Тили Локи – инфлуенсърката с роботизирани ръце, която отлепя етикета „различен” (ВИДЕО)

Тя е едва на 19 години, но вече е вдъхновение за мнозина. Започва живота си по възможно най-трудния начин – с 0% шанс за оцеляване. След множество операции, кръвопреливания и ампутация на ръцете ѝ чудото се случва. Но тя не просто оживява, а хваща живота със сърцето си, за да покаже на целия свят колко много сила може да притежава едно малко момиченце. И приема за своя мисия да вдъхновява, окуражава и да отлепя етикета „различен“ от всеки човек, който привидно „не пасва” в обществото заради свой недъг. Така, близо 20 години по-късно, тя е инфлуенсър, използва високотехнологични роботизирани ръце, които показва всеки ден на последователите си в комбинация с различни модни решения. За да не допусне нито за миг съжалението да обземе съзнанието ни, а да ни изпълни с възхита, уважение и желание да вземем поне малко от силата, духа и позитивизма на това момиче. Тя е британката Тили Локи, която макар да няма ръце, с голямото си сърце и усмивка разказва как дори в най-мрачните мигове, искрица вяра може да стопли душата и да ви изведе на светло – за да повярвате, че надежда винаги има. И да се хванете за нея.

Здравей, Тили! Много ми е приятно да се запознаем! Къде си сега и как си?

Здравей! Много съм добре, благодаря! Заета съм, както винаги, но ми е забавно - наскоро се преместих в първия си апартамент!

Историята ти е толкова вдъхновяваща. Но ти самата как би се описала? Коя е Тили Локи?

Това е голям въпрос, на който имам много отговори, но честно казано, бих казала, че не съм толкова различна от средностатистическото 19-годишно момиче, когато става въпрос за това как виждам себе си. Обичам модата и пазаруването, обичам да се виждам с приятели, да прекарвам време със сестрите си. От време на време да ходя до една лаборатория - супер много се интересувам от науката и технологиите и това как те могат да бъдат използвани за добро.

Диагностицирана си с Менингококов сепсис, серогрупа B, когато си била само на 15 месеца. Лекарите не са ти давали абсолютно никакъв шанс за оцеляване. В какво точно се състои твоето състояние в момента?

Да, точно това е моята диагноза. Менингитът е възпаление на мембраните около основата на гръбначния стълб и мозъка, което често може да доведе до сепсис, форма на отравяне на кръвта. Това е заболяването, което убива крайниците ви, оставяйки ги деформирани и в лилав или дори черен цвят. Те са достатъчно тежки сами по себе си, но когато са заедно, са фатални. Дадоха ми 0% шанс за оцеляване - но нали виждаш, аз съм тук и до днес! След 1 седмица в интензивно отделение, 3 седмици възстановяване, вторична инфекция и 10 кръвопреливания, тялото ми някак си успява да се пребори и аз оцелях.

С какви предизвикателства се сблъскваш в ежедневието си? С какво твоят живот е различен от този на другите?

Ами, животът ми е свързан с няколко предизвикателства, свързани с моето увреждане. Но реших, че никога няма да позволя това да ме спре. Например: сега се преместих в собствено жилище. Едва на 19 години и съм напълно независима, въпреки че нямам ръце! Редовно пътувам до Лондон по работа и за различни събития и в такива дни дори се шокирам колко добре съм успяла да се адаптирам.

Но невинаги ми е било лесно. Докато растях без ръце, пред мен имаше много психически и физически предизвикателства, с които трябваше да се справя, като например да изглеждам различно и никога да не се вписвам напълно. Поставянето на ръкавица преди протезата ме накара да се чувствам сякаш не е хубаво да бъда различна и това доста повлия на самочувствието ми. Определено да се науча да обичам себе си и тялото си въпреки белезите му беше пътешествие. И, честно казано, то все още продължава - но открих силата си и се гордея с това колко далеч съм стигнала!

Но как така си толкова смела? Всеки човек има своите страхове, но не и ти. Откъде черпиш вътрешната си сила?

Мисля, че има едно усещане, което само онези, които са били в тежки ситуации, разбират. Често говорим за инстинкта „бори се или бягай“, но когато се окажеш в такава ситуация, нямаш никакъв контрол над нищо. Открих, че последният престава да съществува - в някои ситуации можеш само да се бориш, има само напред. Понякога се замислям за моменти от живота си и си казвам: „Боже, как успях да направя това?“ Но през повечето време имах само една цел и тя беше да се подобря - наистина се фокусирах върху това. Опитвах се да намеря радостта в малките моменти по време на този процес, докато всичко не се оправи! Всичко е въпрос на перспектива - мисля, че щом овладееш нея, овладяваш всичко.

Колко вдъхновяващи думи! Споделяш, че преди роботизираните си носила много базови миоелектрически протези на ръце. Каква е разликата между тях и как новият вид роботизирани протези улеснява ежедневието ти?

Има огромна разлика. Старите ми протези, които носех, между 3- и 7-годишна възраст, се движеха болезнено бавно и бяха само с единичен захват, което означава, че имаха само една функция: отваряне и затваряне. Сега имам всички възможни захвати - от хващане до щипка и знак за мир. Това ми позволява да се изразявам по-добре.

Казваш, че искаш да се открояваш от тълпата и да не криеш факта, че нямаш ръце. Колко е трудно да бъдеш себе си и кой е най-големият ти страх в комуникацията с хората?

Мисля, че единствената истинска разлика между мен и другите хора са погледите. Когато изглеждаш видимо различно, те оглеждат страшно много на публични места. Това се случва и когато съм без протези, но и с тях. Mисля, че разликата за самата мен е, че преди историята ми предизвикваше съчувствие: „О, горкото дете, загубило е ръцете си”. А вече историята звучи по-скоро така: „Уау, тази ръка е толкова готина, разкажи ми за нея!“ Мисля, че когато нося ръцете, сякаш заявявам себе си. Акцентирам върху това, което е различно в мен, по един красив начин, който казва: „Да, аз съм различна, но много се харесвам точно такава”.

Много е красиво това, че обичаш себе си и учиш хората на същото. Но какъв беше процесът за теб да се приемеш, кой беше най-трудният момент и как го преодоля?

Вероятно достигнах най-ниската си точка (както повечето тийнейджъри), когато бях на 13-14 години - в прогимназията. Вече се поставя такъв голям акцент върху това как изглеждаш и само си представи как на тази възраст започваш да се тревожиш за кожата и косата си за първи път – искаш да приличаш на идолите си. Но когато тялото ти прави това невъзможно, възниква огромен проблем.

Мисля, че най-хубавото нещо, което направих за себе си, беше да се взема в ръце и да се справя с това. Да се ​​измъкна, независимо колко зле се чувствах в онзи момент. Също така с времето усетих, че с напредване на възрастта житейският опит като цяло те кара да осъзнаеш, че външният ти вид всъщност не е толкова важен. Имам един много любим цитат: когато умреш, хората идват ли на погребението ти въз основа на това как изглеждаш, или по-скоро заради това как си ги накарал да се чувстват по време на живота си на Земята?

Изключително силно послание. Имаш различни видове бионични протези за ръце, включително и имитиращи тези от филма „Алита: Боен ангел“, които са впечатляващи. Коя е любимата ти и как избираш коя да носиш? Има ли някои по-удобни от други?

Тези на Алита определено са любимите ми. За съжаление, вече не мога да ги нося, защото са доста износени, но определено са адски красиви. Моите настоящи фаворити вероятно са ръцете на Гуен Стейси от филмите за Спайдърмен, тъй като аз самата съм много голям фен на Спайдърмен.

Казваш, че една от целите ти е да направиш високотехнологичните миоелектрически протези модерни и да участваш в най-престижните модни ревюта. Какви са твоите дизайнерски идеи и модни планове?

Темата за интеграцията на модата и технологиите ме вълнува най-много. Обичам да правя визуални табла и активно работя с дизайнери, за да помогна за създаването на персонализирани модели и да съдействам за това протезите да се видят в по-красива светлина. Също така водя поредица в социалните си канали, където адаптирам стилистично облеклото си към бионичните ръце в конкретния ден. Просто се опитвам да се забавлявам с протезите, а това пък набра сериозна популярност.

Опитваш се да улесниш живота на децата с ампутирани крайници. Предполагам, че много хора ти пишат, за да ти благодарят. Коя е най-емоционалната история, която си чувала? И кой е най-важният съвет, който би дала?

Получавам толкова много съобщения и това ме кара да се чувствам толкова пълноценна, че не намирам дори думите да го обясня. В крайна сметка нали тъкмо затова споделям живота си - с надеждата някой като мен да го види и да се почувства по-малко сам. Получавам много съобщения от всякакви хора, но едно, което наистина ме трогна, беше от майка, която ме видяла по телевизията, докато дъщеря ѝ била в болница, борейки се със същата болест, която имах и аз. Очевидно това беше много страшен момент за нея, но жената каза, че виждайки ме да живея щастливо и свободно въпреки увреждането си, е осъзнала, че всъщност дъщеря ѝ ще се оправи. Моят съвет към хората като мен би бил просто да продължаваш смело напред. Увреждането ти не те определя! Моля те, помни, че можеш да постигнеш всичко, което си мечтаеш. Ти си много силен!

Кадри: Instagram.com/tilly.lockey

За какво мечтае смелото момиче с роботизирани ръце Тили Локи?

Мечтая за свят, в който протезите са напълно достъпни за всички. Мечтая за свят, в който никой не се страхува да бъде себе си. Автентичността е най-красивото нещо, към което всички трябва да се стремим!

Тъй като ние сме от България няма как да не попитам чувала ли си за страната ни? Или може би дори си я посещавала?