"Вече не познавам страната си"- изповедта на един французин за разпада на доверието
Да се чувстваш чужденец в собствената си страна. Усещане, което според френския писател и телевизионен коментатор Ерик Ноло става все по-болезнено за много французи. На фона на общественото напрежение и протестите във Франция, той предупреждава за дълбоките разделения в страната. Дългогодишен телевизионен партньор на крайнодесния политик Ерик Земур, Ноло се определя като човек с леви убеждения, но не припознава днешната френска левица. В новата си книга разказва как след години на заплахи и нападения е бил принуден да напусне парижкия квартал, в който е живял повече от три десетилетия.
След погромите във Франция: Страната е в политическа безтегловност и тежка финансова криза
Ноло има особена връзка с България. През 80-те години живее у нас, преподава френски език, среща любовта и казва, че е „българин по сърце“. Днес гледа песимистично на бъдещето на Франция и предупреждава за опасност от гражданска война.
За насилието, имиграцията, предстоящите президентски избори и България – Ерик Ноло говори пред кореспондента на NOVA в Париж Петя Желева.
Ерик, как се превърнахте в чужденец в собствената си държава?
След поредица от много неприятни преживявания – обиди на улицата, заплахи. А един ден някакъв тип ме заплю в лицето в метрото. Тогава реших, че това вече е прекалено и че не мога повече да остана в квартала си. И си тръгнах.
Още в заглавието на книгата си използвате понятието OQTF. Какво всъщност означава то?
OQTF означава „задължение за напускане на френската територия“. Това означава, че сте чужденец и сте извършили нещо нередно – престъпление или друго закононарушение. След като изтърпите присъдата си в затвора, ви нареждат да напуснете страната, но повечето хора не го правят. Остават да живеят нелегално. А аз, за съжаление, бях принуден да изпълня своята „заповед за напускане“.
Тоест почувствали сте се чужд у дома. Какво е усещането?
Сега говоря за това с лекота и хумор, но всъщност не е така. Преживявам тази ситуация изключително болезнено. Живея в страна, която се нарича Франция – моята страна, – но която вече не мога да позная. Чувствам се чужденец в собствената си родина.
Напуснахте квартала си, но не и Франция. Вярвате ли, че страната може да си върне изгубения облик?
Не, не вярвам. Аз съм „председател на партията“ на онези, които смятат, че всичко е загубено. Това е партията на хората, които мислят, че вече няма надежда. И мисля, че един ден ще напусна Франция, за да живея в България.
Безредиците от последните дни се случиха в моя квартал – в бившия ми квартал. Те само потвърждават онова, което разказвам в книгата си.
Кои всъщност са тези, които рушат и грабят? Може ли това насилие да се обясни единствено с имиграцията?
Разбира се, имиграцията не обяснява всичко, но изостря всички тези явления. По време на безредиците през този уикенд имигрантите бяха непропорционално силно представени.
Това са хора, които имат френски паспорти, но не се чувстват французи. Те мразят Франция и всичко, което тя олицетворява – всички френски ценности. Изразяват тази омраза не само с думи, но и с действия. Всъщност се държат като чуждо племе, което извършва грабителски набези в чужда страна. Ето това е.
Имат ли тези хора общ профил, или говорим за различни групи?
Не, има различни племена. Едните са онези, които аз наричам улични бандити – престъпниците, които разграбват магазини и нападат хора. Има и така наречените „черни блокове“ – крайнолеви групи, професионални политически бунтовници.
Съществува и цяла крайнолява политическа среда, включително партията „Непокорна Франция“. Според мен именно тези среди организират всичко това и осигуряват идеологическата и политическата основа на движението. За съжаление, става дума за много хора, които са и изключително добре организирани. Полицията беше напълно надвита, но един ден тези племена ще започнат да се избиват помежду си. Засега обаче са обединени срещу Франция.
Смятате ли, че ситуацията ще се влошава?
Разбира се. Най-лошото тепърва предстои. Догодина има президентски избори. Мисля, че ще се случат още по-тежки неща преди изборите, по време на тях и дори след това. Всичко ще завърши с някаква форма на гражданска война между Франция и анти-Франция.
Ще повлияят ли събитията от последните дни на президентските избори във Франция?
Госпожа Льо Пен, без изобщо да води предизборна кампания, спечели пет процентни пункта само през този уикенд. Мисля, че докато е гледала телевизия, е виждала как подкрепата за нея расте с всеки изминал час.
Ако бъде избрана, ще успее ли действително да промени нещо във Франция?
Не мисля, че избирането на Льо Пен би променило каквото и да било. Дори смятам, че нещата ще станат още по-лоши, защото ще има безредици. Има две възможности. Или Франция ще изчезне като велика държава, или ще се случи чудо, каквото вече няколко пъти се е случвало в историята ни. Тоест, когато стигнем дъното, се появява човекът спасител.
Има един знак за надежда. Преди няколко месеца излезе филм за Дьо Гол, който пожъна огромен успех. Филмът е в две части и французите преоткриха човек, който носеше Франция в сърцето си и който ни спаси. Усеща се, че хората искат някой да ги спаси. Засега обаче такъв човек няма.
Но засега спасителят не съществува?
Не знам дали не съществува. Просто още не сме го видели. Може би чака своя момент. Във всеки случай все още не го познаваме.
Живели сте в България през 80-те години и сам се определяте като българин по сърце. Следите ли какво се случва в нашата страна? И на нас ни предстоят президентски избори.
Ами, вие имате една особеност – все чакате избори! Само че всеки път резултатът не е кой знае какъв. Следя политиката, но връзката ми с България е много по-емоционална, дълбока, бих казал дори физическа. Просто се чувствам добре в България. Когато съм там, се чувствам у дома си. Това лято прекарах ваканцията си на Черно море, северно от Варна. Беше ми хубаво. Бях щастлив дори само от мисълта, че съм в България.
Смятате ли, че същата вълна на гняв, която виждаме във Франция, може да обхване и останалата част от Европа, включително България?
Не. Мисля, че това е болест на Западна Европа. България не е на същия етап на развитие. Например тук няма същите проблеми с имиграцията. Това е проблем, който е специфичен за Франция. Разбира се, глобализацията има склонност да уеднаквява държавите. Така че рано или късно България също ще се сблъска със същите проблеми. Но засега сте защитени.
Вие имате други проблеми. Трябва да ви кажа, че при последното ми посещение в България, когато вече всичко беше в евро, изпитах огромно съчувствие към българите, които трябва да живеят с тези нови, направо безумни цени. Цените са почти същите като във Франция, а заплатите са много по-ниски.
По Черноморието беше още по-страшно. Затова изпращам най-сърдечните си мисли на българите, които са свикнали да се оправят и да оцеляват дори в най-трудните обстоятелства.
Как виждате бъдещето на Франция?
Това, което най-много ме плаши във Франция, е усещането ми, че французите са се уморили от величието на собствената си страна. Те искат тя отново да се превърне в обикновена, средностатистическа държава.
Преди французите смятаха, че страната им е нещо изключително. Франция е най-посещаваната държава в света и хората се гордееха с това. А сега сякаш искат всичко това да приключи. Има някакво примирение със собственото им изчезване. Ние сме уморен народ. Аз съм публична личност и хората идват да разговарят с мен в метрото, на улицата.
Какво ви казват?
За първи път започват да ми казват: „Ако нещата наистина станат страшни, ние сме готови. Ще бъдем там“. И това „ще бъдем там“ не означава, че ще седят пред телевизора и ще гледат какво се случва. Означава, че ще бъдат там, за да се защитават.
Има нещо, което може да изглежда като незначителна подробност, но всъщност е много важно. Стрелковите клубове във Франция са препълнени. Вече връщат желаещи, защото няма места. Всички се учат да стрелят. Всички купуват оръжия.
Хората се подготвят за следващия етап – когато грабителите вече няма да нахлуват само в магазините, а ще започнат да влизат и в домовете им. Така че сме на прага на онова, което трябва да наречем с истинското му име – гражданска война. Това е тъжно. Трагично е. Но за съжаление смятам, че онова, което казвам, е реалистично.
Цялото интервю гледайте във видеото.
Последвайте ни
