За Игрите, България и олимпийското достойнство

В българското общество битува мнението, че страната ни е била супер сила на олимпийската сцена и затова трябва да очакваме успехите от миналото да бъдат автоматично пренесени в настоящето. Това обаче няма как да се случи в установената през последните 20 и повече години политическа и икономическа среда в България.

Всички знаем, че медалите които бяха спечелени от български спортисти на Игрите на олимпиадите и на Олимпийските зимни игри от 1992 г. бяха плод на социалистическата спортна система, чиято форма на съществуване бе напълно унищожена след уж демократичните промени от 1989 г.

Напълно закономерно с отдалечаване от годините, през които тази школа събираше и развиваше българските спортни таланти от всички краища на родината, успехите започнаха да стават все по-малко, за да стигнем до това, което се случи на Игрите на 30-ата олимпиада в Лондон – един сребърен и един бронзов медал.

Някои критици или псевдо спортни любители веднага побързаха да обявят олимпийците ни за некадърници и група туристи. Едва ли обаче трябва да се обръща особено внимание на онези, които дори не биха могли да обяснят идеята и ценностите на Международното олимпийско движение и организираните под негов контрол най-мащабни спортни състезания в историята на човечеството.

Именно позабравеният смисъл на Игрите крие отговора на въпросите, които ние ежедневно си задаваме: Защо нямаме спортни успехи и защо нямаме медали? Днес основният проблем, най-вече в българското общество е, че все по-малко хора разбират истинската идеята на Игрите. Затова са малцина онези, които оценяват факта, че страната ни все още изобщо има представители на най-големия спортен форум и то при драстично ограничените квотни регламенти през последното десетилетие. Редно е да се замислим и да осъзнаем, че по-важното на Олимпийските игри е участието в тях, а не победата.

Точно това ни показа най-силно представилият се български спортист на 22-рите Олимпийски зимни игри в Сочи – Александра Жекова. Въпреки че имаше шанс за отличие, който бе пропуснат не по нейна вина, тя запази онова достойнство, което липсва на мнозинството българи днес. Сани не обвини никого за това, че остана 5-а във вълнуващия финал на нейния така луд и красив спорт – сноубордкроса.

Жекова показа на всички ни какво е да бъдеш олимпиец, без да хленчиш, че някой или нещо ти е попречило, за да бъдеш още по-успешен. Колко от нас са способни да имат подобно поведение днес и колко наистина ще разберем примера, който Александра даде на цяла България?