От опашките за хляб във военно време до върха на баскетбола: Необикновеният живот на Йелена Тодорович

Има хора, които променят играта. Има и такива, които променят правилата. Йелена Тодорович е именно от вторите. Родена в Сърбия, израснала в Австралия, работила в Европа, САЩ и Бразилия, тя се превърна в една от най-разпознаваемите жени в световния баскетбол. След години, посветени на учене от най-големите треньори, тя влезе в историята като първата жена, застанала начело на мъжки професионален баскетболен отбор в Бразилия – постижение, което привлече вниманието на световните медии.

Но зад историческите заглавия стои история, започнала далеч от светлините на прожекторите – през 90-те години на ХХ век в Сърбия. История за война, санкции, опашки за хляб и мляко, живот на бежанец и едно малко момиче, което отказва да приеме думата „невъзможно“. Днес същото това момиче носи в сакото си своя снимка от петгодишна, за да не забравя никога откъде е тръгнало.

Йелена Тодорович е не само успешен треньор, но и пианист, художник, бивша финалистка в конкурсa „Мис Австралия“, активен защитник на каузи, свързани с жените, децата и животните, както и генерален секретар на Борда на старши треньорите в Евролигата. Срещаме се с жена, която не просто печели уважението на съблекални, пълни с професионални спортисти, а ежедневно доказва, че лидерството няма пол, а характер.

Здравейте от България! Може би вече сте идвали тук, а дори и да не сте, ние сме братски народи, така че много се радвам, че сте сръбкиня. Вие сте може би най-успешната жена треньор в баскетбола. Родена сте в Сърбия, израснала сте в Австралия, а сте работила в Европа, Съединените щати и Бразилия. Когато погледнете себе си днес, коя част от това пътешествие Ви е оформила най-силно като човек и като треньор?

Определено на първо място имах невероятни ментори и хора, от които се учих. Има нещо много интересно. Веднъж седяхме някъде заедно и попитах: „Спечелили сте множество шампионски титли, пръстени от НБА, а също и олимпийски игри. Коя беше най-хубавата част?“. И всички ми казаха, че е пътят. Освен това хората, които са срещнали, езиците, които са научили, и държавите, в които са живели.

Аз наистина обичам да казвам, че съм голяма късметлийка, защото съм живяла на четири континента и говоря няколко езика. Посетих и България, беше преди няколко месеца, когато „Апоел“ играеше там финалната серия от плейофите срещу „Реал“ Мадрид. Пътувах с кола до София и Санкт Петербург.

За мен най-хубавата част от всичко това са всички хора, които съм срещнала. Имам приятели по целия свят, говоря няколко езика и имам интересни хобита благодарение на всички тези приятели. Мога да отида навсякъде и да седна да пия кафе с някого. Затова се чувствам истински благословена, че Бог ми е дал този живот, здраве и възможности. За мен е много важно всеки ден да продължавам да се адаптирам и да се уча. Смятам, че в момента съм много добра именно в това, особено сега, когато Южна Америка стана четвъртият континент, на който живея.

Беше изключително интересно. Опитвам се да науча португалски и да се адаптирам към музиката, храната и културата. Мисля, че се справям добре и че съм добра в това да се приспособявам към хората.

70 години по-късно: Среща с 93-годишна легенда на ските, която се завърна на пистата в Милано-Кортина

Балканите са известни с това, че създават силни личности и велики баскетболисти. Кои уроци от детството си носите и до днес във всяка съблекалня, в която влизате?

Мисля, че когато говорите за Балканите, това напълно може да бъде отнесено и към България. Може би именно това е една от съставките на успеха.

Нещо, което определено нося във всяка съблекалня, е фактът, че съм балканка и че идвам от регион, който е страдал много. Аз съм от Сърбия и това, което нося със себе си, е историята на моето семейство и на моя народ в този регион. Нося и онзи инат, за който говорихме. Обичам да бъда аутсайдерът. Обичам, когато всички са срещу мен.

Когато растях в Сърбия, нямах много неща. Родена съм по време на войната и помня, че имаше наистина тежки ситуации. Понякога семейството ми правеше всичко възможно просто да сложи храна на масата. Трябваше да стоим на опашки, за да получим брашно и мляко. Беше наистина трудно време. След това - след бомбардировките над Белград, трябваше да напусна като бежанец. Отидох в Австралия, за да започна напълно различен, нов живот. Не говорех езика. Видяла съм толкова много хора в този балкански регион да страдат.

Преди няколко дни бях на сватбата на мой братовчед и отново се срещнах с един от чичовците си. Той ми разказа как по време на войната взел съпругата си и малкия ми братовчед и вървял с часове през гората, за да стигне до безопасно място и да спаси семейството си.

За мен, след като нося подобна история на моя народ и моето семейство и знам всички тези разкази, не са много нещата, които могат истински да ме накарат да се почувствам неудобно или наистина да ме стресират. Много се гордея с мястото, откъдето идвам. Опитвам се да обясня и на останалите хора, че всъщност нямаме толкова много проблеми. След начина, по който съм израснала, и след всичко, през което са преминали моето семейство и моят народ в този регион, за мен всичко останало е лесно.

Благословена съм всеки ден. Събуждам се и правя това, което обичам - да се занимавам с баскетбол. Винаги казвам на хората, че благодарение на баскетбола не ми се е налагало да работя нито един ден в живота си. За мен е огромна чест да представлявам своята страна, своя народ, своето семейство и самата себе си като жена. Определено прословутият ни инат е нещо, което прави нашия регион много специален. Сърбите сме преминали през изключително тежки времена и ние сме победители. Именно затова имаме този шампионски манталитет.

Не са много хората, които разбират това, защото ние преминахме през много тежки времена и оцеляхме след всичко. Затова и за мен да оцелея като жена в мъжкия баскетбол или в Бразилия е лесно. Определено ще оцелея, защото вече съм преодоляла твърде много неща.

В баскетбола често говорим за талант, но изглежда, че Вашата кариера е изградена до голяма степен върху упорит труд и постоянство. Кое беше най-голямото препятствие, което трябваше да преодолеете, за да стигнете дотук?

Толкова са много. Мисля, че за всичко, което си заслужава да имаш, трябва да преминеш през препятствия. Иначе никога няма да успееш.

Нещо, което ме движи всеки ден, е фактът, че когато растях, нямаше човек, който да прилича на мен. Никога не е имало човек, към когото да погледна и да си кажа: „Искам да бъда като него“. Малко по-късно в НБА вече се появиха такива хора, но аз сама прокарах пътя си и вървя по маршрут, който не е асфалтиран. Аз преминах по черен път, учейки се от собствените си грешки. И се погрижих да премина през всяко едно препятствие.

Имало е най-общи трудности, като езиковите бариери, когато отидеш в различни държави, културните различия, а също и напълно новият начин на мислене, а може би и пречките, свързани с пола. Понякога ми се налагаше да работя много повече от своите колеги мъже, за да бъда забелязана и да стигна до определена позиция.

На 78 г. и с над 130 маратона: Среща с жената, която не спира да чупи рекорди, и бяга 100 км седмично

Има обаче нещо в характера ми — никога не позволявам на някого да ми каже „не“. Това ме мотивира още повече. Ако ми кажете, че не мога да направя нещо, бъдете сигурни, че ще го направя. Това е нещо малко опасно в характера ми. Но ако всичко беше лесно, нямаше да бъде толкова забавно. Аз се наслаждавам на това. Ще има още много. И единственото, което мога да кажа, е: „Нека трудностите идват“.

Трябва да Ви попитам, защото Вие сте не само млад баскетболен треньор, но и красива млада жена, която е била финалистка в конкурса „Мис Австралия“. Как успявате да накарате съблекалня, пълна с големи мъже, да Ви слуша, да Ви уважава и да оценява знанията и резултатите Ви?

Вие самата го казахте. Погрижих се да си спечеля уважение на първо място със знанията си. Мисля, че имам фантастични лидерски качества и че мога да водя хората. Това идва от силната ми емпатия и от факта, че ме е грижа за тях.

В семейството си съм най-голямата. Имам по-малки братя. Всичките ми по-малки братовчеди също са момчета. Затова съвсем естествено винаги съм била лидерът в семейството. Това просто се пренесе и в спорта.

Освен баскетбола имам много, много хобита. Участвала съм няколко пъти в конкурса „Мис Австралия“. Всъщност конкурсите за красота са нещо прекрасно. Те ме научиха на много ценни умения. Всичко, което правя, ми е дало качества, които са ми полезни и в баскетбола.

