Журналистът в откровено интервю за Edna.bg

Повечето негови разговори приключват със сълзи - било то от радост, тъга или от двете по малко. Такъв е Мариян Станков - Мон Дьо - превръща всеки разговор в дълбока и разтърсваща изповед. Малцина журналисти притежават способността така да предразположат събеседника си. Малко са и тези като него, които не се отказват от най-голямата си страст, макар журналистиката да е трудна професия. 

Edna.bg ни среща с Мон Дьо в разговор за вкусната храна, за въпросите, които не би задал, и за разликите между Мариян Станков и Мон Дьо.

***

Съвсем отскоро започна новата ти рубрика "Вкусът на историите". Как ти хрумна да слееш удоволствието от пълноценния разговор с удоволствието на небцето?

Събота сутрин, няма нищо по-естествено да споделиш малко добра, домашна храна с приятни хора и да си поговорите за нещата от живота. Не ми беше трудно да го измисля /смее се/.

Самият ти признаваш, че готвенето ти действа като "антистрес терапия". Ще споделиш ли твоя любима рецепта, която да подтикне и нашите читатели към кулинарни интерпретации?

О, Боже, това е въпрос за Джейми Оливър! Отгледан съм от великолепни жени, които наистина са богини в кухнята. Баба ми бе човекът, който ме вдъхновяваше. Сега, когато вече я няма, моля майка ми да снима нейните готварски бележници и приготвям тези рецепти, които ме връщат в детството. Харесвам домашната храна и винаги, когато имам време я предпочитам пред ресторантската. Смятам, че имаме страхотна кухня и никога не съм бил парвеню в това отношение. Не съм от хората, които вместо качамак със сирене ще избере грилована полента с гъби, само защото второто звучи модерно.

А от каква храна най-често има нужда душата ти?

Бързият отговор е от книги, музика и филми. Но към това прибавям и разговорите с приятелите ми. С един от най-близките ми хора Ива Софиянска-Божкова например си организираме дни, в които стоим на дивана вкъщи, избираме си герой и гледаме всичките му стари видеоклипове, концертни участия, интервюта. Имам голяма слабост към децата й, смятам, че тя се е справила страхотно с тяхното възпитание. Освен, че те са най-красивите деца, са и най-добре възпитаните деца, които съм срещал през живота си. Ето това са моменти, които ми доставят наслада за душата. Разбира се, съботните ни турнири с другите ми приятели по белот - без тях също не мога.

През последните няколко месеца нямахме възможност да се насладим на истинската комуникация очи в очи. Какво ни даде и какво ни взе извънредното положение на нас, хората, като социални животни? Какво ти отне лично на теб? Усещаше ли страх или си от хората, които смятат, че това изпитание ни бе изпратено с причина?

Подобно на хората, вирусите изследват нови територии, за да оцелеят. Те правят изводи и след като се успокоят веднъж, се връщат отново, за да спасят собствения си вид. Мисля, че тези месеци на ужасна тишина бяха момент, който всеки можеше да открие в себе си човешкото си лице. Все по-ясно е, че нашата ера ще бъде дефинирана от фундаменталния разкол: периодът преди COVID-19 и новата реалност след него. По-просто казано - сега е наш ред да си отговорим на въпроса, който често задавахме на нашите баби и дядовци: „Какво правехте по време на войната?“ За някои краткосрочното оцеляване е единствената точка от дневния ред. Други надничат през мъглата на несигурността и мислят как да се позиционират, за да се върнат към нормалното си състояние. Въпросът сега обаче е: „Как ще изглежда нормалното?“ И все повече се надявам вместо агресията, вирусът да е отключил в нас емпатията.

Две неща са разумно сигурни: първото - това не е последното танго с него и ако не успеем да го ограничим, много хора ще умрат и второто - този танц ще ни излезе скъпо, на всички. Вирусът ме върна в миналото при книгите, които стояха на нощната ми масичка с месеци, прочетени само първите няколко страници, затворени, защото в телефона ми се случват други интересни неща. Върна ме към една нормалност, която никога повече няма да имаме. И ми показа, че животът е кръстословица. Но ако си назубрил отговора и си успял да засечеш думите вертикално и хоризонтално, не винаги означава, че си я решил вярно.

Знаем, че работата в телевизия е отговорна и съответно много изтощаваща. Срещите с хора и техните разкази също могат да натоварват емоционално. Кое е по-добре в този случай - да бъдеш съпричастен или хладнокръвен, когато хората разкриват душата си пред теб? Успяваш ли да се дистанцираш, за да се съхраниш емоционално?

Без емоции е водещо в публицистиката, в лайфстаила емоциите са част от играта. Любопитството към историите на събеседника не е съпричастност. Представяш ли си ако всяка седмица изживявам крайно драматично историите на моите герои? Досега щях да съм потънал, тежко затиснат от хиляди случки и истории. Не крия, че съм емоционален, но не живея с проблемите на другите хора, а се занимавам с моите.

Емоцията определено е лайтмотивът на всичките ти интервюта и това прави всеки един твой разговор разтърсващ и просълзяващ, но има ли въпроси, които не би задал или тема в която не би задълбал, защото знаеш, че може да предизвиква по-бурна и емоционална реакция от човека срещу теб?

Ставаш добър в работата си, когато извън личните си емоции се научиш да слушаш и наблюдаваш. Моята работа е да питам. И не правя компромиси. Задавал съм много тежки въпроси. Получавал съм много тежки отговори. Разплаквал съм се. Емоциите са солта и пиперът на едно интервю. Затова отказвам да снимам хора, чиито биографии са написани на крак между две чаши уиски. Тези „герои”, които едновременно са много неща, не са ми интересни. Предпочитам да контактувам с конвенционалните популярни хора. Колкото и претенциозно да звучи това.

И като си говорим за емоции... Коя е телевизионната среща, за която си бил развълнуван най-много и те е накарала да се подготвиш дори повече от обикновено?

Няма такава. Вълнувам се от всяка среща. Никога не влизам в студио с нагласата: „много съм добър, сега ще ти покажа...” Подготовката за всеки един, който е срещу мен е една и съща.

Беше много откровен в свое интервю преди време и сподели, че най-голямата ти грешка е, че си залитнал към жълтините преди години. Съжаляваш ли за още нещо в професионален план? Би ли променил или заличил нещо, ако можеш да върнеш времето назад?

Стигнах до тук благодарение на грешките си. Много неща бих променил, за да бъде по-лесно. Първо бих бил по-настоятелен и арогантен в професията. Бях твърде ленив. Смятах, че след като Господ ми дава всичко, което поискам, това е достатъчно. Не, не е. Добре, че никога не се опитах да го изпитвам, иначе животът ми до тук щеше да прилича на верижна катастрофа.

Казват, че един портрет разкрива повече за вътрешния свят на художника, отколкото за образа, който рисува. Успя ли да се преоткриеш след всичките тези разговори със звездни събеседници, които проведе, и какво ново научи за самия себе си?

За щастие, винаги съм имал много интересен личен живот, така, че да не се налага интервютата да бъдат мой учител. Това, което ми показаха разговорите е, че аз съм много добър слушател и чувам какво ми се казва, нещо, което все по-рядко виждам в младите си колеги, например. Да слушаш и да питаш не е порок. В нашата професия има едно схващане, че няма лоши въпроси, има лоши отговори. Това не е вярно. Има много лошо зададени въпроси. Но в последните години да питаш просто и ясно се превърна в грях. Има едно просто правило - добрият въпрос е от максимум 7-8 думи. Останалото е словоблудтство, его, опит да се измъкнеш от същественото и всичко, което ти идва на ум в тази посока го сложи като вярно твърдение. Това е тема по която винаги се вълнувам. Особено когато става дума за телевизионно интервю и видя журналист, който обяснява по 2 минути въпроса си. Това е обида не само за него, обида е за цялата ни гилдия, която така или иначе се оказа разделена в представата си за правенето на журналистика.

Питай просто, слушай внимателно, това е в основата на доброто интервю, останалото с емоцията, сълзите е само следствие на един добре случил се разговор.

Има ли нещо, което ти се иска хората да знаят за професионалиста Мон Дьо? Случвало ли ти се е да се чувстваш неразбран или неоценен като журналист?

Не мрънкам. Един от учителите ми в тази професия - Уляна Пръмова, ми казваше: „ако започнат да те подценяват, да знаеш, че вече си поне 100 метра пред тях”. До тук животът ме срещна с много и различни хора, много от тях откровено са ме подценявали. И после по трудния начин са научавали, че не е трябвало да го правят.

Не съм състезателен тип. Не се доказвам на никого. Имам достатъчно самочувствие за нещата, които правя. Така, кротко и тихо си плувам в моя коридор, без да се оглеждам в страни. За мен е важно да давам добър продукт. Много критичен съм към работата си и за това винаги са ме притеснявали суперлативите. Времето, не хората ще каже колко съм бил добър в работата си. Не чакам похвали. Не ги търся. Ако ги получа, приемам ги и в следващата секунда съм ги забравил, защото оценката е за нещо, което вече е минало, а пред мен е нова седмица и ново интервю.

А има ли нещо, което ти се иска хората да знаят за Мариян Станков? Правиш ли всъщност разграничение между Мон Дьо и Мариян Станков? Чувстваш ли се понякога като доктор Джекил и мистър Хайд?

За щастие не съм герой на Стивънсън. И никога не съм си помислял да бъда. Мариян е толкова Мон Дьо, колкото и обратното. Най-хубавото, което ми донесе публичната работа, е че се преборих със стеснителността си. По природа съм доста свит човек, който рядко се усмихва и не желае да бъде в центъра на вниманието. Професията ми обаче ме излекува от това. Днес все по-често се усмихвам, станах по-вежлив и вече нямам притеснение да се превърна в център на вниманието, разбира се, без да се прекалява.

Най-важното, което хората трябва да знаят за мен е, че обичам безкрайно работата си и съм склонен да работя понякога и по 18 часа на ден, без да мрънкам.

С времето се научих, че нощния живот трябва да отстъпи място на деня, че ранното ставане има своите предимства пред късното лягане, че няма как да си успешен, ако денят ти минава в леглото. Винаги използвам първите дни на отпуската си да направя точно това. Усещането да не мисля за нищо е уникално. За жалост от 365 дни в годината ми се случва само в 10.

Редактор: Вяра Иванова

  1. Получавайте безплатно най-важното от деня в пощата си