„Темата на NOVA”: Граница през душите

Има граници, които не минават по земята, а през душата, през корена, през езика, през паметта. Изминаха почти 106 години, след като мастилото на Ньойския договор беляза земята на България. И раздели села и домове, семейства и души, църкви и гробища, а следите от „раните” на бодливата тел още личат в сърцата на потомците на онези, които някога бяха едно цяло. Век по-късно се връщаме там, където българската страна е онемяла, а сръбската още шепне. Там, между Видин и Зайчар, ехото на родовата памет е последният жител. Там сърби и българи говорят на един диалект, но живеят в различни светове. А истина се предава не през документи, а през забравената болка, която още диша.

В северозапада, там, където е краят на България, една граница реже не само земята, но и сърцата още от 1919 година. Денят е 27 ноември. Мястото – парижкото предградие Ньой. Краят на Първата световна война е факт. Договорът е на масата. Безпощаден е. Не по убеждение, а по дълг подписа си слага тогавашният министър-председател Александър Стамболийски. България се разделя с една десета от земите си.

Стотици хиляди българи се събуждат на вече чужда територия. Кралството на сърби, хървати и словенци получава Западните покрайнини – областите около Босилеград, Цариброд и Струмица, както и села в Кулско. Антантата получава Беломорска Тракия, която скоро след това е дадена на Гърция.

Мастилото на договора от Ньой обаче се впива в корените на девет села в Северозапада, а година след това бодливата тел на границата ги реже сякаш на две.

„От едната страна седи едно семейство, което остава от сръбската страна и от другата реално е българското население, което остава в пределите на българската държава. Понякога разделя и къщата на две части. Тази граница не е случайна, наистина е определена още на времето си като черната граница. Преминава и през дворове на църкви, и гробища остава извън пределите…“, разказа директор на Регионален исторически музей – Видин Христина Кирилова.

Така през 1920 година Градсково, Халово и Шипиково остават в Сърбия, а у нас се оформят новите села, сякаш огледални и по територия, и по фамилии – Градсковски колиби, Халовски колиби и Шипикова махала.

Почти 106 години по-късно по тези земи слънцето пече еднакво, а дъждът вали по равно. Но бодливата тел от преди век сякаш е прекъснала бъдещето на селата у нас. Някои от тях вече ги няма на картата. А ние отиваме там, където от години никой не ходи, а и път почти няма.

На метри от границата със Сърбия в наследствената къща със своя съпруг живее Първанка. Няма съседи, защото в Градсковски колиби други хора няма. Най-близкото село е на няколко километра.

„Мъчно и ми тегне, кога идат тия внуците на тия хора, къде са били баби, дядовци, къде сме били и ние малки. Тъжно ми е. Плача, да знаете. Идат, плачат, не могат да си влизат хората в дворовете”, каза баба Първанка.

Сядаме пред кметството. Вратите му отдавна са затворени, а потомката на разделена фамилия отваря душата си и разказва за своя дядо Първо Петров Вързанов, чието семейство договорът от Ньой изпраща в Сърбия… но душата връща у нас.

 „Не искат. Остава воденицата при сестра му. Тая зестра, дето е дал тъст му на него, остава при тъста и при тъщата му, и при сестра на жената му. Волски коли, бабо, идат насам. С деца, с всичко, бабо, са минали. И жените със сандъчета, къде са си гледали децата. С ония сандъчета на гръб. С децата си на гръб. Малките къде са били, бебета, а другото всичко във волските коли са минали. Тъжно е било, майко. Защото нивите са били тука. Аз, вика, не искам да бъда сърбин. Аз съм българин и искам българска земя да почина. И тука е погребан”, разказа Първанка.

„Кога имаше празници – Богородица, дедо вика на баба: „Направи една пита” и взимаше една. Дедо вика „Бог да прости моите държави и да има „пача на ампарас”. „Пача на ампарас” на влашки е мир на държавите. Да няма война, да няма гробища”, обясни тя.

