Макар и загубила всичко, Елвира казва, че е щастлива, защото е все още жива

Тя е украинка, оцеляла от Холокоста. Той е съветски офицер, преживял обсадата на Ленинград. По-голямата част от живота си семейството прекарва в спокойния крайморски град Мариупол. Допреди 3 месеца, когато отново си припомнят какво е да живееш в скривалище, да бъдеш обстрелван денонощно, а единствената вода, с която разполагаш, да е тази в локвите. На косъм от смъртта семейството и този път успява да се спаси.

По време на Холокоста тя била дете. По-голямата част от семейството и приятелите й били избити. За да оцелее, се криела в мазе. Оттогава има здравословни проблеми, диша трудно, не успяла да има и деца. Днес Елвира е на 87 години.

„Родена съм през 1935 г. в Мариупол. Родителите ми също са от там. По-голямата част от живота ми премина там. През Втората световна война градът ни беше разрушен. Първият голям удар за Мариупол беше това. Войната свърши, аз пораснах, изучих се. Станах инженер-геолог. Работих рамо до рамо с архитектите, изграждахме града си наново. Не се започваше да се строи без мое разрешение. Успяхме да го възстановим от войната. Така че, този град не е просто моят роден град. Този град е като мое дете. Това, което се случва в момента, прекърши не само мен, но срина и труда на целия ми живот”, заяви Елвира Борц.  

 

 

„Говореше се, че ще има война. От известно време се говореше все по-често. Но аз не вярвах. Не вярвах, че ще се случи. Не вярвах, че два народа, които са се сражавали заедно срещу нацистите, сега ще започнат да воюват един срещу друг. Не вярвах до 24 февруари. Руснаците нахлуха в територията ни, казаха, че тук имало нацисти и започнаха да бомбардират. Кошмарът се сбъдна”, казва Елвира Борц.

„В първите дни, може би около едва 5% от населението на града успя да го напусне сравнително лесно. Останалите останахме в капан. На 1 март всички връзки бяха прекъснати. Бяхме откъснати от света. Почувствах се сякаш ни погребват живи. Не знаехме какво се случва, само чувахме експлозии и стрелба”, разказва Елвира.

Четири дни след началото на войната градът е обграден напълно. За Елвира и 94-годишният й съпруг няма изход. Някога съветски офицер, сражавал се срещу обсадата на Ленинград, днес напълно неподвижен, трудно разбира какво точно се случва в момента. Но Елвира е благодарна за това.

„Окупаторите разрушаваха града квартал по квартал. След като стигнаха и до нашия, племенницата ми ни взе при нея, в центъра на града. Прибра и майка си, моята сестра. След като бомбардировките започнаха и там, трябваше отново да бягаме. Насочихме се към предградията. Всеки ден ставаше все по-страшно. Покривите се срутваха върху главите ни, къщите горяха с нас вътре. Стреляха и от въздуха, и от морето. Руската армия помиташе града квадратен метър по квадратен метър. Сякаш искаха да се уверят, че никой няма да остане жив. В средата на април разбрахме, че моментът е настъпил и вече няма какво да губим. Ако рискуваме, може и да се спасим. Но ако останем, със сигурност ще загинем. Приятел на племенницата ми ни помогна да намерим автомобил, макар и да беше със спукани гуми. Тя натовари майка си отпред, а нас двамата със съпруга ми отзад. Взехме с нас и раненото й кученце. Синът й остана да се сражава. Успяхме да потеглим някак, едва се движехме. По улиците виждахме агонизиращи хора, на които няма как да помогнеш и кратери от бомби, по два метра широки. Нашият познат караше колело пред колата, с вързано бяло знаме на него, за да ни проправя път. Ако ни пуснаха на първия пропускателен пункт, беше благодарение на него. Обясни им, че съпругът ми е съветски офицер от обсадата на Ленинград. Следващите пропускателни пунктове вече ги минахме по-лесно. Крещяха ни, претърсваха ни, искаха храна, но накрая ни пускаха. След като, за да се смилят, разказахме историята си и на последния пункт, един войник с ехидна усмивка попита кое преживяване било най-страшно – Холокоста, блокадата на Ленинград или тази на Мариупол. Казах му, че тази на Мариупол. Най-ужасяващото нещо, което съм преживявала някога”, казва Елвира.

„Сега, докато си говорим и ние, и вие сме на сигурно място. В Мариупол обаче продължават да умират хора. А 20-годишни момчета, наскоро получили повиквателна, се борят не само за града, борят се за мира в Европа. Спасете ни от това безумие! Прекратете тази война!”, призовава Елвира.

Макар и загубила всичко изградено през последните 87 години, днес Елвира казва, че е щастлива, защото е все още жива.

Новините на NOVA - вече в Instagram, Twitter, Telegram и Viber - последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook.