорове. Нито общините, нито новосъздадените частни футболни клубове са разполагали с достатъчен капитал за големи ремонти. В продължение на три десетилетия поддръжката се е свеждала до козметично боядисване и косене на трева.

Междувременно стандартите в съвременния световен футбол отдавна спряха да се изчерпват с наличието на две врати, очертан терен и няколко реда трибуни. УЕФА постоянно повишава критериите си за сигурност, комфорт и медийно отразяване. За да може един български клуб да приеме мач от първенството или от европейските турнири, той трябва да отговаря на строго определени параметри: осветеност на игралното поле от минимум 1200 до 1500 лукса, подземен автоматизиран дренаж, индивидуални пластични седалки с облегалки и електронни турникети за контрол на достъпа. Именно поради невъзможността да отговорят на тези критерии, десетки български клубове през последните години се превърнаха в спортни бежанци. Картината придобива ясни контури, когато настъпи време за пресявките в европейските клубни турнири. Динамиката в българския футбол е налице – през последните години видяхме как по-малко претенциозни клубове си осигуриха футбол в Европа. Но се оказаха в позната клопка, тъй като не всички сред тях имаха право да изиграят домакинските си мачове на собствения си стадион. А най-често националният стадион „Васил Левски“ се оказваше дом за сблъсъците „у дома“. Налагаше се феновете да пропътуват големи разстояния, за да гледат любимия си отбор. Но не всеки човек има възможност да пътува постоянно. И тук идва следващият логичен въпрос – дали това не е поредната причина за „прогонването“ на публиката от трибуните, което вреди на местната футболна култура?

Снимка: iStock, илюстративна

Любопитно ли ви е да разберете какво още включват някои от изискванията за стадионите от категория 4, която позволява провеждането на мачове от Шампионската лига? В документите на УЕФА е записано, че теренът трябва да бъде с размери точно 105 на 68 метра. И още - височината на естествената трева не може да надвишава 30 милиметра, като целият терен трябва да бъде подрязан на еднаква височина. УЕФА изисква и задължителна автоматизирана подземна поливна система, както и подземно отопление на терена, за да се гарантира, че игрището е годно за игра през целия сезон, независимо от климата. Освен това всички неподвижни конструкции, рекламни пана и оборудване трябва да бъдат разположени на най-малко три метра от страничните линии и един метър зад мрежата на вратата, за да се осигури безопасността на играчите.

Но нека се върнем към казуса със стадион „Пловдив“ и най-големия парадокс. Как е възможно съоръжение с капацитет от 55 хиляди седящи места да не е приемало нито един официален футболeн мач от средата на 90-те години на миналия век? За да се разплете този казус, трябва да се върнем към хронологията на неговия строеж. Открит първоначално през 1950 година с един етаж и 30 хиляди места, стадионът претърпява мащабна реконструкция в края на 80-те години. Идеята е била грандиозна: изграждане на стоманенобетонен втори етаж, монтиране на огромна козирка над трибуните, монтиране на четири стоманени светлинни кули и подготвяне на съоръжението за домакинство на мащабни международни събития. 

Политиката, икономическата криза и сривът на държавното финансиране след 1989 година обаче спират проекта на крачка от финала. През 1996 година строителните дейности са окончателно замразени, без вторият етаж да бъде довършен, хидроизолиран или защитен от атмосферните влияния. Тъй като строителството е изоставено, а не официално завършено, стадион „Пловдив“ така и не получава Акт 16. Според Закона за устройство на територията, използването на обект без такова разрешение за масови събития е категорично забранено. Всеки кмет или длъжностно лице, което би подписало разрешение за провеждане на мач пред публика на това съоръжение, поема отговорност за живота и здравето на хората. А нима някой би рискувал?

Летният пек, зимният мраз и дъждовете през последните три десетилетия са дали своето отражение. Липсата на защитен хидроизолационен слой върху бетона е довела до корозия в стоманената армировка на втория етаж. Експертните обследвания са категорични, че трибуните не могат да поемат динамичния товар на хиляди фенове без предварително мащабно укрепване на конструкцията. Към тази строителна присъда се добавят и останалите липси: демонтираното и нефункционално осветление, липсата на подземен дренаж и липсата на електронни системи за сигурност. Специалистите в наши дни пресмятат, че за привеждането на стадион „Пловдив“ до съвременните изисквания са необходими над 50 милиона евро — сума, която през годините се оказа непосилна. Казусът допълнително се заплиташе през десетилетията и от неизяснени проблеми около авторските права на оригиналния архитектурен екип, което години наред спъваше процедурите за каквото и да е препроектиране. 

Случаят в Пловдив не е изолиран. В подобна безтегловност потънаха и други емблематични спортни обекти из цялата страна. Достатъчно е да се припомним съдбата на варненския стадион „Юрий Гагарин“, който беше напълно съборен. Стадионът съществува до 2007 година, а капацитетът на съоръжението е за 40 хиляди зрители. На него мачове са играли отборите на Спартак и Черно море. Дори легендарният Манчестър Юнайтед е играл мач на този стадион през вече далечната 1983 година. Друг подобен пример може да бъде даден с плувната инфраструктура към  столичния комплекс „Червено знаме“. Той е построен през 1985 година за европейското първенство по водни спортове и е бил сред най-модерните спортни обекти в Европа за времето си. През новия век обаче дейността му се преустановява и днес се намира в тежко състояние. Непосредствените опасности са свързани с празните басейни, необезопасените шахти и рушащите се сгради. Именно поради тази причина, кметът на район „Слатина“ взе отношение по казуса. Според него необходимите инвестиции за цялостното обезопасяване на комплекса са значителни и този дългогодишен проблем следва да се превърне в държавен приоритет. По думите на кмета единствено координираните действия между държавните институции, местната власт и собственика могат да доведат до реално решение. Подобна е картината и с редица регионални стадиони в по-малките градове на България, където трибуните са частично или напълно затворени поради различни проблеми, свързани в най-честия случай с инфраструктурата.

Сравнението с нашите съседни държави от Източна Европа прави българската картина още по-контрастна. Докато у нас спортната база бавно се превръщаше в бетонна ръжда, страни като Румъния, Унгария и Сърбия предприеха радикални държавни стъпки. Румъния създаде Национална компания за инвестиции, чрез която бяха изградени изцяло нови и модерни стадиони в Букурещ, Клуж, Крайова и Плоещ. Унгария превърна спортната инфраструктура в национална стратегия чрез данъчни облекчения за бизнеса и директно финансиране от бюджета, резултат от което са десетки нови и енергийно ефективни съоръжения. Сърбия, от своя страна, стартира изграждането на модерни общински стадиони от среден мащаб в провинцията, за да подсигури детско-юношеския спорт. 

Снимка: iStock, илюстративна

Експертите в областта на спортната архитектура и градоустройството днес са категорични, че пред съоръжения от мащаба на стадион „Пловдив“ има само два реални и приложими пътя. Първият е пътят на реалистичната реконструкция. Тя включва пълна промяна на концепцията чрез демонтаж на втория етаж, редуциране на капацитета до безопасните от 25 до 30 хиляди седящи места, цялостно покриване с модерна лека козирка и превръщането на пространството под трибуните в търговски и спортни зали, които биха могли да носят и ежедневен доход на съоръжението. Вторият път към промяната, добавят експертите, преминава през промяна в законодателството за концесиите и публично-частното партньорство, която да даде реални гаранции на частния капитал да инвестира в подобни обекти.

Историята на българските стадиони днес, на пръв поглед, изглежда като история за пропуснатите възможности и липсата на приемственост. Тя е тъжен разказ за това как огромни публични ресурси, вложени от предишни поколения, могат да се превърнат в гробници. Едно е ясно – спортът е здраве, той умее да възпитава, да изгражда, а често и да изхранва семейства. Българските деца имат право да играят и тренират на качествени и безопасни съоръжения. Имат право и да мечтаят, че някой ден могат да облекат фланелката на елитен тим от топ 5 първенствата в Европа. Вярно е, че за самородния талант всяко предизвикателство е преодолимо. Но нашата роля в случая е да премахнем бариерите и да освободим пътя на новото поколение към спортните върхове, за които всички бленуваме. Всеобща ще е гордостта отново да видим националният ни отбор по футбол на голямо първенство. Всеобщ ще бъде и празникът, когато знаем, че зад този успех стоим всички ние – като народ, който милее за родината си.

Но уроците от миналото остават, за да не забравим къде сгрешихме. Докато стадион „Пловдив“ продължава да стои като мълчалив паметник край Марица, той ще ни напомня за амбициите от миналото. За някои този спомен би могъл да буди гордост, но би могъл да бъде и болезнено напомняне за това колко високо сме могли да стъпим и как сме пропуснали да го направим.