Как една жена откри себе си сред бедуините: Среща с американката, която заживя в пещера в Петра

Пътуването е още един начин да преживееш живота си, но през различна гледна точка. Това е да се преродиш докато още дишаш и стъпвайки на непознати за теб земи, да отвориш сърцето си към нови култури, да се потопиш в тях, да ги почувстваш и обикнеш. Но възможно ли е да припознаеш като свой дом истинска пещера с щъкащи наоколо животни, ако си отсядал все в луксозни хотели? Една пътешественичка доказва, че няма по-нормално нещо от това. Номадът Нати Снайдер е типичната американка, която обича маршмелоу край лагерния огън. Това обаче е едната ѝ същност. Другата обожава спокойствието, простотата и чистотата на бедуинския живот. Видяла и двете му страни - и пищната, и изобилна, и скромната, и първобитната. Тя е категорична – истинският, красивият и щастлив живот е в най-дребните неща, а пълноценен можеш да се усетиш, притежавайки малко, като не копнееш все за повече. Защото това значи свобода - да дишаш с пълни дробове без очаквания, да се разхождаш по цял ден из едно от седемте чудеса на света - град Петра, да съжителстваш с животни и накрая, да се прибереш… в своята пещера.

Здравей, Натали! Макар да си гражданин на света, ти си родена в САЩ. Какво беше детството ти?

Да, родена съм във Вирджиния, но още като дете усещах силно привличане към външния свят. Малко след като съм се родила, семейството ми се е преместило в Германия. Живях там до около 7-годишна възраст. След това живяхме в различни американски щати, а после отново се върнахме в Германия, където учих в гимназия. Семейството ми е основно от Флорида и аз прекарах 14 години в Орландо, преди да се преместя в Италия, а после и в Нова Зеландия.

Разкажи на зрителите ни с какво се занимаваш и как работата ти те отведе там?

Като дете постоянно се местех със семейството си, а като възрастен това приключенско усещане просто си остана. Целият ми професионален живот е свързан с туризма. Дълго време пътувах като търговски представител и това ме водеше по целия свят. Винаги търсех ново приключение. В един момент осъзнах, че искам доход, който мога да изкарвам отвсякъде, без да съм вързана за едно място. Така създадох компанията си Coulture Trips, базирана на това, което обичам най-много – културата и връзката с местните хора. Първоначално идеята беше да споделям автентични преживявания в Близкия изток, но тъй като живея в Йордания и я познавам много добре, основният ни фокус е именно там. Наскоро стартирах и курс за хора, които искат да изградят собствен туристически бизнес.

Да плуваш като делфин: Той стана петкратен параолимпийски шампион без ръце и с атрофирали крака (ВИДЕО)

Кое е най-интересното преживяване, което ти се е случвало заради работата ти?

Честно казано, няма една конкретна история – всичко е било едно дълго и лудо приключение. Ако трябва да избера нещо наистина екстремно, това ще е периодът от шест седмици, в който получих три мозъчни сътресения. И трите пъти бях с туристически групи и по някаква невероятна случайност всеки път сред гостите имаше лекар. Бях толкова решена това да не повлияе на туровете, че просто продължавах, сякаш нищо ми няма. Вероятно точно затова след първото последваха второ и трето.

Понякога правя неща, които не бих позволила на гостите си, защото нося пълна отговорност за тяхната безопасност. Един ден бяхме на сандбординг в Уади Рум. Гостите се спускаха по много мека и безопасна част. За да върнем дъската обратно, я връзвахме с въже за колата и минавахме през много каменист терен. Аз реших да се кача на дъската точно там – определено не най-доброто решение в живота ми. Подхлъзнах се, паднах и си ударих главата в камък – така получих първото сътресение.

Няколко дни по-късно водех друга група на нощна езда при пълнолуние в планините на Петра. Бях прекалено уверена в уменията си. Всички бяха на камили, а аз бях отпред на муле. Не се държах, а просто гледах луната – беше невероятно красиво. Мулето видя змия и подскочи. То тръгна в една посока, аз – в друга. Обикновено бих се справила, но още бях замаяна от първото сътресение. Паднах и отново си ударих главата – второ сътресение.