Участвала съм в „Мис Австралия“. Пианистка съм. Занимавам се и с конна езда. Обичам да яздя. Музикант съм - свиря на пиано и пея. Обичам да рисувам в свободното си време, така че съм и човек на изкуството. Обичам природата и животните. Имам много хобита в живота си. Всички те са ми помагали в баскетбола.

Освен това съм много отдадена на определени каузи и благотворителни инициативи, особено свързаните със сигурността на жените, децата и животните. Работя с много благотворителни организации, а участието ми в „Мис Свят“ и „Мис Вселена“ също ми помогнаха да работя с благотворителни каузи. Това беше нещо много важно за мен и остава изключително важно и до днес.

Много съм щастлива и много се гордея със себе си, с всичко, което съм успяла да направя и да науча. Всеки ден се опитвам да науча нещо ново и да си намеря ново хоби. Всичко това в някакъв момент се е пренесло в работата ми и ми е помогнало професионално. Точно както участието ми в „Мис Австралия“. То ме научи как по-добре да представям себе си, как да говоря пред голяма публика и ми даде много знания за маркетинга. Срещнах много прекрасни жени, които също се занимават с това, и създадох приятелства и чрез конкурсите.

Смятам, че е важно човек да има широк поглед към живота, а не да бъде ограничен само в едно нещо. Важно е да искаш да се учиш всеки ден. Аз определено искам да уча и да се усъвършенствам постоянно. Най-голямото ми предизвикателство в момента е да науча португалски.

Позволете ми за кратко да се отклоня от темата. Бразилците са много емоционални и страстни мъже. Случвало ли Ви се е Ваши играчи или други бразилци да проявяват по-специален интерес към Вас и да се налага да поставяте границата между тях и треньора?

Вижте, като жена наистина обичам да се обграждам с прекрасни хора и с такива, които са по-умни от мен. Харесва ми да бъда около много успешни хора. Мисля, че всички мои приятелки и всяка жена около мен, която подкрепям, независимо от професията ѝ, е преживявала определени ситуации. От теб зависи как ще се справиш с тях.

Разбира се, всеки ден някой ме кани на среща. Може да бъде в социалните мрежи, на улицата или някъде другаде. Това определено се случва и аз не мога да променя себе си. Харесвам се такава, каквато съм. Не мисля, че съм изключително красива. Смятам, че изглеждам като средностатистическа жена. Мисля, че имам страхотен характер и че хората ме харесват заради личността ми. Предпочитам да мисля по този начин.

Разбира се, имала съм любопитни ситуации, но знам как да се дистанцирам. Честно казано, не съм имала такъв проблем в Бразилия. Как да го кажа? Бразилците са много страстни и са много подобни на нас, балканците. Но всъщност беше точно обратното. Когато влязох в съблекалнята, имах голям авторитет и получих голямо уважение. Може би понякога чувам неща от други отбори — някой се опитва да бъде хитър с мен или да използва чара си, за да привлече вниманието ми. Но на мен не ми пука. Аз съм там, за да си върша работата. Там съм, за да ви победя. Там съм, за да накарам моя отбор да спечели.

От бездната до небето: Жената, която отрасна без дом, но превърна страха в свобода (ВИДЕО)

Определено има голяма разлика в латиноамериканската култура. Хората си казват: „О, имаме жена треньор. Ще бъде много лесно. Тя ще бъде много мила“. А всъщност аз съм като Антихриста. Мисля, че външният вид подвежда хората. Аз съм изключително дисциплинирана и строга. Когато изисквам нещо, трябва да го получа. И винаги намирам начин да го постигна.

Ако викам твърде много обаче, бразилците не могат да го понесат. Понякога започват да плачат или да се чувстват много зле, защото искат да ме направят щастлива и да се гордея с тях. Проблемът по-скоро беше, че през първия сезон много пъти бях твърде сурова, докато не се приспособих към характера им и към това, от което имат нужда.

Мисля, че ситуацията беше обратната на тази във Вашия въпрос. Не ставаше дума за това, че ме харесват. Може би първоначално са мислели, че ме харесват, но след това са разбрали, че с мен ще бъде много трудно и че съм много строга. След като разбраха каква съм, вероятно им се искаше да избягат от мен. Но беше много интересно и съм изключително щастлива, че получих този шанс. В крайна сметка навсякъде по света е така - ако си талантлив, успешен, харизматичен и си силна личност, ще получаваш много внимание.

