Един век след атентата в „Света Неделя”: Раната, която още кърви

Преди точно един век България преживява един от най-зловещите терористични актове в своята история — комунистите взривяват купола на църквата „Света Неделя“ по време на погребение на генерал, с цел да ликвидират целия военен и политически елит на страната. Целта на атентата е бил цар Борис III, но в момента на атаката той все още не е пристигнал в храма. Загиват 134 души, а около 500 са ранени, като част от тях по-късно умират от раните си.

В предаването „Между редовете“ Виктория Бояджиева разказва историята на човек, чието семейство носи белега от случилото се поколения наред. Въпросът остава: научен ли е урокът, който историята ни дава, или не съвсем?

„Атентатът в „Света Неделя“ е едно травматично усещане за всички българи. Това е зловещо събитие. То е травматично дори и за тези, които са го извършили. Самите комунисти дълго време го премълчаваха или го споменаваха някак под сурдинка — без яснота кой точно и защо го е извършил. След атентата дори някои от участниците, които отиват в СССР, са изпратени в лагери и буквално изчезват“, каза Проф. Михаил Неделчев.

„Атентатът се случва малко след като руснаците затвърждават властта си след Гражданската война в СССР. Комунистите са активни из цяла Европа, не само в Централна и Източна. В този терористичен акт се сливат елементи от комунизма и анархизма. Ленин до голяма степен създава тази концепция. Атентатът е извършен по време на погребение. Независимо дали хората са уважавали покойника или не, такова деяние е немислимо — особено в църква, по време на траурна церемония. Това е едно от най-отвратителните престъпления, които човек може да си представи“, заяви д-р Елизабет Спалдинг, която е основател на Музея на жертвите на комунизма във Вашингтон.

100 години от атентата в „Света Неделя“

Какви хора отнема на България този атентат?

Проф. Михаил Неделчев: Част от цвета на България. Това са хора от сериозни, възрожденски родове. Всички до един.

Д-р Елизабет Спалдинг: Урокът е да разберем същността на такива действия и да се борим срещу тях.

Проф. Михаил Неделчев, Вие сте потомък на Иван Фичев?

Да. За генерал Фичев винаги се е говорело в нашето семейство. Наричахме го „дядо-генерал“.

Той също е бил в църквата, като част от генералитета?

Да. Той е първороден внук на Кольо Фичев. Присъствал е там просто като част от военния елит. Бил е началник-щаб на армията по време на Балканската война, военен министър, историк, автор на книги и мемоари. Бил е много неща.

Какви са спомените за случилото се, които се разказваха във вашия дом?

Най-вече от баба ми — дъщерята на генерал Фичев. Той е бил тежко ранен. Дядо ми и приятелите му го смятат за мъртъв и го изравят буквално от руините. Куполът е паднал основно върху генералитета. В буржоазно-интелигентските среди, в които сме израснали, не се говореше много за тези събития и за комунистическите репресии.

Като рана?

Да, като рана. Разказваше се като нещо зловещо и травматично. Прадядо ми е останал без част от черепа. Живял е с метална корица върху главата.

Знаете ли как е продължил живота си след атентата?

Продължил е да пише мемоари, книги, статии. Бил е кабинетен военен учен, водил е спорове с цар Фердинанд относно воденето на войната. Фердинанд е искал да превземе Цариград, но генералът му е обяснявал, че това е невъзможно. Един път царят му казал: „Генерале, вие сте страхлив.“ Това го е обидило силно. Има спомени, че дори се гонили из полетата край Търново.

Смятате ли, че младото поколение получава адекватна информация за тези събития?

Хората никога не са се интересували масово, независимо от времето. Винаги е имало едни, които пазят паметта, и други, които живеят само в бита. Нужно е да има музей, институт за паметта.

„Носталгията, с която съм се сблъсквала, идва основно от бивши партийни членове. Днес животът им не е на нивото, на което са живели като част от номенклатурата — елит с власт и привилегии. Носталгията е изкривена, сантиментална. Гледа се само през призмата на личните хубави моменти — семейството било събрано, кухнята как е изглеждала, какви коли са се карали. Но се пропуска същността на комунизма — еднопартийна тоталитарна държава, системна репресия. Затова създадохме нашия музей на жертвите на комунизма във Вашингтон. Имахме и много вълнуваща гостуваща изложба от България – платформата „Истории от Белене“. Потапяща виртуална реалност, базирана на интервюта с оцелели от този ужасяващ лагер. Млади хора гледаха и задаваха въпроси: „Какво беше? Какво ви направиха? Защо ви затвориха?“ Това беше вълнуващо“, подчерта Елизабет Спалдинг.

Взривът в храм „Света Неделя”: 100 години от най-кървавия атентат в историята ни

Как реагираха младите хора на това, което чуха?

Д-р Елизабет Спалдинг: Те бяха шокирани. Просто не можеха да повярват, че повече от 100 милиона души са били убити от комунистически режими от 1917 г. насам по различни начини – и че и до днес съществуват комунистически държави. Точно за младите хора създадохме интерактивни игри. Например, в историята за Източна Германия героят трябва да реши дали да се присъедини към комунистическата партия, за да получи различен тип образование, или да откаже. Историята е базирана на реална личност – човек, който отказва да влезе в партията, става пастор в Лутеранската църква и по-късно участва в свалянето на комунизма чрез библейски обучения в края на 80-те години. Това е и разкритието в края на играта – че всяка история е истинска, базирана на реален човек. Спомням си един възрастен господин, на около 70 години, който дойде с по-млад мъж – оказа се, че това е синът му. Той ме спря и каза: „Никога не съм разказвал на сина си какво ми се е случило в ГУЛАГ.“ Оказа се, че е от Румъния. Започна да плаче. Плачеше, казвайки: „Помагате ми да разкажа това и на сина си. По моя информация, България е една от малкото страни зад Желязната завеса, която все още няма музей на жертвите на комунизма. Разбрах, че кметът на София подкрепя инициатива за създаването на такъв. Това е част от пътя към справедливостта – паметта. Има различни начини да се изправим срещу миналото, да се помирим с него, но е важно това да се прави от позицията на истината и справедливостта.

Какъв е най-важният исторически урок от атентата в „Света Неделя“?

Проф. Михаил Неделчев: Че обществото трябва да направи всичко възможно такива събития да не се повтарят. Тоест, подобни процеси трябва да бъдат разпознати навреме и предотвратени. Умният човек, умният елит, би трябвало да усети рано признаците на една задаваща се заплаха. Както и днес – светът е заплашен.

Безпокои ли ви тонът, с който си говорят световните лидери?

Разбира се, че ме безпокои. Не само това, което говори американският президент, но и речите на редица европейски лидери също са обезпокоителни.

Какво четете в поведението и думите им?

Чета... преди всичко дезориентация. Виждам как голяма част от тези лидери нямат посока, не знаят накъде вървят. За съжаление, това май е общо усещане – за цяла Европа, за целия евроатлантически свят. Загубили са ориентирите си.

Настоящият президент на САЩ, Доналд Тръмп, често е посочван като автократ. Притеснявате ли се от действията му?

Д-р Елизабет Спалдинг: Доналд Тръмп не идва от политиката, както повечето предишни президенти. Поради това вярвам, че той има нужда от обучение. Бих била щастлива, ако посети Музея на жертвите на комунизма – с удоволствие бих му направила лично обиколка. При него много неща изглеждат водени от бизнес подхода – всичко е „да сключим сделката“, както е свикнал в бизнеса. Той говори за това кой какви карти има на масата. Повече прилича на покер играч, отколкото на шахматист. А в дипломацията обикновено използваме метафората за шахмата, не за покера. Сделките сами по себе си не са нещо лошо, но те трябва да бъдат базирани на правилни принципи и в интерес на демокрацията.

Използва ли президентът Тръмп инструменти, познати от миналото?

Често обсъждаме този въпрос със студентите ми. Понякога казва, че ще направи нещо, а след три дни вече не го прави. Или ще каже: „Казах ли това? Не съм го казал“ – и ще продължи с друга политика. Честно казано, бих спала по-спокойно, ако не трябваше постоянно да бъда изненадвана.

Проф. Михаил Неделчев: Демокрациите винаги преминават през кризи – непредсказуеми и непериодични. Не може да се предвиди кога точно ще се случи следващата криза. Но вярвам, че в моя живот, може би, няма да видя истинския изход от сегашната.

Вие сте роден в Царска България.

Така е. Роден съм през 1942 година.

Какво бихте си пожелал да видите в България?

Бих си пожелал да видя хомогенност в българското национално пространство – такава, каквато виждаме в Холандия, в Швеция. Да няма разлика между село и град. Да има равнище не само на битов комфорт, но и на взаимоотношенията. Да може интелигентското да „зарази“ всички обществени слоеве. Знам, че това е до голяма степен утопия, но е моя мечта.

Вярвате ли в успеха на българската интелигенция днес?

Аз по принцип съм оптимист. Така или иначе, България е свободна страна. Член е на НАТО, член на Европейския съюз – и това е прекрасно.

„Искам особено младите хора да разберат нещо много важно за демокрацията – че свободата е крехка и че трябва постоянно да се образоваме и да се борим за нея. Иначе можем да я изгубим. Не бива да допускаме авторитарни тенденции – нито през задната, нито през предната врата“, завърши Елизабет Спалдинг.