"ИДИЛия в Близкия изток"

Проспа ли светът възхода на джихадистите в Ирак и Сирия? Едва ли. Той си беше постепенен, дългогодишен. Маршът им към Багдад обаче беше толкова внезапен и светкавичен, че хвърли в шах всички в региона, световните фактори, застраши резултатите от 9-годишна военна кампания, която трябваше да превърне една страна от арабска деспотия в работеща демокрация, промени баланса на силите и реалностите, а може и нови граници да начертае.

По-малко от два месеца, след като иракчаните гласуваха демократично и премиерът Нури ал Малики се канеше да оглави ново правителство, доминирано от умерени шиитски партии, екстремистите от прекалено крайната и за "Ал Кайда" групировка ИДИЛ ("Ислямска държава в Ирак и Леванта") удариха... и разбиха на пух и прах „идилията” на тромавата, но някаква, иракска демокрация, разпиляха фигурите на местната политическа дъска и поставиха под голям въпрос крехкия сговор (по ливански образец) между религиозните и етнически общности в страната, преживяла цял Саддам.

От този иракски карамбол какво ли ще излезе, кой ли ще е победител...

Кои са ИДИЛ? Или от какво вдигна ръце и „Ал Кайда”

Групировката „Ислямска държава в Ирак и Леванта” е терористична организация, която се стреми да създаде ислямски халифат в териториите, населени с мюсюлмани сунити в Ирак, Сирия и останалите страни от Леванта - Ливан, Йордания, Израел... други близкоизточни земи. А за халифата, който бленуват членовете й, тайнствените й лидери, естествено се води джихад.

Инфантилните години

ИДИЛ не е просто организация, тя си е държава в държавите, макар и непризната от никого. Но началото й далеч не бе така мащабно и застрашаващо, колкото са днес претенциите й. Групировката се появява в първите години на съпротивата срещу силите, свалили Саддам от власт в Ирак и в нея се вливат маса екстремистки организации, включително „Ал Кайда в Ирак”. Постепенно заглавието й набъбва от „Ислямска държава в Ирак” до… „Ирак и Сирия”, с избухването на гражданската война в съседната страна, а след това и до… „Ирак и Леванта”, отразявайки нарастващите амбиции на бойците и главатарите й.

От Заркауи до Багдади

Лидер на ИДИЛ днес е Ибрахим Ауад Ибрахим ал Бадри, известен повече като Абу Бакр ал Багдади. Той поема ръководството на "Ал Кайда в Ирак" от убития през 2006 г. йордански терорист Абу Мусаб ал Заркауи в момент, когато организацията е почти неутрализирана от американските сили и техните иракски съюзници. Подемайки кампания на брутални и безмилостни нападения, Ал Багдади успява да консолидира групировката и да я превърне отново във водещ участник в размирната съдба на Ирак до трансформацията й в „Ислямска държава в Ирак” през 2006 г., местното поделение на "Ал Кайда" и след това в „Ислямска държава в Ирак и Сирия (Леванта)” през 2013 г.

10 млн. долара е наградата, предлагана от САЩ за информация, която може да доведе до залавянето на Багдади. За разлика от свои "колеги", като Бин Ладен, Зауахири, Заркауи, Ал Багдади е изключително потаен и внимателен по отношение на своята сигурност. Жестокостта, с която се откроява неговата тактика, е толкова крайна, че дори "Ал Кайда" се разграничава от водената от него терористична организация и кампания.

Според някои предположения роденият през 1971 г. Багдади е бивш офицер от Републиканската гвардия на Саддам Хюсеин, присъединил се към хората на Заркауи след свалянето на режима през 2003 г. Други данни сочат, че е бил ислямски духовник, че е следвал ислямски науки в Багдад. Интересна подробност от биографията му е, че през 2004 - 2005 г. бил задържан от американските сили, но по-късно освободен. Казал за довиждане на надзирателите: „Ще се видим в Ню Йорк”…

Раната Сирия

Разривът с "Ал Кайда" настъпва след създаването на ИДИЛ през април 2013 г., когато Багдади се опитва да овладее напълно една от групировките, сражаващи се срещу сирийската армия - "Джабхат ал Нусра" или Фронтът "Ал Нусра". След конфликт с част от тази фракция, ръководството на международната терористична организация се опитва от начало да ограничи ИДИЛ само до територията на Ирак, а през февруари тази година скъсва отношения с Ал Багдади и неговата група.

Докато в Ирак имаше цяла армия чуждестранни гаранти на суверенитета, ИДИЛ някак си не успя да се разгърне обаче. Шансовете бяха на страната на властта. Затова пък в съседна Сирия, имала нещастието да оцелее с ирански приятелства, ливански връзки, леви залитания, на власт беше и още се крепи един режим, за който няма много кой да се застъпи от световните фактори. Там джихадистите намериха слабото място, в което да ударят и вече удрят от години в отворената рана на една вече разнебитена държава.

Днес ИДИЛ контролира територии в 9 от 14-те сирийски провинции и е главен противник на режима на Башар Асад - режим, също на партия БААС (на сирийския й клон), в който обаче доминират не сунити, както бе в съседен Ирак, а алауитите на семейство Асад, т.е. шиитското малцинство. Затова тук няма съюз между сунитските екстремисти и БААС, за какъвто може да се говори в съседен Ирак. Явно, в тази част на света надделява религиозната принадлежност, не политическата.

Експанзия в Ирак

Последната кампания на ИДИЛ в Ирак започна в края на миналата година с отделни сблъсъци с иракските сили за сигурност в пограничните със Сирия райони в Западен Ирак. Първият голям успех за екстремистите дойде с овладяването на Фалуджа и Рамади през януари тази година и установяване на контрол над голяма част от провинция Анбар. След неуспешните опити на иракската армия да ги изтласка от там, ИДИЛ преминаха в ново настъпление в Северен и Централен Ирак и опитаха да превземат град Самара.

В първите дни на юни ИДИЛ атакува северните градове Мосул и Киркук. По-късно силите за сигурност на Иракски Кюрдистан "Пешмерга" си върнаха контрола над Киркук. На 11-ти този месец джихадистите превзеха Тикрит, родният град на Саддам Хюсеин, а на следващия ден продължиха настъплението си към Багдад, достигайки на 90 км от столичния град.

Въпреки започналата на 13 и 14 юни контраофанзива на иракската армия и полиция, подпомагани от шиитски доброволчески милиции и около 2 000 ирански войници, Багдад остава под заплаха от три страни. Нещо повече, обръчът се затяга въпреки ответния удар, рекламиран по държавната иракска телевизия.

Днес някои анализатори говорят за ИДИЛ не само като за терористична организация, а я смятат за дефакто сунитска армия. Агресивната им и успешна кампания в Ирак показа, че капацитетът й е силно подценен. Някои анализатори предполагат, че в редиците й се сражават 15 000, а според други дори 18 000 бойци, включително чужденци от страни като Чечня, а също и от европейски държави, както и много освободени затворници. Действията на ИДИЛ разкриват вече не само терористични цели, а и политически - овладяване на територии в Сирия и Ирак с цел създаване на ислямистка държава. Има обаче и друга версия, която е със своите основания - не ИДИЛ е главната сражаваща се сила, групировката просто се прояви като катализатор на сунитското недоволство и отчуждение.

Друга предпоставка за бързия напредък на ИДИЛ се оказа и недостатъчният ищах на иракската армия да брани позициите си. Тук причините са няколко. Шиитите в нея не се чувстваха на своя територия в населения с повече сунити и кюрди Север и Запад. Някои от сунитите в нея пък вероятно са дезертирали, а не е изключено и част от тях да са преминали на страната на ислямистите. За ниския боен дух на иракските военнослужещи говори и масовото напускане на постове при новината за настъпващите екстремисти, въпреки многократно по-голямата численост на правителствените сили. Смята се, че в последните месеци сунитски групи, свързани с БААС са спечелили на своя страна офицери сунити на служба в иракската армия. В бягството си военните изоставиха тонове оръжие, боеприпаси и оборудване, включително американско, което бе заловено най-вече от ИДИЛ, макар че част от него попадна и в ръцете на кюрдската „Пешмерга”.

БААСистите

Не знам дали си спомняте, но след като премина еуфорията от разтурването на бруталната диктатура на БААС в Ирак, съюзниците отчетоха като грешка отчуждаването на професионалната иракска армия и администрация от времето на Саддам. Просто, след като режимът бе обезглавен, което обслужи интереса на шиитите, бе разтурена дотогавашната държавна система, което допринесе за хаоса. Много от предишните военни, полицаи, администратори, ръководни кадри и т.н. бяха прогонени от управлението и заменени с шиити. А какво прави един войник, станал безработен... или един политик, изхвърлен от властта без шанс да управлява отново...

Отчуждаването им изглежда като грешка и защото много от тях бяха недоволни от стария кръвожаден и корумпиран режим, така или иначе. И въпреки греховете им, те можеха да се включат във възстановяването на Ирак, поне онези, чиито ръце не бяха окървавени. Освен това много от баасистите са сунити. Социално-политическото им включване можеше и да смекчи изолацията на сунитската общност в страната.

Доминирана първоначално от чужденци, като бившия й лидер Заркауи, още преди да стане ИДИЛ, „Ал Кайда в Ирак” започна да придобива все по-иракски облик с присъединяването на много баасисти и иракски сунити и да се съюзява с местни, настроени срещу властта на шиитите, сунитски милиции.

Най-богатите в джихада

Бързият напредък на „Ислямска държава в Ирак и Леванта” не би бил възможен без стабилна финансова основа. Обвиняват организацията, че събира пари с грабежи, рекет, контрабанда. Твърди се, че в Сирия печели от търговия с горива и дори събира пари за комуналните услуги в районите, които контролира. В нещо като специалитет на групировката се превръщат банковите обири. Наскоро анализатори обявиха ИДИЛ за най-богатите джихадисти, след като при битката за Мосул задигнаха над 400 хил. долара от местния клон на централната банка на Ирак. Оценки, цитирани от CNN сочат, че ИДИЛ вече разполага с повече пари от движението на талибаните в Афганистан и далеч по-голям бюджет от самата „Ал Кайда”.

Богатите на петрол арабски държави от Персийския залив също са обичайните заподозрени в спонсориране на всякакви групи, сражаващи се под знамето на радикалния сунитски ислямизъм. Обвинения в този дух отправи към Саудитска Арабия и Катар шиитското правителство в Багдад. В Риад, разбира се, отричат да помагат на ИДИЛ, но подозренията остават на фона на подобно поведение в миналото. Отричат и в емирството, въпреки че пращат пари за "благотворителност" в Сирия от години, а вече си имат и дипломатическо представителство на талибаните, може би единственото в света.

Така или иначе, видно е, че ИДИЛ разполага с финансова поддръжка. Само им вижте новите пикапи, с които се возят към Багдад.

"No boots on the ground"… yet*

А президентът Обама, за чиято администрация "лошата война на Буш" се превърна в нещо като политическо "Не, не и не!" беше категоричен - "ще помогнем на иракското правителство, но войници няма да изпращаме". "Да, ама Не" - колкото по-напечено става положението, толкова по-вероятна става и тази опция. Дни след като каза "Не", обитателят на Белия дом разреши разполагането на 275 американски военни "за охрана на американските служители и посолството в Багдад". После се разбра, че САЩ изпраща около 300 военни съветници, много от които представители на специални части. Това е първият ход в стил "Boots on the ground", признат или не, след изтеглянето на по-голямата част от американските бойни подразделения в края на 2011 г. Ирак поиска подкрепа от американската авиация и вече се знае, че над страната летят американски разузнавателни апарати. Държавният секретар Джон Кери пристигна неочаквано в Багдад, за да обсъди американските действия в помощ на Ирак.

Алтернативите включват и нежелани приятелства

В САЩ все по-често се чуват гласове в подкрепа на някакво сътрудничество с Иран за решаване на новата иракска криза. Сравнението, което даде сенаторът-републиканец Линдзи Греъм, някога привърженик на американски удари срещу Ислямската република, е показателно - "Защо работихме със Сталин... защото не беше толкова лош, колкото Хитлер. Иранците могат да помогнат да не падне Багдад", каза Греъм пред CNN. И мнението му се споделя от широк спектър политици, експерти и анализатори.

Голямата дилема за Вашингтон е как да подкрепи шиитите в Ирак, когато те са съюзници с отколешния враг - режима на аятоласите в Иран (без да отслабва позициите по преговорите за иранската ядрена програма). А също, как да се бори срещу сунититските екстремисти, чиито съюзници са богатите на петрол държави в персийския залив, ключови за енергийната сигурност и военното присъствието на САЩ в региона. При това не трябва да бъдат отчуждени умерените сунити, вината за което сега се хвърля върху иракския премиер Нури ал Малики и шиитската му администрация.

Проблемът е сериозен, защото, за да мотивират хората си и от двете страни в конфликта, свързан силно с религиозните разделения, може би ще наблегнат на радикалната риторика, като дадат глас на онези, които зоват за джихад. Просто някъде работи национализмът, другаде социалната борба, а тук - воят за джихад. Не, че в миналото цивилизованият свят не е заставал зад него (справка - войната на муджахидините срещу съветската окупация в Афганистан), но днес е някак си неприемливо. Доказва го и не много активната подкрепа за опозицията в Сирия, в чиито редици радикалният елемент често е водещ, въпреки че Асад никой не го харесва.  

* boots on the ground - идиоматичен израз от английски за разполагането на сухопътни войски в даден конфликт.

Сунитите, шиитите
 

Този близкоизточен конфликт е трудно обясним, ако не се вземе под внимание противопоставянето между двете главни движения в исляма - сунизма и шиизма. Без да задълбаваме в историческите наслагвания, днес трябва да отбележим, че в мюсюлманската част на региона има две водещи сили - Саудитска арабия и Иран, които се борят за влияние. Кралството иска да поведе сунитите, Ислямската република - шиитите. Разбира се, играят роля и допълнителни фактори: Турция, която иска да води със своята мюсюлман-демокрация, кюрдите, които бленуват за своя държава, Израел, който държи да си гарантира сигурността, цяла група от такива, които не знаят точно какво искат. Риад и Техеран обаче са на двата полюса в уравнението.  

От населените с шиити в Пакистан и Афганистан територии, шиитските общности в арабските държави от Персийския залив, през Иран и Ирак, където шиитите са мнозинство, Сирия, където управляват, до Ливан, където са най-мощната политическа група и военна сила в лицето на "Хизбулла", шиитите формират своеобразен пояс, който почти разделя на две като сунитския свят. Войната в Сирия и последният конфликт в Ирак могат да се разглеждат и в тази плоскост, като опит за прекъсването и съответно отслабването на този пояс, чийто лидер претендира да е Иран.

Режимът на Саддам в Ирак прекъсваше този пояс. Свалянето му в известен смисъл улесни връзката между аятоласите в Техеран и властта на Асад в Сирия, а оттам и контакта с "Хизбулла". Когато силите на Дамск бяха в най-тежка ситуация, те получиха помощ от Иран през Ирак. Чуваха се обвинения към шиитското правителство на Нури ал Малики, че дава коридор за иранските полети до Сирия.

Малики търпи критики и за изолацията на сунитите от властта в Багдад. За това, че сега се опира на помощта на радикални шиитски елементи, включително силите около духовници като Муктада ал Садр, аятолах Али Систани, които преди време създаваха проблеми и на американците; че разчита на помощ от Иран, за да спре щурма на ислямистите към Багдад. Всичко това допълнително ще отчужди сунитите.

В другия лагер - трудно е да се повярва, че дори 20 хил. бойци на ИДИЛ имат капацитета да надвият около 90 хил. иракски войници в Северен Ирак. Явно в силите, които напредват към Багдад участват баасисти, бивши или дезертирали иракски военни, сунитски милиции. Според някои оценки става въпрос за бунт на сунитите срещу доминираното от шиитите иракско правителство, пряко продължение на конфликта  между религиозните общности в Ирак, в който ИДИЛ всъщност не са масата, а катализатор на противопоставянето между иракските сунити и шиити.

Често в конфликт между подобни една на друга общности лидерите от двете страни се фокусират върху различията, търсят радикализацията, наблягат на митовете - религиозни, националистически, политически, за да мотивират своите бойци, да повдигат духа им, да ги насърчават, нахъсват. Може би това се случва днес и в Ирак, още една държава, създадена по границите на предишно колониално владение, а не според аспирациите на общностите, които включва. Големият въпрос е този път ще спечели ли някой?

Най-накрая Кюрдистан?

Иракската армия, пълна с шиити, се чувстваше като гост в Северен Ирак. Затова може би и избяга така бързо. Ищах да воюват тук имат ИДИЛ, защото могат да разчитат на подкрепа от сунитското население. Смелост да им дадат отпор пък проявяват кюрдите - те няма къде да избягат, тук си живеят.
 

В Иракски Кюрдистан никога не са разчитали докрай на иракската армия. Благодарение на своите въоръжени сили "Пешмерга", те поддържаха относителен мир и спокойствие и в най-размирните години за останалия Ирак. Автономията, която имат тук се доближава най-много до бляна им за независим Кюрдистан (Иракски Кюрдистан на този етап).

Дали няма да се окажат именно кюрдите победителите в тези смутни времена. Възползвайки се от огъня между сунити и шиити, "Пешмерга" вече установиха контрол над Киркук и стъпиха в спорни територии, които досега Багдад настояваше да контролира. Ще видим. Твърде много от съседите са против - Турция, Сирия, Иран, самият Ирак, в тези държави живеят крупни кюрдски малцинства. Все още нямат подкрепа за своята независимост от велика сила. Но, ако се окаже, че сигурността на петролния износ започне да зависили все повече от техните сили и воля, може и да им се усмихне историческата съдба. В региона и по света живеят поне 30 млн. кюрди, а нямат държава.  

На ИДИЛ сега не им трябва втори фронт, нито на Малики. По границите на Иракски Кюрдистан има напрегнато затишие. В същото време тукашните кюрди търсят координация с братята си в Сирия. От това консолидиране най-недоволна ще е Турция, където живее най-голямата кюрдска общност с отколешни стремежи към независимост и кървав многогодишен конфликт с турските сили за сигурност. Анкара обаче е скарана и с Асад в Сирия и с бунтовниците от ИДИЛ, които отвлякоха 80 нейни граждани, включително турския консул в Мосул… Такъв възел може само Близкият изток да сплете. А разплитането му може да роди нови реалности в региона.  

Автор: Любомир Тасев