Работили сте с играчи от различни поколения и култури. Според Вас какво различава шампиона от един много добър баскетболист?

Работната етика и манталитетът. В баскетбола всички винаги казват, че най-важното нещо е ръстът. Не. Най-важен е мозъкът. Определено мозъкът. Именно това отличава играчите с невероятен манталитет. Новак Джокович е номер едно в това отношение. Такъв вид хора са готови да правят неща, които останалите не са готови да направят, независимо дали имат повече, или по-малко талант.

Виждала съм по-талантливи играчи, които не стигат далеч в кариерата си заради своята работна етика и слабия си манталитет. Но съм виждала и играчи, които искат да работят здраво, да тренират всеки ден, които са много способни и имат невероятен характер, позволяващ им да преодолеят всичко. В крайна сметка именно те са по-добри от останалите.

Кой е най-ценният урок за живота извън игрището, на който Ви е научил баскетболът?

Толкова са много. Баскетболът беше светлина в моя живот, защото, както вече казах, той беше с мен, когато нямахме нищо. Когато растяхме по време на войната през 90-те години, той беше единствената радост за нас. Тя се изразяваше в това да виждаме как националният ни отбор продължава да печели медали.

Баскетболът ми даде здравословен начин на живот. Научих се как да тренирам и да се грижа за здравето си. Той ми даде възможността да бъда сред правилните хора — сред приятели, които имат същите интереси, които се стремят да стават по-добри и не се занимават с лоши неща.

Баскетболът ми даде възможност да пътувам по целия свят и да правя нещо, което обичам. Най-големият урок за мен е да имаш манталитет на победител, да бъдеш здрав, да общуваш с правилните хора и да пътуваш по света, правейки това, което обичаш. Не мисля, че може да има нещо по-хубаво от това.

Днешният баскетбол е по-бърз, по-атлетичен и по-комерсиален от всякога. Какво Ви липсва от класическия?

Мисля, че баскетболът е като модата. Той се променя, а след това неща, които са излезли от мода, отново се връщат. Всичко зависи от играчите, с които разполагаме в дадения момент. Смятам, че именно те променят играта и внасят нещо ново.

В момента на мода са играчи като Никола Йокич и Лука Дончич. Преди тях беше Стеф Къри със стрелбата си. Винаги има хора, които променят играта, и всичко зависи от тях.

Днес имаме и баскетболистки като Кейтлин Кларк, които привличат повече внимание към женския спорт. Затова наистина всичко зависи от играчите. Смятам, че нещата непрекъснато се променят и отново се връщат на мода.

Във Финалната четворка на Евролигата например имахме два много различни полуфинала. Имахме испански и гръцки полуфинал. Испанският стил беше много по-бърз, с непрекъснато движение нагоре и надолу по игрището. Другият беше по-бавен, с използване почти до края на 24-секундното време за атака. Всеки играе в различен стил.

Имаме играчи като Виктор Уембаняма, който вероятно също ще промени играта по някакъв нов начин. Мисля, че това е много интересно. Всичко се върти в кръг като модата - излиза от мода, след това отново се връща.

История за триумфа и битките на „различните”: Олимпийската шампионка Кастер Семеня

Когато поехте мъжки професионален отбор в Бразилия, световните медии се съсредоточиха върху историческия аспект на назначението. Но как дойде предложението и каква промяна предизвика у Вас?

Имах голям късмет да получа тази възможност, но мисля, че на първо място работих усилено за нея и заслужавах да получа възможност. Тя се появи, когато се учех от някои от своите ментори. На тренировките ми в „Цървена звезда“ се запознах с бразилците. След това едно нещо доведе до друго. Отидох там, за да проведа няколко баскетболни семинара. Те ме опознаха по-добре и започнахме съвместен проект. След това постепенно ме поканиха да отида в Бразилия и да бъда техен старши треньор.

Бях изключително поласкана. За мен беше огромна чест, че Бразилия ми даде шанс. Разбира се, исках да приема предизвикателството да бъда старши треньор. Наистина беше много добро решение и се наслаждавах на преживяването. Бразилия е най-голямата държава в Южна Америка. Има огромно население, разполага с 20 клуба и с най-доброто първенство на континента. Има невероятни треньори и играчи.

Бразилия има добра традиция в баскетбола, не само във футбола. Затова смятах, че това е наистина чудесна следваща стъпка в кариерата ми. Именно затова реших да приема. И не сгреших.

Не знам дали има смисъл да Ви задавам следващия въпрос, защото изглежда, че сте желязна лейди. Но имало ли е момент в кариерата Ви, в който сте искали да се откажете?

Да. Мисля, че всички имаме спадове. Независимо от всичко, в живота като цяло има възходи и падения. Да, имало е моменти, в които съм искала да се откажа. Но мисля, че това продължава около пет минути. След това инатът ми се включва и си казвам: „Сега ще ви покажа какво мога“. После се ядосвам, вдъхновявам се и се мотивирам.

Моят идол е Новак Джокович и съм много щастлива, че скоро ще излезе документалният му филм. Едно от нещата, които той ми е показвал през годините, е какво се случва, когато цялата публика е срещу него и когато всички са против него. Колко пъти е искал да се откаже, но е продължил. Той е легенда на спорта. Когато и аз почувствам това, знам, че инатът ми ще заработи. Ще се разпаля, ще се мотивирам и ще успея.

Имам нещо в себе си, което винаги ме кара да вярвам в собствените си възможности. Винаги съм била изключително уверена, че ще успея. За мен провалът не е възможност. Това просто е моят начин на мислене. Така съм израснала и така съм се възпитавала през целия си живот. Смятам, че досега вече съм постигнала успех. Така че защо да не продължа?

Има ли треньор или баскетболна личност, която е оказала най-голямо влияние върху Вас и Ви вдъхновява? Може би бихте искали да работите с този човек във Вашия отбор или в треньорския си щаб?

Аз съм генерален секретар на Борда на старши треньорите в Евролигата. Имам голям късмет да бъда заобиколена от баскетболни легенди. Мога да се обадя на всеки от тях и да поискам съвет за каквото и да било. Така че това вече ми се е случило.

Голямо влияние върху живота ми оказа треньорът Димитрис Итудис — гръцкият треньор, който ми даде възможност да се уча от него.

Но най-голямата ми мечта един ден — а мисля, че това е мечтата на всеки сръбски треньор, е да бъда старши треньор на сръбския национален отбор. Мисля, че всеки мечтае да носи знамето на страната си и да участва в големите първенства. Смятам, че това е изключително важно. Това е и моята мечта.

ЕКСКЛУЗИВНО ПРЕД NOVA: Говори единственият атлет с 5 поредни олимпийски титли в историята на спорта

Според Вас кой е най-великият баскетболист за всички времена? Кой е най-добрият играч в момента? И кой е най-обещаващият баскетболист?

За мен най-великият е Майкъл Джордан.

Всъщност има една много забавна история, която не съм разказвала на много хора. Когато растях през 90-те години, а това отново беше по време на войната – беше много трудно. Нямахме възможност да гледаме анимационни филми, нямахме мобилни телефони като децата днес, нито интернет.

Тогава излезе филмът „Космически забивки“ с анимационните герои от Looney Tunes и Майкъл Джордан. Това беше любимият ми филм. Може би именно затова той е най-великият за мен, а не само заради „Чикаго Булс“. Но тогава в Сърбия не говорехме английски. Филмът беше дублиран на сръбски език. Така аз израснах с убеждението, че Майкъл Джордан е сърбин. Като дете не разбирах, че всъщност някой актьор просто озвучава репликите на сръбски. Един ден някой ми каза истината. Това беше доста суров момент за мен, но определено за мен той остава най-великият баскетболист на всички времена.

Днес с огромно удоволствие и уважение гледам играчи като Никола Йокич, Янис Адетокумбо, Лука Дончич, Виктор Уембаняма. Много ми харесва да виждам как европейските играчи доминират в НБА. От американските баскетболисти наистина обичам да гледам Стеф Къри. Той е един от любимците ми през последното десетилетие. Разбира се, и Леброн Джеймс със своята фантастична кариера.

Но определено съм голям фен на всички европейски играчи, особено на тези от Балканите. Радвам се, когато нашите хора успяват на най-високото ниво в баскетбола, а това е НБА.

И още много талантливи играчи идват. Надявам се в бъдеще да доминираме и на Олимпийските игри, и във всички големи първенства.

Балканите продължават да създават изключителни баскетболни таланти. За съжаление обаче България изостана в развитието си. Сърбия, Гърция и Турция произвеждат големи звезди, а при нас тепърва се работи за възраждането на баскетбола. Сега имаме легендата Пини Гершон, който отговаря за развитието на младите таланти. Какво бихте искали да видите в развитието на баскетбола в нашия регион? Смятате ли, че предстои нов бум на таланти през следващите години?

Аз съм голям оптимист. Както вече казах, бях в България преди около два месеца, когато „Апоел“ и моят ментор Димитрис играеха срещу „Реал“ Мадрид. Освен това България има един от най-добрите играчи в Евролигата – Саша Везенков.

И няма да говоря за „Евровизия“, а само за баскетбол. Наистина е прекрасно да се вижда всичко това. Мисля, че скоро България ще има и свой представител във ФИБА или в Еврокъп. Това е много важно. Според мен България трябва да има силна баскетболна школа и да инвестира сериозно в баскетбола и най-вече в децата. Защото всички ние идваме от регион, в който хората са високи и изключително талантливи както в индивидуалните, така и в колективните спортове.

Би било прекрасно един ден България също да има отбор в Евролигата. Разбира се, за това са нужни инвестиции и държавна подкрепа. Искрено се надявам това да се случи. Надявам се да се появят още играчи като Саша Везенков, които да представят България на най-високо ниво в баскетбола. Това е нещо, което наистина ме вълнува. Мисля, че вече правите първите стъпки в тази посока. А децата имат страхотен пример за подражание.

Спомням си, че и аз започнах да играя баскетбол, когато гледах как националният ни отбор печели. После спечелихме Световното първенство през 2002 година в Индианаполис и си казах: „И аз ще играя баскетбол“. Беше съвсем естествено. Всички мои сънародници бяха добри в този спорт, така че и аз исках да бъдат.

Мисля, че Саша Везенков прави точно това днес – вдъхновява децата да започнат да играят баскетбол. Искрено се надявам това да продължи. Много бих искала отново да посещавам България. Може би някой ден ще работя по баскетболни проекти тук. Може би дори ще бъда треньор в страната ви. Никога не се знае. Прекарах прекрасно в София. Това е красив град. Много ми хареса да се разхождам по централната улица, да гледам планината и църквата.

Да плуваш като делфин: Той стана петкратен параолимпийски шампион без ръце и с атрофирали крака (ВИДЕО)

Сега, накрая на нашия разговор, бих искала да Ви попитам какво бихте казали на 15-годишната Йелена, която е играела в „Цървена звезда“ и е мечтала един ден да стане голям треньор? И какво бихте казали на бъдещата Йелена след около 20 години?

Винаги нося със себе си една снимка. Прибирам я в сакото си по време на всеки мач. Тук, във вътрешния джоб, имам своя снимка, когато съм била на пет години. Всеки път, когато ми стане трудно, когато хората са срещу мен или казват лоши неща за мен, поглеждам тази снимка и си задавам един въпрос: „Какво бих казала на това малко момиченце?“ Това винаги ме прави щастлива. Тогава ставам по-добра към самата себе си, защото виждам онова дете, което е имало огромни мечти. Първата му мечта беше просто да живее по-добър живот. След това чрез спорта успях да го постигна. Най-важното нещо, което винаги си повтарям, е: „Никога не позволявай на никого да ти каже „не“. Никога не позволявай някой да ти каже, че не можеш да направиш нещо.“

Надявам се, че чрез кариерата си, чрез всичко, което правя днес, ще успея да вдъхновя поне един човек. Поне едно малко момиче или един млад треньор да си каже: „Щом тя може, и аз мога. Тя прилича на мен. Значи и аз бих могла“. Ако успея да вдъхновя дори един човек или да променя нечий живот чрез баскетбола, ще бъда истински щастлива.

Спортът може да промени човешкия живот. Ако успея да оставя хората около себе си по-добри, отколкото съм ги намерила – независимо дали са мои играчи, приятели, или семейство – тогава ще бъда невероятно горда със себе си. Просто се опитвам да вдъхновявам себе си, другите и да правя това, което обичам. Това бих казала както на по-младата, така и на бъдещата Йелена.

Автор: Цветина Петкова