Платини. Снимка: Getty Images Арагонес. Снимка: Getty Images
Героите, чиито имена ще се помнят дълги години, след като всичко е станало прах и пушилка
За всяко значимо събитие в човешката история е характерно да създава собствен епос, собствена митология. Героите, чиито имена ще се помнят дълги години, след като всичко е станало прах и пушилка, са явление, без което не можем. Те не са просто обект на възхищение и повод за гордост. Техният образ има качеството да подтиква към търсене и попълване на още и още герои, по-близки до своето време.
Затова продължаваме с нашата поредица, чрез която ще надникнем в богатата съкровищница на европейските финали по футбол.
ЕВРО 1984: Човекът-рекорд Мишел Платини
Родителите му може и да са от италианско потекло, ала когато го гледате как играе, това не би ви и хрумнало. Елегантен техник, винаги нащрек и готов да отприщи искрата, която таи в себе си, Мишел Платини е резервирал място сред най-големите. Плеймейкърът на Франция, единственият в шампионския състав от 1984 година, който играе в чужбина по това време, достига висини, които си остават ненадминати и до днес. В 5-те мача на „петлите“ той вкарва знаменитите 9 гола, в това число и два хеттрика при успехите над Белгия (5:0) и Югославия (3:2) в груповата фаза.
„Не смятам, че това беше върхът в моята кариера. За да останеш там, трябва да се задържиш дълго време. Това обаче беше единственият голям турнир, на който не бях контузен. На Световното през 1982 година бях с травма – имах проблем в слабините, после през 1986 – също. През 1984 обаче бях здрав и можех да покажа най-доброто“, разказва Платини.
Титлата от домашното Европейско първенство е първият значим трофей за Франция не просто във футбола, а в колективните спортове изобщо. Във финала съперник е Испания, като може би за първи път в турнира съдбата удря едно рамо на Платини – при неговия пряк свободен удар в 57-мата минута стражът на „ла фурия роха“ Луис Арконада наивно позволява на кълбото да мине през ръцете му. Пет минути преди края французите остават и с 10 души заради безумно влизане на Ивон льо Роа, но в заключителните мигове от редовното време Бруно Белон подпечатва титлата с меко копване над вратаря.
За Краля, както наричат Платини в родината му тогава, най-инфарктният мач си остава полуфиналът срещу Португалия. След 1:1 в редовното време двата тима си разменят по още едно попадение в продълженията. „Определено бяхме по-силни от всички останали, но изпитвахме своите трудности. Срещу Португалия трябваше да водим с 2:0 или 3:0, но те изравниха за 1:1, а после направиха и 2:1. Седем минути преди края на продълженията ние вкарахме, а после заиграхме с огромна воля за победа, особено след като Жан Тигана ни каза, че никога не е побеждавал с дузпи! Знаехме, че трябва да ги избегнем. В крайна сметка тъкмо Тигана ми центрира топката отдясно, а аз я пратих в мрежата (голът пада в 119-ата минута – б.р.). Мачът в Марсилия беше вълнуващ, а феновете – чудесни. Във финала не беше по-лесно, но имахме шанс, че Луис Арконада допусна малка грешка при моя пряк свободен удар. Поне веднъж късметът беше на наша страна“, припомня си още легендарната „десетка“ на „петлите“.
ЕВРО 2008: Архитектът на голямата испанска революция
На 1 февруари 2014 година цяла Испания потъна в скръб. Страната изгуби футболен интелект от най-висша класа. Луис Арагонес беше рядка порода човек – както със добри страни, така и със своите остри ръбове. Мъдреца от Орталеса обаче се погрижи да остави своя завет, преди да напусне този свят. На Евро 2008 краят на 44-годишната пауза без значим трофей като че ли прикри ролята, която наставникът изигра за испанския успех. Всички бяха в захлас от Шави, Андрес Иниеста, Давид Вия, Фернандо Торес, докато голямата звезда на този тим остана леко встрани. Да, говорим си за странния беловлас тип в техническата зона, у когото цветът жълто будеше неподправен суеверен страх.
Още с встъпването си в длъжност, Арагонес показва, че не се страхува от промените. Той вади от отбора опитни фигури като Мичел Салгадо и Раул, а същевременно възприема характерния за Барселона стил „тики-така“. Именно успехът на Испания сред терените на Австрия и Швейцария окончателно легитимира бързата размяна на пасове с минимум докосвания като властващата футболна доктрина на своето време.
„Луис Арагонес беше повратната точка. Той пое риск с извикването на младите“, спомня си Шави Ернандес, впоследствие избран за №1 на турнира. „Той започна да пуска играчи като Иниеста, Санти Касорла, Сеск Фабрегас, Давид Силва и Давид Вия. Революцията започна от него и не променихме яростния си подход към такъв с владение върху топката. Доказахме на света, че можем да печелим с този стил.“
Предводителят на Испания хич не се замисля, когато решава да замени същия този Шави в напечения четвъртфинал срещу Италия, който след 120 минути без голове минава през рулетките на дузпите. Именно смелите решения на Арагонес тогава поставят основата за последвалите успехи на „ла фурия роха“. Достатъчно показателен е фактът, че наследникът Висенте дел Боске не промени нито брънка във вселенския модел на Арагонес.
