Защо турците не изтъргуваха свободата за просперитет?

Колкото и да са дърветата в парка „Гези”, едва ли са достатъчно, че да разпалят инферното, което гори тези дни край Босфора. Температурата на недоволството се покачи толкова, че подпали цяла Анадола.

 

Може би не като всеки пожар, но като истинска пролет, и тази започна с дърветата. Месец-два след като те се разлистиха в истанбулския парк до централния градски площад „Таксим”, плановете на правителството да ги изкорени, за да построи търговски център на тяхно място се сблъскаха със съпротивата на стотици, хиляди, в прогресия – милиони. Съпротива, която оказа се не е само в защита на зелените площи.

 

Като всеки пожар и този избухна с искра – слаба, наглед безобидна, която обаче докосна барутния погреб, трупан повече от десетилетие и логично последва експлозия. 11 години – толкова трябваха на турците, за да решат, че няма да търгуват свободата за просперитет. Толкова бяха достатъчни и на един лидер да се изкуши да предложи тази сделка на „своите невинни граждани”.

 

"Синтагма" – да, но кой очакваше "Таксим"?

 

Реджеп Тайип Ердоган безспорно е онзи двигател, който имаше, както бяха казали за един български политик (управлявал наскоро), способността да раздвижва нещата, да ги кара да се случват... Ердоган е онзи, който рестартира европейската мечта на светска Турция, който започна демократизацията, който неутрализира армията с нейния решаващ глас, който даде 10% икономически ръст, докато Европа стагнираше в икономическа агония, който върна Анкара на пътя към Брюксел.

 

Дали обаче същият този Ердоган не се изкуши, окрилен от икономическия си успех, да се върне към своите политически корени, някъде там в по-радикалното му минало, увито във воала на политическия ислямизъм, което беше изоставил в името на „консервативната демокрация” в дясно от центъра. Дали не повярва в сънищата за Османското великолепие, дали не се увлече по султанския табиет, дали не позабрави съветите на Ататюрк.

 

Резултатът е налице – турци от кол и от въже казаха “Аферим!”. Не изтъргуваха свободата на светската република за просперитета на султана и афинитета към исляма (в смисъл политически).

 

Протестите в съседна Гърция всеки ги очакваше. Не толкова заради темперамента, колкото заради тежката икономическа ситуация, в която изпадна страната. В момент, когато обаче съседите на юг бяха принудени да стават придобивка след придобивка, унижени от условията на спасителните договорки с Вашингтон, Франкфурт и Брюксел, комшиите на югоизток се радваха на небивал и невиждан нигде по света икономически бум. Нека не забравяме, че докато Гърция се гърчеше в хватката на дълговата криза, придружена с рецесия и лавинообразно покачваща се безработица, турците за момент изпревариха дори Китай по икономически ръст.

 

Способността на бившия кмет на Истанбул да излезе от несъвсем светлото си ислямистко минало, да се прероди политически като типичен християн-… извинете „мюсюлман-демократичен” лидер и да приложи добре стопанските плюсове на либерализма, без да се отказва на 100% от социалния консерватизъм, даде на Ердоган и на Турция икономически рахат на фона на някакси уморена и прегоряла Европа.

 

Султан Ердоган?

 

И в политиката е малко като в хазарта. Човек трябва да знае кога да спре със залозите. Спечелил избори след избори, благодарение в голяма степен на икономическите успехи, турският министър-председател реши, че може да си позволи лукса на прекомерната самоувереност и замечта за Османското великолепие. Икономическият тигър не му беше достатъчен, новите кули в Истанбулското сити, третият мост над Босфора, подмазването на енергийните партньори, ръкопляскането в Арабския свят, което го превърна почти в икона на своята пролет.

 

Всичко това не му стигна. Постигна много, но поиска още повече като всеки изкушен от успехите на игралната маса на политиката. Зажадува за власт и у дома, и в чужбина.

 

Човекът, който започна най-демократичните промени в Турция, в крайна сметка сложи ръка върху медиите - вижда се от рехавото отразяване на протестите. Лидерът, който беше на път да сбъдне мечтата на Ататюрк за просперираща република, възможна може би само в светския й характер, пожела да върне фереджетата и да вземе бирата на младежите. Политикът, който приближи Турция към Европа, после започна да й обръща гръб. Цивилният, който неутрализира генералите (кой го очакваше?... в Турция?), в крайна сметка прати униформените срещу демонстрантите. Смелият, който започна преговори с кюрдите, а сега не му се преговаря с турците. Премиерът, благодарение на когото Турция се превръщаше постепенно в закономерен регионален лидер, поиска не само влиянието, а славата на отдавна отминали времена.

 

И междувременно проспа фронта, който се надига срещу него. А в неговите редици влязоха почти всички турци, които се съмняват в мечтите му – от кемалистите… до комунистите, от феновете на Галатасарай до агитката на Бешикташ. И така, в разбираемо състояние на отрицание Ердоган заяви: „Онези, които не успяха да ме победят на избори, сега провокират моите невинни граждани”.

 

Автор: Любомир Тасев