„Първата година тук е свирило музика. И тия тука, къде са дошли, всичко е било с черни забрадки и са плакали тука на тоя площад. Плакали са хората, бабо. Тръгнал е от селото, където е отраснал. Къща е оставил, бабо, там. Руйнини. И тръгнал заради нивите, заради децата, да имат децата препитание, той какво ще прави там? А тия после го правят сърбин”, спомня си възрастната жена.

Разделителната линия е безпощадна. Там, където минава през гробища, не позволява на майките да палят свещи на гробовете на своите деца… Така хиляди български майки не свалят черните забрадки до края на живота си.

 „Черните забрадки са се събрали тука на Великден и всеки си раздава яйца – ти на мене, аз на тебе – плакали и музиката е свирила само траурни маршове. Тия са плакали първата година, когато се е разделило селото, защото всичко е останало там, бабо…. Какво ще вземеш ти в една каруца, в една кола, в една волска кола? Нищо. После, бабо, 62-63-та година имаше едно свиждане на Връшка чука. Това е жалка картина, майко. Всеки се прегръща и всеки реве. И не може да се познаят”, каза Първанка.

Не се познава и фамилията на Силвия Камарашка от съседното село Шишенци. До преди няколко години, когато Силвия сама тръгва да търси роднините си в Сърбия.

 „Идеята е на тате. За пореден път ще го спомена, да ме прощава, че вече ни гледа отгоре. Ние знаем отдавна, че неговият дядо е имал още трима братя и една сестра. Имаме информация, че сестрата е останала по една или друга причина в пределите на сръбската държава. Също така знаем, че е в Халово и той години наред споменава „бе, Силвия, трябва да отидем да ги намерим”.  И така до един момент през 2017 казвам: „Тръгваме, обличайте се, тръгваме” – „Къде тръгваме?” – „Отиваме да търсим роднините ти в Сърбия”, спомни си магистър-географът Силвия Камарашка.

Семейството минава границата при Връшка чука, а с питане по пътя намира и Халово.

 „Влизам в един магазин: „Добър ден - Добър ден – Търся и казвам: наследници на Лозана, не знам как се казват. Те казват, „Да, тука живеят”, викам „Къде?” – „Ето там през пътя”. И вече мама и тате ме чакат в колата. Отивам там, хората ронят царевица и казвам: Добър ден, добър ден”. Те ме гледат, викам: „Аз съм от Шишенци и съм на еди кой си. Търся на баба Лозана дъщеря  ѝ. И там, братовчедката на тате ми казва: „Ами, аз съм дъщеря ѝ, а баба Мира е вътре” и оттук натам вече, едва ли трябва да го разказвам. Стана много интересно. „Где су мама и тата?” – „Вутре у кола” -  слизат, всички, страхотно”, спомни си Силвия.

 “Емоцията трябва да се изпита, това не може да се опише с думи. То не бих го сравнила нито с раждане на деца, с внуци. Да знаеш, че този е човек, като го виждаш... Преди теб не са го виждали две поколения и знаеш, че е от твоята кръв... Не знам как трябва да го опиша даже. Липсват ми думи да го опиша. Нормално”, каза тя.

 “Границите не могат да ни разделят. Надявам се да успеят да ги видите, защото са страхотни хора”, смята тя.

Срещата с нас обаче не се осъществява. Роднините на Силвия от Сърбия отказват да застанат пред българска телевизия. Все пак отиваме отвъд границата, за да видим помнят ли се разделените фамилии.

А Петър Антонов ни въвлича в приключението:

 „Вече сме на сръбска територия. България се намира зад мен. Само на два-три километра по въздух. Разстояние по въздух. На нас обаче ни отнема около 45 минути да стигнем до тук по пътя с преминаването през граничния пункт Връшка чука. И така стигаме до село Градсково. Огледалното село на нашето в България – Градсковски колиби. Разликата обаче се вижда още в първите минути. Тук още в началото на селото ни посрещат много по-големи къщи, много по-поддържани домове и много повече хора.”

 „Е, границата тук е била долу до Тимок, но друго нищо не знам”, каза една възрастна жена.

 „Отидете в новата къща, от онази страна. Там мъжът може повече да знае. Питайте някой, който знае. Аз не знам”, добави друга жена.

Други обаче знаят и разказват историята.