На следващия ден имах планиран 6-часов поход в Уади Гуейр. Не исках да го отменям. Планът беше да закараме групата навътре, да им сготвим обяд, а друг гид да ги поеме по-нататък. Но по пътя гумата на колата се спука на остър камък. Нямаше обхват, нямаше други коли. Моят колега Ферас свали гумата, уви я с шал и я носи на гръб два часа през камъни и реки, за да излезе от каньона. В крайна сметка два дни след второто сътресение направих целия поход. Беше изтощително, но и красиво. Най-накрая успяхме да се измъкнем горе-долу по същото време, когато той се върна с нова гума. Чакахме под сянката на едно дърво до долината, докато поправиха гумата. Беше истинско приключение. Всички си прекараха чудесно.

Точно това обичам в тези приключения - дори когато нещата се объркат, винаги е забавно. Сякаш нищо не може да ги развали. Проблемът само допринася приключението да е по-вълнуващо.

Няколко седмици по-късно, докато се качвах към панорамна точка, си забих главата в метален шип на ограда. Потече кръв, измих се и продължих нагоре. Това беше третото сътресение. Явно адреналинът ме държеше. За мен най-важното винаги е било преживяването на гостите – те имат само едно пътуване, а аз мога да се оправя по-късно. Когато се върнах в Нова Зеландия, ми трябваха четири месеца физиотерапия, за да мога дори да стоя със затворени очи.

Свободна като птица: Говори жената, която танцува в небето и лети в тунели (ВИДЕО)

Пътуването ти до Йордания е било повратна точка. Как реши да отидеш там?

Първото ми посещение в Йордания беше през 2014 г. и беше наистина променящо живота ми. Има нещо в тази земя, което не може да се обясни с думи – магнетизъм, призив към душата. Почувствах се преродена - сякаш нещо ми е липсвало цял живот и изведнъж очите ми се отвориха. Всичко беше различно – културата, пейзажите, гостоприемството. Знаех, че животът ми ще се промени завинаги.

Заради любовта си към Йордания ти промени напълно живота си такъв, какъвто го познаваше. Кога и как се случи това?

По време на COVID имах много време да мечтая и да градя. Прекарах това време в изграждане на бизнеса си, така че веднага щом ми бъде позволено да пътувам отново, да имам причина и средства да се върна в Йордания незабавно. Вложих всичките си усилия и енергия в това и веднага щом границите се отвориха, приех няколко групи, които направиха обиколка из Йордания, и отлетях, за да се срещна с тях. Тогава всичко наистина се промени за мен. И наистина се потопих напълно в Йордания.

Как разказа това решение на семейството си и как реагираха?

Семейството ми ме познава добре и знае, че винаги гоня някое лудо приключение и бягам от „нормалния“ живот. В началото се тревожеха, но сега знаят, че мога да се справям.

Наистина ли си живяла в пещера с бедуинско племе? Как изглеждаше домът ти?

Вече не използваме пещерите, защото правителството изиска да ги напуснем. Сега имаме къща за гости в бедуинско село. А пещерата имаше две спални, баня с душ, западна и арабска тоалетна, малка кухня и две големи тераси с гледка към долината. В стаята ми имаше издълбани в камък древни гробници, които използвах като гардероб. Първата нощ беше страшно, но после се почувствах като Лара Крофт и напълно приех приключението.

Преди пещерата никога не бях ходила дори на къмпинг. Отсядах само в 4- и 5-звездни курорти и всичко трябваше да е много чисто. Това беше огромна промяна за мен. Бях ужасена от идеята, но отчасти затова се чувствах като в приключение. Въпреки че нямаше да мога да го живея там постоянно, се научих да приемам уникалния му чар и това се превърна в нещо толкова специално за мен, че не бих го заменила за замък.

Сутрините в пещерата започват рано със звука на петли и магарета, когато слънцето изгрява. Докато момчетата подготвят камилите и мулетата за деня, аз приготвям бърза закуска и се освежавам. След това се отправяме към Петра, където прекарваме деня, обикаляйки между Съкровищницата и Римската улица, срещайки се с хора, пиейки чай с приятели. Имах кон на име Сянка, който редовно яздех. Когато слънцето започне да залязва зад планината и паркът се изпразва от хора, ние се връщаме в пещерата. Храним всички животни и ги връщаме в пещерите им, след което приготвяме вечеря. Обикновено хората са в постоянно движение, а в бедуинската общност има политика на отворени врати и всички са много близки. Братовчеди или братя идват да пренощуват на терасата под звездите, пушейки наргиле и играейки карти. Обикновено аз си намирах хубав филм, който да гледам на моя таблет, докато те се мотаят и говорят на арабски. Понякога свирим музика и танцуваме около огън, когато имаме гости.

