Езикът на омразата като стратегия: Политически маркетинг или култура на общуване

Фразата „Не на омразата“, изречена от Пеевски на вратата на кабинет 222А предизвика огромна вълна от всякакви карикатури, АI видеа с хипи изображения и купища нови плакати по площадите на България, които подгряха най-мащабния протест в политическата ни история, довел и до падане на правителството.

Омразата има свои правила и език, които архивите на Народното събрание помнят. 

Груба реторика, обиди, прякори и липса на реален диалог – анализатори в „На фокус“ очертаха тревожна картина на съвременната политическа комуникация у нас. Според тях конфронтацията не е случайна, а добре премислен инструмент с висока цена за демокрацията.

"Обзор на седмицата": Психология на оцеляването

Според преподавателя по реторика проф. Иванка Мавродиева днешната политическа комуникация в България се движи на два несъвместими пласта. От една страна – абстрактен, шаблонен и клиширан език, а от друга – груб, просторечен и често обиден регистър. Този разрив показва липса на осъзнаване, че политическата роля изисква отговорност към гражданите, които не са пасивни получатели на послания, а хора с критично мислене и очаквания за смислен разговор.

Студентът по международна политика на френски Иван Крумов поставя акцент върху масовото използване на прякори и обидни етикети в политическия речник. Политически лидери и цели общности биват назовавани с подигравателни или унизителни имена, целящи ясно разграничение между „ние“ и „те“.
Тези определения – от персонални обиди до колективни етикети – не служат за дебат, а за поляризация и мобилизация на електорална подкрепа чрез противопоставяне.

Каква е "диагнозата" на политическото напрежение

Друг студент подчертава, че в българската политика почти отсъства истинският диалог. Вместо сблъсък на идеи се наблюдава монолог, крясъци и лични нападки.

Аргументът „ad hominem“ – атака срещу личността, а не срещу идеята – доминира в публичната реторика, което превръща политическото противопоставяне в „неистинска борба“, лишена от принципи и визионерство.

И тримата са единодушни, че агресивният език не е спонтанен. Това е форма на политически маркетинг – премислено ораторско поведение, целящо емоционална реакция, видимост и мобилизация.

Особено ясно тази реторика се откроява при крайно националистически формации, но не е изцяло чужда и на т.нар. системни партии, които противопоставят „опитните“ срещу „неможачите“.

Анализаторите отбелязват, че дори среди, които публично отхвърлят езика на омразата, понякога използват подигравателни скандирания и символични обиди. В българския контекст подобни изрази често се приемат за „нормални“, докато в Западна Европа или САЩ биха били възприети като недопустими.

По отношение на социалните мрежи експертите подчертават, че те не създават низкия език, а го усилват. Алгоритмите поощряват съдържание, което предизвиква силна емоция, а острият и агресивен изказ носи по-голяма ангажираност.

Тази тенденция не е само българска – тя е част от глобален процес, в който автентичността често се бърка с грубост.

Наблюдава се и „ефект на бумеранга“ – натрупаното усещане за унижение и липса на уважение води до фрустрация, която впоследствие се излива в протести, гражданска активност и натиск от улицата.

Съветът към политиците е ясен: да спрат съзнателното разделение на обществото и да се върнат към етичен, аргументиран диалог. Не ситуативни решения, а визионерство, преговори и истинско уважение към избирателите.

Репортер: Саня Петкова