Командосът Алекси Димитров в "Телеграфно подкастът": Имаше две попадения в джипа на президента Първанов в Кербала

Той охранява президента Георги Първанов по време на посещението му в Кербала през 2004 г. непосредствено след атентата в база „Индия“, когато бяха убити петима български рейнджъри, а 27 бяха ранени. Той има специални задачи в Ирак. След края на мисията по безпрецедентен начин го канят на работа в СОБТ, където продължава работата си. От рода на Стефан Караджа е. Той е Алекси Димитров и за първи път разкрива факти от историята, които до този момент никой не е казвал.

Президентът

След като взехме президента от американска база,  която беше извън града,  тръгнахме към нашата. По маршрута ни  имаше поставени  от сухопътни войски  хора, които да охраняват пътя, по който ще минаваме.  Те трябваше да пазят за  евентуална засада  и да не бъде поставено  импровизирано взривно устройство.  Наближихме базата и малко преди  да влезем в нея  откриха стрелба по нас от съседните  сгради. Хората,  които бяха поставени  близо до  базата, отвърнаха на огъня.  Ние нямаш как да и ние да стреляме, защото можеше да улучим някой от нашите.

Само една беше бронираната  машина, която беше предоставена от  Джон Бери,  който също съм охранявал.  В първия джип беше  Иван Михайлов, който шофираше.  Отзад беше президентът  Георги Първанов.  Двамата му охранители от НСО,  бяха с по един пистолет - нямаха дълго оръжие. Момчетата, като пристигнаха на място, казаха: „Ние сме придружители. Вие знаете  каква е средата тук, каква е обстановката.  Вие ще прецените  какво трябва да направите.  Ние сме до президента”.  И другият човек, който беше пред държавния глава на пасажерското място до водача -  беше генерал Владимиров, тогавашният шеф на НСО. 

Според мен, ако наистина знаеха,  че президентът е в този ескорт,  атаката щеше да бъде много по-ожесточена.  Тогава обаче обстрелът беше с леко стрелково оръжие срещу нас.  „Калашници”. 

Каква е истината?  Беше ли уцелен джипът на Георги Първанов?

Истината е, че в джипа на Георги Първанов  имаше  две попадения.  Едното беше точно,  където свършва задната врата.  Другото беше под задния прозорец.  Към  багажника всъщност.  Там бяха куршумите.  Преди това  нямаше  попадение по този джип.  За момента той беше с най-високата бронировка,  която съществуваше.  Това знаехме.  Знаехме, че може да издържи  на изстрел от РПГ.  Той беше пълна капсула -  вътре с кислородни апарати,  за дълго време да се издържи в него и т.н.  Отделна капсула – предната част  от бронировката  поема удара  и между капсулата  и първата част се разпределя  кумулативната струя.  Не може да вкара вътре струя от ударната вълна.   

Президентът  не знам на момента  дали разбра, но  стрелбата се чува. Става ясно,  че нещо се случва.  Това, което ми направи впечатление, е,  че в момента, в който слезе от автомобила,  който вече беше вътре в базата и го посрещна почетен караул -   видях един човек,  който  беше изключително  хладнокръвен.  Това  на мен ми направи  много  сериозно впечатление.  И после, след като  ни събраха в столовата,  имаше  дискусия между него  и нас. 

Той  държа реч, която  много повдигна духа на хората.  Президентът дойде няколко дни, след като убиха  от засада Димитър Димитров,  който беше дошъл  да попълни една част  от хората, които си тръгнаха на третия месец.  Той дойде на едно от местата.  При него беше първо излизане извън базата и почина, след като беше прострелян от засада.  Убиха го. 

Истината е, че много  други военни действия имаше преди това.  И голяма част от хората  бяха обезкуражени.  Постъпката на президента  беше изключително мъжка  за мен.  Да отидеш на място,  в което знаеш, че се водят  бойни действия,  знаеш, че можеш да бъдеш  убит, да бъдеш ранен,  да бъдеш осакатен  - и ти да отидеш, за да вдъхнеш доверие  на тези хора и да не ги разколебаеш, за да си тръгнат за България.  Истината е, че след посещението,  голяма част от хората  си върнаха обратно рапортите за напускане.

Истинска война

Нашия контингент е единственият,  който след  края на Втората световна война  е участвал в истински бойни действия.  Всички други контингенти преди нас и след нас  не са участвали в подобно нещо.  Поради причината, че по наше време  Муктада ас-Садр вдигна шиитите на въстание.  Паднаха  почти всички контингенти в Ирак.  Тоест  отстъпиха позициите си,  изоставяха  зоните си за отговорност.  И това  реално  терористите добиха  смелост  и  бяха много ожесточени  в целта си да  превземат Кербала. 

Подаръкът

Имаше  нещо конкретно, което си бях намислил да направя. Бях взел пръст от четирите края на  България пръст, както и от Кръстова гора. Даже си спомням времето,  когато отидох. Беше зимата, беше  виелица, пътят беше затворен.  Няколко пъти  щях да катастрофирам - хлъзгаше се колата.  Отидох на място, горе беше  затворено. Нямаше как да взема от пръст от самата църква. Но в две торбички, които си бях направил сам в цветовете на трибагреника – гребнах малко пръст отпред пред храма и ги носих в джобовете на униформата си. Идеята ми беше да  дам едната на президента  заради неговата постъпка.  Заради това, което направи  -   че вдъхна доверие и  увереност  на хората. И това ме впечатли.

Напрежението

При камиона-бомба, само да уточня, когато  стана атентатът в първия контингент - командирът  и зам.-командирът на моята група  изгубиха живото си.  Единият е лейтенант  Саръев, другият е  Антон Петров. Имахме  и двама тежко ранени.  Единият се казва  Стефан.  Другият - Дафо.

Колко пъти са стреляли по теб  в Кербала?

Много.  Не съм ги броил. За щастие  не съм раняван. Много е характерен  звукът, когато мине дебалансиран  куршум покрай главата ти.  Чува се, защото не лети в права посока.  Той е рикуширал преди това или  се е ударил в нещо.  И другото, което виждате  по филмите – това със свистенето … няма такова нещо.  В момента, в който се удари  в стената, се чува  плясък.   Много характерен плясък. 

Терористи убивал ли си?  Стрелял ли си по тях?

Налагало се е, за да мога да защитя  живота и здравето си – както моето, така и на хората, с които съм бил.  Бяхме  21 души за VIP охрана  и за специални операции.  Наша  задача беше  да съхраним  живота и здравето на  командира на батальона  и в същото време  да изпълняваме специални задачи,  в които  влизат  засади,  организиране на такива,  разузнаване на различни  обекти, както  адреси на  терористи,  подадени от службите,  сваляне на координати  и евентуална реализация.  В един момент  се наложи даже и да  правим пеши патрули,  а беше забранено от генерал Грушко,  но въпреки това ситуацията го наложи.

Защото терористите идваха все по-близо и ни обстрелваха  от непосредствена близост.  За да стане по-ясно -  базата беше в средата  на един град, в който всички къщи са населени и в тях постоянно живеят хора.  Базата беше  -   доколкото си спомням,  бивше  училище за имами  и  всички сгради наоколо,  след загражденията,  бяха населени. Терористите идваха в непосредствена близост - даже от някои от съседните  къщи стреляха по нас.  С РПГ-та, с автомати. Не беше все едно да сме били отдалечени в пустинята и наоколо да няма нищо. Бяхме  в самия град.  И много пъти  се е налагало да ги гоним…  да противодействаме по този начин. 

Дворецът и оръжието

Има  една интересна случка в дворец, направен от някакъв принц,  чийто баща не му разрешавал  да се ожени за конкретно момиче. И във времето сградата е   претърпяла различни трансформации.  В началото е била  казарма, после - музеен  център. 

Този дворец  имаше охрана  в една отделна сграда, както и кучета пазачи. Имахме задача за този дворец.  Когато ни я дадоха, само четирима души от групата за  VIP охрана за специални операции, проявихме желание да  участваме. 

Задачата беше разузнаване  на съседно селище.  За него  имаше информация, че там се намира голям брой  оръжие.  „Ал Кайда” взимаха основните си кадри от там  като камикадзета, тъй като  хората бяха изключително бедни.  И на този принцип  работеха.  Главата на семейството  отива като  камикадзе, взривява се.  И им дават пари.  Децата ги  вкарват в  техния тип  религиозни училища.  Тоест крайни религиозни  училища. И те след това  стават  камикадзета.  Стават членове на спящи терористични клетки на място, които да бъдат активирани в даден момент. 

В задачата участвахме аз, Иван Михайлов,  Геро Белята и Радо Шопа.  Това беше нашата група.  Всъщност, цялата операция  протече по следния начин.  Когато  наближихме  обекта,  бяхме в ремарке на автомобил.  Имахме  храна, провизии,  въоръжение. Бяхме взели и гранати. Бяхме се подготвили за по-продължителен бой,  ако се наложи.  Защото сме все пак четирима души само.  По време на движение на около километър и  половина от мястото,  скочихме от автомобила и влязохме в двореца. 

В първата стая оставихме  тежкото оборудване  и почнахме да прочистваме стая по стая,  коридор по коридор, целия замък, за да  се уверим, че няма никой вътре,  освен нас. След като се качихме  на  най-горния етаж на стената,  избрахме място,  на което направихме наблюдателен пункт.  И избрахме  място за почивка.  Два дни и две нощи прекарахме там. На третия ден  се осъществи операцията на база  на сведенията ни, които дадохме  по време на разузнаването. 

„Делта”

Бяхме оценени високо  от специалните сили на  американците -  „Делта”.  Но те   не се наричат така – това са им екипите за специални операции.  Те така си се представят.  Там бяха открити  трапове с оръжие,  с противопехотни мини,  за които  поляците казаха,  че те са ги намерили. После опровергаха.

Спасява животи

По-отличаващите се  ситуации са свързани с хората,  за които съм отговарял, а е можело да изгубят живота си.  Първият командир на батальона  беше Наско Люцканов. Самолетът му се приземи в Багдад през нощта. Трябваше да се направят сериозни маневри при кацане. Виждаше се как хвърля блицове. През крило почти.  В момента,  в който слязохме, ни натовариха  на автобуси и ни транспортираха  пред един хангар. Не знаехме  къде сме. Знаем само, че сме в някаква  американска база, но не знаем каква е обстановката.  В момента,  в който слязохме пред този  хангар, видяхме, че той е силно осветен  и хората са се скупчили. 

Тогава казах на Наско Люцканов:”Началник,  дай да се мръднем в страни, там има  бетонни прикрития. Аз,  ако трябва да правя нещо, бих ударил  тълпата”. Той в първия момент  ме погледна с насмешка,  но при мое настояване  се преместихме  и бяхме буквално на един метър от бетонните укрития.  В момента, в който му палеха цигарата,  почнаха да падат мините.  Почна да хвърчи чакъл навсякъде.  В този момент - за по-малко от секунда, го бях завлякъл  отдолу под  бетонните укрития и след това  всичко, което му кажех  по отношение на неговата сигурност, се спазваше.

Джон Бери

Подобен случай имаме с Джон Бери.  Той е американски администратор,  вторият по важност по ранг  след Пол Бремър.  Пол Бремър беше губернатор на цял Ирак,  Джон Бери беше губернатор  на провинция Кербала. Това са кризисни  политици, които преговарят  с шейхове, с шефове на терористични  групировки и така нататък. 

При него имаше  двама  охранители от  тогавашната фирма Blackwater.  Бяха от „Делта”  и той беше помолил  нашия командир -  Петко Лилов, вторият командир,  да му  отпусне хора от неговата охрана.  Няколко души.  Петко прати  нас четиримата – мен, Иван Михайлов,  Шопа и Геро Белята.  Още първия ден  Джон Бери дойде при мен  и ми каза – всъщност бях заедно с Радо, че има интервю с  „Хизбула” и му трябва човек  да го закара до радиото.