Живеете ли там целогодишно, възможно ли е това през студените месеци?

Не живея там постоянно. Пътувам между Петра и Нова Зеландия. Пещерата е нещо като дългосрочен къмпинг. През по-голямата част от годината съм в Нова Зеландия, а когато съм в Йордания - пътуваме из страната с различни екскурзии и прекарваме доста време в пустинята. През зимата е много студено. Въпреки това, построихме заграждение около долния балкон, в чиято среда имаше камина. Наскоро обаче трябваше да го премахнем. Събирахме дърва през деня и понякога дори спяхме на балкона до огъня. Всъщност беше изключително уютно и невероятно през зимата в пещерата. Преди това заграждение беше доста студено, но имахме много дебели одеяла, които да използваме вътре в пещерните стаи. Помещенията поддържаха доста добре температурата. Става горещо през лятото и студено през зимата, но не толкова екстремно, колкото навън.

На какви американски неща научихте бедуините?

Едно от забавните американски неща, които споделих с бедуините, е идеята да се празнуват рождени дни с размах – носейки торти, свещи и превръщайки ги в голямо събитие. Това не е традиционна част от тяхната култура, но те харесаха идеята да съберат всички заедно, за да накарат някого да се почувства специален. Споделих и малки неща като така наречените смоорс, знаете, това е да печеш маршмелоу на огън. Слагаш го върху парче шоколад. Притискаш с бисквити и става като сандвич. А това винаги предизвиква смях сред бедуините, защото е толкова класическо нещо за „американския лагерен огън“, колкото и непознато за тях. Освен това често говорех за съвременни неща, джаджи, камери, социални медии и т.н. Наистина трябва да отдам заслуженото на бедуините - те са наистина страхотни в правенето на снимки и някои имат доста впечатляващи акаунти в социалните мрежи. Имаме и статия за това как се съчетават традициите от миналото и съвременните технологии. Така че беше много забавно.

„Несигурността може да ме погуби или осакати”: Говори световният рекордьор по death diving

Знаем, че имаш силен интерес към археологията на Близкия изток. Кое е най-интересното нещо за Йордания и нейните племена, което хората не знаят?

Да, известно време учих археология във Флорида, а чичо ми е известен антрополог, въпреки че бих искала да запазя името му в тайна. Винаги съм смятала темата за много интересна. Обичах да работя при разкопки, а понякога имахме късмет да намерим интересни индиански артефакти. Но всъщност бях много по-заинтересована от по-старите времена - живота преди хиляди години.

Нещо много интересно за Петра е, че гарантирано ще намерите древни артефакти, без дори да се стараете много. Има древни керамични парчета абсолютно навсякъде в града. Независимо дали ще се отклоните от главната пътека, всичко, което трябва да направите, е да погледнете надолу към краката си и ще намерите нещо - дъна на чинии, дръжки за чаши или стари бутилки с масло. Невероятно е.

Това, което според мен е много симпатично в племето, е, че те все още живеят по почти същия начин, както преди стотици години (плюс социалните медии и някои съвременни постижения). По-голямата част от днешното поколение е родено в пещерите на Петра. Те все още пасат кози и добиват козе мляко и сирене. И до днес пасат камили и пият камилско мляко. Ние носехме вода от извор, за да пълним резервоар, който бяхме свързали към водопроводната система, която колегата ми Ферас направи в пещерата. В началото ми беше трудно, но след известно време беше освобождаващо. Осъзнаваш, че можеш да живееш без много от нещата, с които сме свикнали и приемаме за даденост в съвременния свят. Когато не съм там, все още се интересувам от много неща в западния свят, които там просто изглеждат маловажни. Преди бях жена, която винаги е обичала да се гласи (в началото дори ме наричаха кокетка), а в Петра спрях да чувствам нужда да съм изискана. Усещането за обикновен живот всъщност е много по-пълноценно, когато спреш да гониш неща, които всъщност нямат значение. Осъзнаваш, че нашата реалност се формира от околната среда и от това, което се очаква от нас въз основа на това как другите живеят в конкретната среда. Това бедуините наричат ​​„надпревара с плъхове“. В Петра няма надпревара с плъхове. Всички живеят еднакво. Има доста пълноценен живот с огромно племе и семейство и приятели на всеки ъгъл.

Поставила си си за цел да покажеш бедуинската култура отблизо. Кои са основните неща, които хората трябва да знаят за нея? Какво я прави толкова уникална и красива?

Бедуинската култура е едно от най-уникалните и красиви съкровища на Йордания и на Близкия изток като цяло, защото е вкоренена в ценности. В основата ѝ е гостоприемството - бедуините посрещат непознати в шатрите си с кафе, чай и храна, не като гости, а като семейство. Тази щедрост е обичай и начин на живот. Съществува и дълбока връзка с пустинята – земята не се възприема като сурова, а като дом.

Бедуините живеят в ритъм с околната среда от векове, движейки се със сезоните и почитайки животните си. Това, което я прави толкова уникална, е, че зад туристическата версия на Петра или Вади Рум стои култура от хора, които все още пазят тези традиции живи в ежедневието си. За мен показването на тази страна на бедуинския живот е нещо повече от просто пътуване – става въпрос за създаване на истинска човешка връзка и позволяване на хората да изпитат дълбочината, топлината и духа на общност, която светът рядко вижда отблизо.

Често работиш с бедуински екскурзоводи, като няколко пъти спомена един от тях – Ферас. Какво отличава именно него и как перспективата му помага на пътешествениците да се свържат с автентичния дух на Йордания и бедуинската култура?

Ферас е невероятна част от това, което правя. Той носи местната перспектива, задълбочени познания за бедуинската култура и естествена способност да се свързва с хората по начин, по който не бих могла да се справя сама. Аз нося повече от западната перспектива и начина, по който мислят пътешествениците. Заедно наистина изградихме нещо специално. Ние си сътрудничим тясно във всяко преживяване - от планирането на туровете до воденето на гостите през пустинята. Тази комбинация позволява на пътешествениците наистина да усетят духа на Йордания и да се свържат с бедуините по автентичен начин. Не бих могла да се справя без него – той е съществена част от всичко: работата, екипа, моя живот и това, което прави тези преживявания толкова смислени. Изградихме специална връзка, основана на взаимно уважение и свързаност. Той е огромна част от промяната в живота ми. Чрез него научавам толкова много за себе си. И е невероятен професионалист с туристите. Всички просто го обожават.

Кои са най-големите предизвикателства, с които се сблъсквате?

Едно от най-големите предизвикателства в културно отношение е намирането на баланс между традицията и съвременния живот. Бедуинската култура е силно вкоренена в общността, семейството и честта, което е невероятно красиво, но също така означава, че нещата могат да се движат с различно темпо от това, с което бях свикнала.

Да се ​​науча да се адаптирам - да забавя темпото, да слушам, да печеля доверие – всичко това беше нещо, към което трябваше да се приспособя. В ежедневието самият пустинен живот представлява низ от предизвикателства. Прости неща, като достъп до вода, електричество или интернет, невинаги могат да се приемат за даденост. Времето също играе огромна роля - независимо дали става въпрос за интензивната лятна жега, или внезапните пясъчни бури - бързо се научаваш да бъдеш гъвкав.

ЕКСКЛУЗИВНО ЗА NOVA.BG: Хинд Хлифат – бедуинката инфлуенсър, която руши стереотипи

Имах някои здравословни проблеми, които се развиваха доста бързо. Те ще ме съпътстват до края на живота ми, защото нямах западния начин на мислене да ходя в болница и да потърся необходимата помощ бързо и лесно. Бях в пещерата, когато усетих, че камъните в бъбреците ми започват да ме мъчат. Успях да стигна до местна болница, но ситуацията се усложни и те нямаха възможност да ми направят операцията, от която се нуждаех. Трябваше да отида веднага в Аман или Акаба, но си мислех, че мога сама да го преодолея и ще се справя с това, когато се върна в Нова Зеландия. Тогава обаче беше твърде късно и загубих всякаква функция на единия си бъбрек.

Всичко това е част от моята история сега. Щях да се постарая повече да намеря необходимите ми грижи, ако можех да го преживея отново, но не съжалявам и не обвинявам живота. Аз взех решенията си.

По някакъв начин тези предизвикателства също са част от красотата на живота. Те ме научиха на търпение, находчивост и да ценя нещата, които много хора приемат за даденост. Най-важното е, че ми помогнаха да изградя по-дълбоко уважение към бедуинския начин на живот, защото виждам от първа ръка колко сила, устойчивост и мъдрост са необходими, за да процъфтяваш в тази среда.

Кои са типичните храни, обичаи и навици, които ви пленяват най-много?

Това, което ме пленява най-много в живота на бедуините, е как храната и общността са преплетени по най-естествения начин. Храната не е просто ядене – тя е и споделяне. Някои от любимите ми ястия са традиционните като макулубе (ароматно ястие с ориз, пилешко месо и зеленчуци) или синеа, където пилешкото месо, подправките и зеленчуците се пекат и се загребват с пресен хляб. В пустинята храненето често е много по-просто: хляб, изпечен на огъня, сирене, което се яде в движение, или ястия на доматена основа. Но отвъд храната, навиците и обичаите оставят най-дълбоко впечатление. Животът тук не е да си стоиш вкъщи и да гледаш филм, както често правим на Запад. Бедуините винаги са в движение – независимо дали пасат животни, посрещат гости или просто се събират, за да говорят. Винаги се случва нещо и никога не си сам задълго. Чувството за общност е изключително. Взаимоотношенията не са просто важни, те са наистина всичко. Тази откритост, този постоянен поток от хора, разговори и споделени преживявания – това създава топлина и принадлежност, които никога не съм изпитвала никъде другаде. Това прави културата толкова уникална и незабравима.

От бездната до небето: Жената, която отрасна без дом, но превърна страха в свобода (ВИДЕО)

С кои от местните навици ти беше най-трудно да свикнеш?

Вероятно постоянното общуване. Когато съм в Нова Зеландия, прекарвам много време сама, работя у дома. Не излизам много и не се занимавам със социални дейности. Мога да прекарам цяла седмица, без да виждам други хора, а това ми се струва напълно нормално. Така че е огромен контраст с това, което съм в Йордания. Но някак и двете ми се струват нормални, в зависимост от мястото. Не би ми се струвало обичайно да бъда изключително общителна в Нова Зеландия, нито пък да бъда сама задълго в Йордания.

Също така определено не можах да възприема прясното месо навсякъде. Да виждам пилета, кози и овце, заклани преди вечеря, ме превърна във вегетарианец, докато бях в Петра. Не мога да понасям месо, въпреки че домашното е много по-прясно и по-добро за организма. Това, че не ми харесва, е добре, защото така или иначе не би трябвало да ям месо с бъбречното си заболяване.

Ако трябваше да опишеш накратко какво е да си бедуинка, какво би било?

Има една поговорка, използвана за бедуинките - Силна като скала, мека като пясъка, подвижна като вятъра, свободна завинаги. Да си бедуинка означава да си невероятно силна в една много традиционна роля. Те се грижат за дома, отглеждат децата и готвят най-невероятните ястия. Невинаги ги виждате навън и някои хора може да не го разберат правилно, но в действителност те наистина ценят живота си и се радват да прекарват времето си с децата си и с други жени в общността. Това е изцяло различен ритъм от този, с който сме свикнали на Запад, но в него има много красота и гордост.

Разкажи ни малко повече за настоящата си работа. Какво предлагаш на авантюристично настроените пътешественици?

В момента работата ми е изцяло насочена към създаването на преживявания, които надхвърлят повърхностното разбиране за Йордания. Не искам просто хората да видят Петра или Вади Рум - искам да усетят духа на мястото и хората, които го наричат ​​свой дом. Пътуващите могат да се докоснат до живота на бедуините отблизо, независимо дали става въпрос за споделяне на храна в дом, спане под звездите в пустинята или слушане на истории, предавани от поколения насам.

Предлагам екскурзии за малки групи и персонализирани маршрути, които се фокусират върху автентичната връзка - неща като преходи през скрити каньони, готвене на традиционни ястия заедно или седене около огъня, слушане на музика и пиене на кафе по начина, по който се е правило от векове. За авантюристите това означава, че не просто отмятате дестинация от списък с желания, а ставате част от жива култура, дори и само за кратко.

Хората могат да резервират екскурзия чрез сайта ми или да ми изпратят съобщение в Instagram и аз ще организирам нещо по поръчка, според това, което искат. Много от нашите гости идват след информация от уста на уста и просто желаят да създадем едно хубаво преживяване заедно.

Преди пещерата да стане твой дом, живяла ли си на друго нетипично място?

Живяла съм по целия свят, но винаги съм била доста взискателна към това къде живея и дори към хотелите, в които отсядам. Бедуините малко ме подкачаха и ме наричаха кокетна, защото всъщност бях малко сноб по въпроса с комфорта.

Още обичам да имам хубав дом - че кой не обича, но вече нямам нужда от 5-звезден хотел всеки път, когато пътувам. Все още имам същия дом в Нова Зеландия, който си купих много преди да започне това приключение в Петра. Става дума за апартамент на пристанището с най-невероятната гледка към водата и град Окланд в далечината, където отпивам сутрешното си кафе, гледайки как лодките преминават. Но пещерата ме научи на много за разликата между желание и нужда. Понякога си мислим, че ни е нужно много от всичко - повече лукс, повече джаджи, повече дрехи. В действителност можем да бъдем също толкова щастливи с доста по-малко. Никога не бих си представила да живея по този начин, но завинаги се влюбих в живота в пещера.

Той ми помогна да открия истинското си аз. Изненадващо обаче чувството, че имам нужда от повече неща, някак си се връща, когато напускам Петра. Това показва, че то се дължи на обществения натиск и на това, което се очаква от нас. Аз не го усещам в Йордания и това ми дава чувство за свобода.

Ако трябва да избера любопитно място - живеех в много симпатична къща в Германия, до работилница. Спомням си, че един ден с братята ми си играехме в мазето и открихме част от стената, която стърчеше. Заинтригувахме се и я разчовъркахме. След около час вадене на вестник открихме стълбище. Когато успяхме да се промушим, видяхме отвъд него цяла стая, пълна със сувенири. Вътре дори имаше балкон. Цялото място беше заковано с дъски отвън. Като миниатюрен дом, скрит някъде.

Имаше дори писма за размяна на крави за памук. Тогава открихме друга врата на пода, през която идваха светлина и музика. Бяхме твърде уплашени и я затворихме, а после никога не погледнахме назад. Преместихме се скоро след това, така че все още не знам какво се случваше под нас.

В Италия пък живеех в апартамент, който някога е бил част от стената на крепостта около Генуа и сграда в центъра на града, за която се предполага, че е била една от най-старите в един от най-древните градове в Европа. Беше очарователно. Е, имала съм много домове през живота си, но определено пещерата е най-уникалният.

За какво мечтае Натали Снайдер - жената, която обича да пътува и напълно промени живота си заради любовта към Йордания?

Никога не спирам да мечтая за далечни земи и нови приключения. Йордания винаги ще бъде мястото, което спечели голяма част от сърцето ми. Мечтая да разширя туристическата компания и да споделям още невероятни преживявания с другите. Мечтая и да изградя общност от пътешественици, които обичат същото. Бавно го започнах чрез групата „Женски пътувания в Близкия изток“. Надявам се един ден да продължа да изследвам други чудеса и древни места. Нещото, за което мечтая, но което никога няма да се случи, е да мога да пътувам преди, когато все още можеш да откриваш съвсем нови места, да си първият, стъпил някъде, много преди пътуването да е било нещо, което почти всеки може да си позволи. Както когато дядо ми се изкачи до върха на Великата пирамида в костюм и вратовръзка и язди камили с бедуини през 30-те години на миналия век. Сега е готино, но тогава беше много повече. Беше по-автентично и не туристически комерсиално. Пътешествениците са имали късмет тогава. Мисля, че затова обичам да споделям местните автентични преживявания - за да се съз​​даде представа какъв е животът и какъв е бил в миналото без туристическите капани и материалното усещане. За мен това разваля атмосферата.

Какъв е най-добрият съвет за хората, които се страхуват да пътуват далеч?

Страхът е напълно нормален. Той просто означава, че излизаш от зоната си на комфорт. Повечето „далечни“ места са пълни с хора, които живеят нормален живот и посрещат пътешествениците с топлота. Когато тръгнете с отворено сърце и пожелаете да се свържете с местните, светът изглежда много по-безопасен и гостоприемен, отколкото си мислим. Пътуването има свойството да замени страха с перспектива и щом направите тази първа крачка, ще се чудите защо сте чакали толкова дълго. Ще се почувствате сякаш тогава животът наистина е започнал. Най-добрите ви истории още не са се случили. Просто тръгнете на път!

Автор: Цветина Петкова