Фидел Кастро е икона - за диктаторите

Докато Левите на Запад хвалят революционния му плам, за кубинците управлението на Кастро означаваше мъчения, насилие и бедност, пише Дъглас Мъри за The Times.

Защо някои диктатори се помнят толкова наивно и заблудено от народа си? Дълго преди смъртта на Ел Команданте беше ясно, че той ще бъде описван по-скоро като "революционен герой", отколкото като „зъл убиец”.

ВИЖТЕ ЕДНИ ОТ НАЙ-КУЛТОВИТЕ МУ ФРАЗИ

Дори и сега биографите на Кастро, които го възхваляват, го наричат "човек на мира". Да, същият този, който призова руския лидер Никита Хрушчов да заповяда превантивен ядрен удар срещу Америка! Те твърдят, че мъчителят на дисиденти и сексуални малцинства е бил защитник на потиснатите. И че един лишен от въображение егоцентрик, страдащ от логорея, е бил гласът на безгласните. Десетилетия преди смъртта си, Кастро се радваше на отвратително благоволение, да не говорим за подлизурството извън страната, която той накара да мизерства.

В началото всичко това имаше известно основание. Революцията започна като истинско народно движение срещу едно корумпирано и антидемократично правителство. Фулхенсио Батиста държеше страната в клептокрация и бруталност. Затова беше разбираемо, че Кастро си спечели световното възхищение. След това той за пореден път доказа максимата, че нещата винаги могат да бъдат и по-зле. И въпреки, че в момента Кастро не е от най-долюбваните лидери, в личния си живот той винаги е имал успех. 

ВИЖТЕ КОИ СА НЕГОВИТЕ ЛЮБОВНИЦИ ПРЕЗ ГОДИНИТЕ

 Ако обяснението за свалянето Батиста беше, че той е затрил демокрацията, следващите десетилетия не показаха Кастро да е особено привързан към урните. И ако Батиста беше брутален и репресивен - а той беше точно такъв – Кастро не се показа по-различен. Тези, които все още отричат ​​това - а те са много - трябва да прегледат историческите анали, за да коригират своята несериозна и зловеща позиция.

Подобно на други диктатори в историята, Кастро беше на страната на народа само дотолкова, доколкото този народ бе негов роб. И също като в Северна Корея, един от най-верните съюзници на Кастро – комунизмът, бе извинение за революцията и произвола, отбелязва Дъглас Мъри. Десетилетия по-късно Фидел и неговият кръг от приближени продължаваха да се преструват, че революцията е жива - величествена и славна. В действителност те прекараха тези десетилетия в пищен комфорт, докато кубинският народ тънеше в мизерия, коментира Дъглас Мъри от мозъчния тръст Henry Jackson Society.

И всичко това се случи, защото имаше твърде много апологети на режима, които забравиха, че когато през 1959-а Кастро и групата му брадати мъже триумфално влязоха в Хавана, те всъщност нямаха идея как се управлява една икономика. Това обаче не спря Ел Команданте да се самопровъзгласи за баща на нацията – също като Ким Чен Ир.

През 1989-а - годината, в която Куба остана последният комунистически "рай" (по-скоро един от последните), английският писател Антъни Даниелс написа: „Хавана е като Помпей, а Кастро е неговият Везувий. Лавата на думите му се изливаше над града в продължение на 30 години, предпазвайки го от всякакъв процес, по-различен от този на гниенето. В този прекрасен град цари разруха; жителите са като странстващо племе, намерило безлюден град на добра, но мъртва цивилизация, и решило да го превърне в свой дом".

Редактор: Гергана Тенева