 „Имам роднини в България, в Градсковски колиби, а къде са отишли младите там – вече не знам. Били сме братя, нали така?”, каза Илич Средоайе от село Градсково.

Срещаме Илич пред дома му.

 „Ние сме били българска територия. Били сме българи по онова време. Българската граница беше до долу. И след това я преместиха. Старите едно време много се мразеха, но сега няма по-добри от сърби и българи. А едно време много се мразеха. Защо? Това не мога да ти кажа“, разказа той.

А вече на по чаша кафе Илич продължава своя разказ.

„Имало е мъка. Как да няма, като ти остане брат от едната страна, сестра – от другата страна. Такова е било времето”, мисли той.

И до днес Илич и семейството му живеят в къщата, която преди век е била на българска територия. Казва, че е доволен от живота в Сърбия, макар синът му да живее във Франция и рядко да се прибира. А на тръгване ни кани отново да се върнем някой ден и ни пожелава здраве.

Преди да завърши обиколката ни в Градсково – чуваме българска реч.

"Аз съм български гражданин, имам гражданство българско”, казва Венцислав.

Той е роден в бивша Югославия. Семейството му обаче е от Тетевен, затова и през 2008 година получава българско гражданство. Днес живее в Сърбия, но често пътува у нас по работа.

 „Мога да кажа че съм от Албания, от Франция, но не съм. Знам откъде съм. Аз не се срамувам. Няма за какво да бягат от това, което са и кои са. Защо бягат? Аз съм си българин”, признава Венцислав Киркович.

Венцислав тръгва да работи, а нашата обиколка продължава: „Съседното село Халово се намира само на 15 километра от Зайчар и ни тази табела - на 15 километра от Връшка чука и българската държава. И докато в Халовски колиби, което е много близо, само на няколко километра от тук по въздух, както и Градсковски колиби от Градсково, тук в Халово имат и обособена детска площадка, и отделна зона в района на училището”. 

Обратно у нас. В центъра на Видин се намира паметникът на Трети пехотен Бдински полк, посветен на всички офицери, подофицери и войници, дали живота си във войните на национално обединение. За неговото изграждане дарения правят и хората от селата, останали на сръбска територия.

 „Хората са различни и вие се убеждавате, че едни все още, без да има причина, се оглеждат или казват „Да, ще ви разкажа, но спрете камерата”. Ето затова се стремим много да пътуват децата до близките ни дестинации тук на границата. Именно затова да се руши този страх, който се препредава. И образованието е точно това, което трябва да пречи да се насаждат стереотипи, камо ли да се препредават”, обясни екскурзоводът и учител по История и цивилизация, ГПЧЕ „Йордан Радичков” – Видин, Валя Александрова.

Търсим и историческия отзвук след „черната граница”.

 „Мисля, че сега особено много през годините вече се наблюдава да идват оттатък границата, от Сърбия, да идват хора, които да търсят своите близки, роднини, предци дори”, отчита директорът на Регионален исторически музей – Видин Христина Кирилова.

За болката в душите на българите отпреди век говорим и с учителя по Български език и литература и журналист Ваня Минева.

 „За мен самотата на тези хора в болката, която преживяват, е най-големият ни грях като общност. Трябва да сме до тях. И преди 15 години една такава моя среща ми даде възможност да говоря с кмета, тогавашния кмет на село Градсково, който ми казва: „Па, я съм бугарин. Мои синове су бугаре”, а ми го казва на сръбски. Е, това е нашият грях към тях”, мисли тя.

Мирният договор от Ньой прекарва граница, която и днес е там, но не е прекъснала нишката в душите на стотици. Може би, за да намерят път там, където картите не успяха.

„Нито куче лае, нито, бабо, петел не пее. Виждам само една тъмница. Нищо друго не виждам”, каза баба Първанка.

 „Аз призовавам всички, които знаят, че имат роднини. И зад граница – да ги намерят, защото емоцията е неописуема”, настоява Силвия.

„Защото каквото и да се случва през годините, каквито и сериозни политически причини да изправят народи едни срещу други, винаги трябва да помним Радичковата фраза: „Човек за едната човещина живее. Нали така?” Светъл празник, българи!”, каза Ваня Минева.