 Погледнах картите и  видях, че там е червена зона и е абсолютно забранено  да ходим в този район.  И му казах - или тръгваме  четиримата, или никой не тръгва.  Минава интервюто,  тръгваме си.  Улицата, по която тръгваме,  е все едно  нашата „Витошка” в София.  Абсолютно същото  като широчина, като разположение на сградите. Само че техните покриви са като тераси. Натискайки клаксони и пуснали сирени, се придвижваме бавно.  И изведнъж от тълпата  изскача едно хлапе и бута  количка с шипове под първият автомобил – бронирания джип  на Джон Бери.

Пукаме гума  и в този момент изскачаме аз и Шопа  да огледаме какво се случва. Почнаха да се подават  хора, докъдето ти  стигне погледът -  върху покривите. Бяха   с автомати,  облечени в черно  и готови да стрелят по нас. Но в същия момент се случи нещо, което много ме изненада. Чу се глас, който извика „Ангария”. И продължи да вика тази дума.  И хората  започнаха да се прибират. Това значи България.  Ние бяхме с  черни тактически елеци,  които ние си бяхме направили, тъй като в  България това,  което ни бяха дали, не беше функционално.  С надписи BUSOF - Bulgaria Special Operation Forces.  Така и на гърба имаше такъв  надпис.

Според мен,  те искаха да отвлекат  или да убият Джон Бери, но виждайки  българи,  те не знаят какво се случва. Мислят,  че са объркали ескорта.  Те са очаквали той да бъде  с американците.  В момента, в който се прибрахме в базата,  Бери не каза нищо.  Но вечерта седна при нас на масата.  И това, което каза,  ми направи много силно впечатление.  Той каза:”Няколко години се занимавам с  кризисна политика. Никога не съм се съобразявал  с това, което ми казва охраната. Никога.  Сега обещавам - пред този горе  и пред себе си,  че всичко, което ми кажете  от този момент нататък, ще бъде така, както сте го казали”.

Истината е,  че когато човек е на такова място,  ако не превърти в главата си,  че всеки един момент  можеш да загуби живота си,  всеки един момент може да останеш инвалид,  и да го приеме  -   значи ще има някакви много тежки дерзания  според мен, и  това ще му оказва влияние през цялото време. 

Попадал съм много пъти в  престрелки, много пъти е можело  да изгубя живота си, както извън базата,  така и вътре в нея.  Имам няколко случаи вътре в базата -  както си стоиш и можеш да умреш,  без абсолютно никаква индикация. 

Конкретно  имам  четири такива случая.  Единият беше докато бяхме с Джон Бери. Бях се подпрял на един фургон и си бърборим вечерта.  Отпред са седнали другите трима  от екипа и се смеем. И  в този момент  чух как „изплясква” нещо в краката ми.  Точно по този начин.  Пляс!  Това е куршум, дошъл от някъде си,  някой е стрелял във въздуха,  той е добил вече  мъртва точка и е тръгнал надолу.  Направил е параболата и е тръгнал надолу.  Този куршум, ако беше ме беше уцелил в главата,  щеше да ми излезе през петите. 

Вторият път,  когато  можех да изгубя живота си,  бяхме облечени с бронежилетките,  вече подготвени, тъй като имаше информация,  че ще нападат базата.  Ще има обстрел. И докато стоим във вътрешния двор,  започна минометен обстрел.  Една от осколките се взриви над главата ми.  Една ме удари отзад, където свършва кевларът на бронежилетката.  На самия ръб.  И беше пробил, да кажем,  около половината от кевлара.  Ако това парче беше попаднало  в гръбначния ми стълб,  това значи, че сега  може би щях да съм инвалид. 

СОБТ

Бившият командир Узунов  ме покани  да служа  в това поделение.  Думите му бяха следните:”На мен ми трябват хора, които са воювали  с терористи, за да могат да  предадат своя опит  на хората, които не са воювали  с терористи”. Почти веднага  приех, тъй като  имаше постановление, според  което отрядът не може да  излиза на задгранични мисии.  За мен  тогава  това бяха най-подготвените  хора в сферата на  работата в сгради.

Бях на Лясковец -  трябваше  да осигурявам едната част  от сградата,  докато подхожда групата.  И по време на бойните действия. На щурмуването на жилището.  После се оказа,  че 70%  от проектилите са били  там, където съм бил, само че  половин метър под мен.