Сергей Перебийнис с разказ за ужаса от бомбардировките

Само до преди месец Сергей Перебейнис е щастлив със семейството си.  23 години дели живота си със своята съпруга Татяна. Двамата са горди родители на 18-годишния Никита и 9-годишната Алиса. В края на февруари възрастната му майка се разболява от COVID-19 в Донецк. Сергей решава, че ще отиде да се грижи за нея. Няколко дни по-късно Русия нахлува в Украйна. Сергей остава блокиран в Донецк.

Сраженията се ожесточават, а руската армия достига град Ирпен, където са Татяна, Никита и Алиса. За да спаси живота на децата си, Татяна решава да напусне града. По клетката на телефона Сергей проследява движението на жена си и децата си. В един момент сигналът се губи. Ужасът идва малко по-късно.

В Twitter, Сергей открива снимки на поредната бомбардировка в района Ирпен. А на една от тях, вижда сивият куфар на Татяна. Телата на жена му и децата му лежат на пътя, покрити с найлон. Сергей ги разпознава по дрехите. Това е изповедта на един баща. Който е загубил всичко. И когато си помислите, че животът ви е труден си спомнете за Сергей. И как една война съсипва съдби, прекършва мечти и оставя деца завинаги млади. В пресъхналите очи на оцелелите им родители.   

Благодаря, че приехте поканата ми за този разговор в този труден момент за вас. Сергей напускате Донецк преди няколко години. Защо? 

През 2014 година, преди осем години. Тогава започна т.нар. руска пролет, всъщност беше започнало лятото. В целия регион на Донецк стартираха пълномащабни военни действия. Компанията, в която работих, взе решение да прехвърли служителите в Киев. Всички, които работихме в Донецк бяхме евакуирани. Нашата сграда беше завзета от руските наемници. Тогава бях в командировка, но когато ни уведомиха, че офисът ни е превзет от тази банда на Гиркин, така наречения министър на отбраната на Донецк, ръководството ми предложи да остана в Киев и да работя там. И така до 2022. Тогава една седмица след началото на обстрела в града, загубих семейството си. Жена ми и двете ми деца. 

Разкажете ми за този ден – 6 март 2022 година 

В този ден съпругата ми е искала на напусне Ирпен. Живеехме там от три години. Успяхме да си купим апартамент, направихме ремонт. Дотогава живеехме в Киев под наем. На шести март жена ми, заедно с двете ни деца и със своите родители е искала да избяга от града през единствения път, по който можеше да се излезе с автомобил. Сутринта пуснаха информация, че на същия този път е била обстрелвана колона от граждански автомобили. Общо 12 коли са пострадали, 4 автомобила са били напълно унищожени и там са загинали хора.

Част от колите от колоната, по време на обстрела са успели да се завърнат в града и са съобщили на хората, които са искали да се евакуират, че вече е невъзможно да напуснат града. Затова единственият изход е бил през това село Романовка на река Ирпен, през взривения мост. Трябвало е да оставят автомобила и да продължат пеш. Моята жена, Татяна, с двете ми деца е вървяла напред, заедно с двете кучета. А нейният баща е бил малко по-назад, тъй като е бутал инвалидната количка с майката на Татяна. Това е било в 9 часа сутринта. Тогава е започнал минометния обстрел.  

Първата мина се е взривила пред тях в реката. Заради това Татяна е избягала заедно с децата, за да потърсят укритие под моста. Мисля, че сте видели вече тези фотографии, хората, които стоят под разрушения мост и чакат обстрела да свърши. Нейният баща и майка и малко са изостанали, защото не е успял бързо да пренесе инвалидната количка, заради твърде стръмния наклон. Той се е обърнал към други хора, които са му помогнали.

Тогава идва втората мина. Тя се взривява точно под моста, където хората са се укривали. И от осколките, доколкото знам, е била ранена жена и нейното дете. Най-вероятно втората мина е предизвикала паника сред хората и те са напуснали това пространство под моста и са почнали да бягат към Романовка, където е имало автобус за евакуация. Тогава следващата мина пада на асфалта, на самия път. В епицентъра на взрива се оказва моето семейство и доброволец, който им е помагал.  

ВЗРИВЪТ 

Загиват четирима души, жена ми, двете ми деца, доброволецът, а един войник от териториалната отбрана е бил ранен, защото е бил на самия път.  

В социалните мрежи написахте „Простете ми, не ви опазих със сърцето си“. Но, Сергей, какво може да направи един човек срещу цяла армия? 

Вижте, тежко е да мисля за това. Аз се намирах далеч от семейството си на стотици километри. Бях в Донецк, в окупираните територии. Грижих се за болната ми майка и когато започнаха всички тези събития, аз бях под ключ. Не можех да напусна Донецк, защото в този момент в окупираните територии започна принудителна мобилизация на цивилното население, т.е. на всички мъже. Имаше голям риск просто да ме заловят на улицата и да ме отведат в някакво военно подразделение, така, както се получи с много мъже в окупираните територии. Заради това ми беше много трудно да седя едва ли не със скръстени ръце, да наблюдавам събитията и да не мога да помогна с нищо на семейството си.  

Какви бяха плановете ви, какво си пожелахте като семейство на Нова година? 

Плановете ни бяха да продължим живота си. Ние бяхме семейство да кажем от средната класа. Аз работя в IT сектора и имам добър доход. Татяна работеше като финансов директор също в IT компания и имаше много добра заплата. Можехме да си позволим да правим своите пътешествия. Обикаляхме Европа с кола. Дори съм бил три пъти в България. Бяхме в Слънчев бряг, Несебър, обиколихме крайбрежието между Варна и Несебър. Във всички курорти, които през лятото са пълни с чужденци, там винаги е имало много украинци. Имаме много общо в културата, езикът ви е близък до украинския, много лесно се разбирахме. Знаете, че в България хората над 50 години в голямата си част могат да говорят на руски, а младите достатъчно добре говорят английски. Да бъдем във вашата страна беше комфортно и приятно.  

Вашият син – Никита – за какво мечтаеше той? 

Моят син започна да се подготвя още в училище да бъде програмист. Аз го записах в различни курсове в частни IT школи за обучение. На него това му се удаваше и изборът му на университет беше лесен. Той учеше в Киевския университет, беше втори курс. Показваше добри резултати.  

Когато започна войната как го обяснихте на 9 годишната ви дъщеря Алиса? 

Ние очаквахме това, което се случи. Когато аз тръгнах от Ирпен на 20 февруари, политическата обстановка вече беше достатъчно напрегната. Много компании евакуираха персонала си от Украйна, много посолства – и европейски, и американски изведоха дипломатите си от страната. Беше ясно какво ще се случи. Но до последно не вярвахме, че това ще бъде пълномащабна война. Аз, заедно с жена ми си мислехме, че това ще е поредното изостряне на конфликта в Донбас, в този регион. Не вярвахме, че войната ще започне на територията на цяла Украйна.  

Каква щеше да стане като порасне Алиса? 

За това ми е трудно да говоря. Тя беше едва на девет години. Беше още в началните класове в училище. На нея и харесваше това, което харесват всички момичета на нейната възраст. Тя рисуваше добре, ходеше на спортни танци. Учеше английски. Как да кажа, занимаваше се с творчество, удаваше й се математиката. Не зная накъде щеше да поеме, не сме си говорили, защото и беше рано да избира професия.    

Сега, идват ли в сънищата ви? 

Да, често ги сънувам.  

Ако имате 10 минути сега – какво бихте казали на жена си и на децата си? 

Не знам. Вероятно това, което казах на жена си в последния ни телефонен разговор. Аз поисках прошка затова, че не съм с тях. Затова, че не сме заедно. Така се получи, така се подредиха звездите, че всичко се преобърна. И ако бях до тях, можеше да мога да помогна или да променя нещо в тази ситуация. За това, което се случи аз обвинявам себе си. Единственото, което мога да им кажа е, че продължавам да ги обичам. Спомням си всички тези 23 щастливи години от семейния ни живот, които прекарахме заедно. Подкрепяхме се взаимно всяка минута. И се стремяхме да живеем достойно, да правим планове за бъдещето, за нашите деца и дори за внуците ни. Внуци, които аз вече няма как да имам. 

Това не е ваша вина, Сергей. Казахте, че по време на обстрела сте били при болната си майка. Как се чувства тя сега?  

Сега вече е добре. Вече не използва кислород, за да диша спокойно. Тя може спокойно и самостоятелно да се движи и да се грижи за себе си. Нещата вървят към подобрение. 

Три ракети удариха Одеска област, има жертви

Вие сте инженер, как ще продължи животът ви оттук нататък?      

Ще продължа да работя. Нашата компания не е спирала дейността си независимо от трудностите. Работя за голям украински холдинг, това е един от най-големите износители на слънчогледово олио, пшеница и други селскостопански култури. Компанията ще продължи да работи независимо, че заради военните действия е блокирана работата на много от полетата. Жътвата не е започнала в много от регионите на страната. Това ще бъде трудна година както за Украйна, така и за много страни от света. Защото знаете, че Украйна е водещ износител на селскостопанска продукция.   

Къде се намирате в момента – продължават ли да падат ракети при вас?  

В момента се намирам на относително безопасно място. Това е на юг от Киевска област. Към момента активни бойни действия тук няма. Но на практика всеки ден чуваме изстрелите от артилерията, сирени за въздушна тревога. Ние повече няма да бягаме никъде. Взехме решение да останем тук до край. В момента в Западна Украйна има достатъчно бежанци. Да напуснем в посока Европа също не можем, затова ще останем тук.  

Как ще завърши този кошмар – как ще завърши войната в Украйна? 

Мисля, че ще завърши с победа за нас. Настроението в хората е такова, че никой няма да отстъпи и да се предаде. Да, ужасно много хора напуснаха страната. Но дори в Европа, те продължават да помагат на тези, които останаха. Хората изпращат пари за поддържане на армията, за поддържане на доброволците. Украйна отново се мобилизира така, както през 2014 година и сега във всяко село има подразделения от териториалната отбрана. Хората отбраняват своите градове, своите села, своите домове, никой не планира да бяга. Трябва всичко да свърши с победа.  

Какво бихте казали на Владимир Путин? 

Нямам какво да му кажа. Този човек и неговото обкръжение живеят в паралелна реалност. Те не разбират, кои сме ние, защо живеем, защо сме такива, каквито сме. Той презира украинците като нация. Неговата единствена цел е да ни унищожи. Всички изявления, че това е братски народ, затова, че Украйна трябва да се прочисти от някакви фашисти, бандеровци. Това всичко е част от техния паралелен свят, в който живеят. Затова не желая да говоря с него, защото просто няма да разбере нищо. Аз искам да дочакам този момент, в който тези хора ще седят на подсъдимата скамейка, в европейски или международен съд или във военен трибунал.  

Благодаря много. Бъдете силен.  

Новините на NOVA - вече в Instagram, Twitter и Telegram - последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook.