Ритуали и реалност през фотообектива

Открийте скрития смисъл и довършете композицията, приканва испанският фотограф Чема Мадос, докато показва снимките си в Националната художествена галерия в София.
До него застава Кристина Гарсия Родеро, също фотограф, известна с дългогодишната си практика и с факта, че е първият испански фотограф, член на прочутата агенция „Магнум”, която събира най-добрите професионалисти в света.
Нейните снимки запечатват мигове на скръб и радост, различни обичаи и ритуали и провокират зрителя да гледа снимките с широко отворени очи, за да съзре невидимата сила на човечеството.
Двамата фотографи гостуват на първото издание на Международния фестивал „Фотофабрика”, представящ 86 фотографии, част от богатата колекция „Алкобендас”. Ето какво разказаха Чема и Кристина за NovaNews.bg.
 

Кристина, ще Ви върна назад във времето, когато създавате изложбата „España Oculta” („Скритата Испания”, б.а.). Какво от страната остава скрито от очите на туристите?

Кристина Гарсия Родеро - Да, това е един от моите проекти, по който работих в продължение на 18 години. Чрез него се опитах да покажа огромното богатство, с което разполага Испания поради географското си положение и различните култури, преминали през нея. Исках да заснема народните ни празници и ритуали, преди те да бъдат променени или да изчезнат напълно.

Тогава кой е най-интерестният испански празник според Вас?

Кристина Гарсия Родеро - Те са толкова много и толкова различни, че ще ми бъде трудно да избера само един. Лично аз обичам малките празници, запазили автентичността си, онези, които събират малко туристи и човек може да осъществи по-добър контакт с местните хора. В тази посока проявявам интерес към зимните празници като карнавала, защото те най-малко са били променени от църквата.

Живели сте и в Хаити. Разкажете за престоя си там и традициите, на които сте станали свидетел?

Кристина Гарсия Родеро - Да, живях в Хаити в продължение на пет години – от 1997 до 2003 година, където снимах предимно поклоническите пътувания и вуду. Хората там поддържат тясна връзка с природата и техните богове. Спомням си празника Плендунор, на който се почита апостол Якоб, но тъй като това е синкретизъм между католическата и местната религия, те почитат и бога на войната Оугу. Хората влизат в свещения квартал в транс и беше много интересно да се наблюдава приемането на духа на божеството в техните тела. Това от една страна може да се разглежда и като белег на любовта, на късмета, на щастието. В Хаити има празници, посветени на Дева Мария от Кармен, но в същото време почитат и богинята на любовта Ерсили. Карнавалът е прекрасен и пресъздава силата на природата и животните, борбата между доброто и злото, между ангелите и демоните.

Кристина, Вие сте член на фотожурналистическата агенция „Магнум”. Какви качества трябва да има фотограф, за да бъде приет от тази общност?

Кристина Гарсия Родеро - На първо място трябва да има качествено творчество и свой собствен стил. Все повече се търси авторската фотография, човек, който да бъде новатор и да създава нови стилове.

Какво ви провокира, за да заснемете даден обект?

Кристина Гарсия Родеро - Животът.

Чема, в изложбата „Човекът и неговите състояния” присъстват три Ваши фотографии. На едната е бюрото Ви, на който е изписан стих. Чий е този текст?

Чема Мадос - Винаги съм се интересувал от поезията и литературата и по някакъв начин това се отразява в моите снимки. А чрез бюрото, което е изписано от горе до долу, искам да покажа как литературата излиза извън границите на книгите и се разпростира навсякъде.
Кристина Гарсия Родеро – Аз мисля, че неговите снимки са чиста поезия, защото има много начини да се прави поезия – с киното, музиката, изображението. Неговите фотографии са една поезия.

За снимките си използвате аналогова фотография и не правите допълнителна обработка на снимките. Това ли е най-характерното за творчеството Ви, Чема?

Чема Мадос - Не е задължително това да бъде отличителната черта на моите снимки. Работя предимно с аналоговата фотография, понеже ме интересува идеята за реалността, а според мен така се удвоява и утроява силата на въображението.

Фотографията преминава през дълъг път от черно-белите фотоси до цветните. В тази посока, ако трябва сега да заснемете някакъв специален момент за вас, какъв би бил той, и каква снимка бихте предпочели – черно-бяла или цветна?

Кристина Гарсия Родеро – Ако трябва да направя снимка, която да напомня част от моя живот, без съмнение бих избрала един щастлив момент, независимо дали снимката ще бъде черно-бяла или цветна. Най-важната част от фотографията е демократизирането на изображението, а сега с мобилните телефони всичко това е достъпно за всеки един човек. Наблюдава се масово запечатване на момента, един вид мода да документираш всичко, което се случва пред теб. Спомням си един празник от Страстната седмица във Филипините, където хора се разпъваха на кръстове. Наоколо имаше хора, които банализираха тази ситуация, правейки си семейни снимки на фона на този човек, символизиращ разпнатия Христос. Точно този контраст може да ви шокира.

На практика телефоните и камерите, които притежава всеки човек не убиват ли истинското фотографско изкуство?

Чема Мадос – Според мен с използването на новите технологии и мобилните телефони се увеличи и броят на свидетелите на дадено събитие, но не и броят на фотографите. Всички имаме хартия и молив, но броят на писателите не се е увеличил. Това са различни аспекти. Хубавото е, че новите технологии могат да подтикнат някои хора да се отдадат на фотографията.

Ако сега трябва да заснемете даден обект, така че да останете незабелязани от околните, какво би ви провокирало?

Чема Мадос – Аз съм близо до идеята за невидимостта, тъй като работя с неодушевени предмети.
Кристина Гарсия Родеро - Не бих променила моя начин и стил на работа. Искам единствено хората да ме приемат, защото когато това стане, все едно ставам невидима, избягвайки питащите погледи на лицата, които снимам.

Кристина, снимали сте на много места по света. Кое е мястото, което все още не сте посетили?

Кристина Гарсия Родеро – Работила съм преди всичко в Европа и Америка. Африка, Азия и Австралия са континентите, които познавам най-малко. Може би никога няма да стигна до Австралия, но бих искала да работя в някое кътче, до което се стига много трудно поради конфликтна ситуация, езика или липсата на средства. Предизвикателство за мен са тези по-далечни и трудно достъпни страни.

Автор: Анелия Тодорова