Яна Дворецка разказва от 1-во лице за бързата и бавната мода и техните (не)приемливи страни

Вместо в някоя фабрика, нейните дрехи се раждат първо в гората. Докато стигнат до магазина – процесът е дълъг, но е изпълнен с много мисъл и чувства. Бройките, които прави, са ограничени, но това не я плаши. Даже всичко това са нейни цел и мисия – част от приноса й да се противопостави на консуматорските практики и бързата масова мода, която ни залива с нови и нови модели и която ни втълпява, че трябва да купуваме все повече, за да сме по-щастливи, по-хубави, по-значещи, по-реализирани.
 
Липсата на качество в идеята за модата е една от най-болните й теми. Категорична е, че независимо от това дали става въпрос за панталони, рокли, блузи, поли или палта, бройката, от която имаме нужда в гардероба си, няма нужда да надвишава…5. В краен случай – 9.
 
Яна Дворецка е дизайнер и противно на широко разпространената представа за битието на един дизайнер, тя избягва светските среди, не е потребител на модни стоки, сама бере растенията за естествени багрила на дрехите, които създава, и поставя на първо място личните си разбирания за естетика, качество и стойност. 
 
Къде се раждат дрехите, какво означава да работиш за шепа ориз и защо ключовите фактори, когато става дума за облекла, са образованието, информираността, четенето, грамотността – Яна Дворецка разказва.
 
Подгответе се за модна революция или поне за такава в разбиранията ви за модата!
 
Какво се случва със съвременната масова мода, накъде върви тя, какъв е проблемът с нея?
 
Модата е свръхдемократична в момента, тоест, ако едно време модата е била достъпна само за определени класи и за хората от висшето общество, а другите просто е трябвало да задоволяват някакви материални нужди, в момента не е така. Сега всички имат достъп до модни стоки. Така че от тази гледна точка, не би трябвало модата да бъде формулирана като проблем. Моят личен проблем обаче е, че тази класова в миналото мода сега се е превърнала в консуматорска мода и вече е много по-малко средство за защита на тялото или средство за изразяване, отколкото един продукт, който ни се втълпява, че трябва да бъде употребяван ежедневно и по много. Това свали много не само качеството на дрехата, но и качеството на идеята да изглеждаме по определен начин. Това, което се случва с масовата мода е, че се произвежда в такива количества, че всъщност ние сме облъчвани от рекламната индустрия и модните компании да употребяваме нещата за миниатюрен срок от време. Доколкото съм чела статистики, 3 от 4 дрехи в магазина отиват на бунището, което е смразяваща статистика. Нито метър плат не трябва да бъде произведен повече, защото са произведени достатъчно дрехи, за да бъде облечен целият свят за дълго време напред. Всичко това прави процеса някак безсмислен. Оттук и моята много болна тема – липсата на качество в идеята за модата въобще.
 
Какво точно се случва с дрехите, които отлежават на тези бунища?
 
Една част от тях заминават за така наречените секънд хенд пазари. Като най-големият такъв е Африка, което е малко известен факт. За нас това е някаква екзотична форма на интересничене да се обличаш в магазините за втора употреба. Тези дрехи, които директно отиват на бунищата, стоят там с много години като паметник на нашата глупост, защото дрехите, които се произвеждат, не са от биоразградими материи - полиестери, полиамиди. Тези бунища са като цяло в Третия свят. Европа не си е направила такива бунища, за да си държи полиестерните боклуци, но какво значение има? Земята е твърде малка, за да понесе огромните количества боклуци, които ние произвеждаме. Забелязвате ли колко е безсмислено? Става въпрос за огромни количества неща, които ние произвеждаме, не се ползват и се превръщат в боклук, който отива на бунището. Това е страшното с бързата мода.
 
Защо според теб хората са толкова подвластни на тези манипулации? Защо се оказва толкова трудно да се замислим за етиката зад модата и за това, че може би е по-добре да си купуваме по-малко, но по-качествени дрехи?
 
Не ми се ще да развивам теории за световната конспирация, но при всички положения става въпрос за информираност. Пък за да се информира за това, трябва да поиска да бъде информиран. Обаче модната индустрия работи със страшни суми и рекламните бюджети на модните компании са огромни, така че не е толкова трудно да бъдат облъчени хората с идеята, че за да си по-готин, по-красив, по-съвършен, по-харесван и всичко по, трябва да си купуваш всеки ден нова дреха. Това е елементарната идея, която очевидно работи. За щастие обаче според мен има все повече хора, които се замислят за всичко това, защото нещо в тях работи по тази тема. Хората се замислят, когато нещо в тях им каже, че нещо не е наред.
 
Колко и какви дрехи според теб са необходими в един гардероб, за да бъдат напълно достатъчни за един човек за всяка ситуация? Повечето жени например изпадат често в нещо като истерия, защото решават, че нямат подходящи дрехи и тръгват на лов по магазините?
 
Въпросът ти е много подъл, защото го задаваш на дизайнер, който се опитва да живее от продажба на дрехи. Истината обаче е – много малко, ако съдя по собствения си гардероб, а аз не съм потребител на модни стоки – аз нося дънки и фланелки през по-голямата част от живота си. Мога да направи минимум гардероб, който да е достатъчен за всякакви случаи, обаче всички ние робуваме на идеята, че облеклото ни отразява социалния ни статут. В този смисъл да се появяваш с едни и същи дрехи според критериите на нашето общество не е окей. Затова хората купуват все повече и повече и не употребяват голяма част от дрехите си. Сигурна съм, че ако си преровиш гардероба и подредиш всичко, ще остане една голяма купчинка – може би даже повече от половината дрехи, които си обличала веднъж или никога не си обличала, или никога повече няма да облечеш, но те са там. 
 
Какво е твоето обяснение за всичко онези хора, които се чувстват много по-щастливи, когато си купуват дрехи? Откъде идва тази толкова разпространена теория, която жените си повтарят като вълшебна мантра – когато не се чувстваш добре, отиди на шопинг терапия?
 
Може би всичко е заради този социален натиск, че притежаването на повече, означава по-висок статус. Това се отнася за всичко, не само за дрехите – за колата, за телефона. За мен е безумно, че хора, които едва успяват да покрият елементарните си нужди, имат смартфон в джоба си. 
Как може да се промени всичко това? Ти посочи вече информирания избор, образованието, но това са все неща, които са строго индивидуални и идват отвътре. Но, ако не идват отвътре?
 
Какво трябва да се направи? Може ли това осъзнаване, за което говорим да бъде провокирано отвън?
 
Аз много вярвам в силата на грамотността и на образованието. Вярвам, че, ако човек чете книги, се провокира синкретичното му мислене и това е нещото, което след това те кара да търсиш информация и да подлагаш на съмнение нещата, които масовите медии ти поднасят в готов вид. Така че, моята рецепта за мен, за децата ми и за студентите, с които работя, е ключовата сила на образованието – информираността, четенето, грамотността. Това са важните неща.
 
Тази година се беше включила в инициативата #FashionRevolution. Можеш ли да ни разкажеш повече за нея?
 
Това световна инициатива, свързана с едно трагично събитие от миналата година – срутването на една голяма фабрика – „Рана Плаза”, в Бангладеш. Загинаха около 1300 души, около 2500 пострадаха – всички заети в текстилната индустрия. Това бяха хора, произвеждащи дрехи за големи компании за бърза мода. По този повод няколко американки стартираха тази инициатива. Тя се осъществи в 60 държави. Човекът, който се занимаваше с инициативата тук беше Абигейл Дон. Тя е журналист и текстилен артист. Вече си е в Ню Йорк, но няколко години живя в България. Самата тя като човек е много свързана с нещата, за които сега говорим. Тя сформира около себе си една група български дизайнери, които според нея са свързани и работят в тази посока. Това са Ники Божилов, Саса Бьорг, Аспар Карахюсеинов, който не е в България, Евгени Петков, който също не е в България. Всички тези хора са или инди-дизайнери, т.е. независими от голямата индустрия, човек, който се опитва самостоятелно да прави нещо, или използва някакъв вид екологични практики, какъвто е моят случай и този на Евгени. Така че ние всички по някакъв начин се опитахме да популяризираме идеята и да стигне до хората инициативата #InsideOut. Идеята беше в определен ден да се облекат дрехите наобратно, за да знаеш ти и хората около теб откъде идва твоята дреха, кой я е произвел, колко път е изпътувала и какво се случва на човека, който е работил над нея. В случая в „Рана Плаза”, тези хора там са работели за една шепа ориз цял месец. Един аспект на бавната мода е т.нар. честна търговия, fair trade, която засяга точно тази тема. Вероятно до много малко хора е достигнала инициативата, въпреки че според самата Абигейл беше очарована, че хората реагираха и за нея много хора разбраха. На мен ми е трудно да преценя. Двете с нея направихме една лекция в университета, така че нашите студенти разбраха за какво става дума. Въпреки че Абигейл вече не е в България, инициативата си продължава и догодина на същия ден – 24 април, ще бъде отбелязана отново.
 
Малко или повече очертахме какво представлява бързата мода, както и нейната алтернатива. Разкажи малко повече за нещата, които правиш, за начина, по който ги правиш.
 
Работя в три посоки, първата се нарича „нуно фелт” (“nuno felt”) – техника, при която се съчетават два вида материи – коприна и вълна. Тя е най-трудоемка от всичките ми техники и изисква и мускулни усилия, но мисля, че резултатът е много приятен и изненадващ всеки път. Другото, което правя, е, че използвам естествени багрила. Засега един и същи цвят не се получава два пъти. Багренето на текстил с естествени багрила е много интересна част от работата ми. Третата посока е екопринт, което означава, че използвам естествените багрила на различни растения, за да получа отпечатък върху текстил. Правя всичко сама, няма някой, който да ми помага на този етап. Много съществена част от цялото нещо е, че сама си набавям тези естествени багрила. В началото си купих някакви неща от билковата аптека, но после реших, че вълнуваща предистория на тази дреха би била аз да съм си набавила материалите, като съм изключително внимателна. Ако трябва да се сдобия с растение, на което багрят корените, това не го правя, за да не унищожа растението. Тогава продължавам да си ги купувам. Ако бера плодове, гледам да е под половината от това, което е на дървото, например. Нашата природа е пълна с неща, които боядисват, така че съм далеч от идеята, че съм употребила и една стотна от възможностите на българския растителен свят. До преди навлизането на химическите багрила, хората са си ползвали естествените такива. Все още е пълно с живи баби, които ще ти кажат, че с орехова шума се получава кафяво, с дюлеви листа – зелено. 
 
А как така този екопринт, който правиш, остава траен върху дрехата?
 
Естествените багрила всъщност са много по-трайни от химическите. Така че нямам никакви притеснения. Аз слагам всичко в пералнята преди да отиде в магазина, за да съм сигурна, че това е окончателният му вид. Случва се понякога да се изплакват – например изплакването с мека или твърда вода може да промени нюанса, но нямам притеснения, че нещо ще изчезне.
 
Колко време отнема целият цикъл по изготвянето на една дреха?
 
Процесът на производство на една дреха при мен може да отнеме една или две седмици, много е различно. Понякога се налага да оставя нещо настрани, за да поотлежи преди да го довърша, но при всички положения не е стандартната дреха, която може да бъде готова в рамките на един работен ден.
 
Какъв е профилът на хората, които си купуват дрехи от теб? Имаш ли представа?
 
Бегла, защото моите дрехи минават през търговец. Нямам контакт с крайния си клиент, но като цяло знам, че моят клиент е 30+. Това са жени с образование, които са осъзнали необходимостта от такъв тип продукти, и са в добро материално състояние, защото тези дрехи, предвид бавното им производство и големия ресурс, който влагам – аз използвам предимно коприна и по-рядко вълна или ги смесвам, не биха могли да са евтини. 
 
Можеш ли да дадеш пример за кичозно облекло?
 
Рецепти за стил не се наемам да давам. Човек трябва да се чувство комфортно в това, което носи и това е първата стъпка към това да си убедителен с външния си вид. При всички положения ми изглеждат зле жени, които подчертават натрапчиво сексуалността си с облеклото си. Това ми е неприятно за гледане. Ако е за стил – това са неща, които се променят все пак и са свързани с идеята за естетика на епохата. Ето пример – в нашето съвременно общество се изисква жената да бъде висока и слаба, докато по времето на Рубенс идеалът за жената е изглеждал по съвсем друг начин.
 
Твоята докторска дисертация е на тема „Дрехите като знак за идентичност”. Можем ли да развием тезата, че дизайнерът трябва да бъде и психолог, за да разбира по-добре хората и да им предлага дрехи, които да отговорят по-добре на тяхната индивидуалност?
 
Това е един много идеален вариант, когато един дизайнер работи за един клиент и връзката между тях е пряка. Реалността обаче е съвсем друга и всичко в масовата мода минава през маркетинг отделите на компаниите, които трябва да имат това разбиране за клиента. Дизайнерите от много отдавна не диктуват модата, а са в тази кофти позиция да са принудени да отговарят на потребителските нужди.
 
А как тогава можем да разберем какви са потребителските нужди, при положение, че си говорихме преди малко, че тези нужди много често се налагат отвън?
 
Така поставено наистина изглежда като Параграф 22. В исторически план от 60-те години на ХХ век дизайнерът вече няма тази водеща роля заради въпросната демократизация на модата, за която говорихме в началото. Просто модата стана супер достъпна. Потребителските нужди зависят от идеята за идеал, която се налага по много начини. Например чрез звездите, на които младите хора искат да подражават, чрез идеята за това какво е да си успешен. Така търсенето на определени неща налага произвеждането им. Като цяло, хората са доста униформени. Демократизацията на модата доведе до това - всички да изглеждат по един и същи начин.
 
* * *
Разговорът с Яна Дворецка отвори много нови въпроси, за които се заслужава да се замислим – с толкова ниско самочувствие за себе си ли сме, че разчитаме новите ни дрехи да ни дарят с магическата харизма, която отваря врати и сърца, докато в същото време някой в Бангладеш работи при мизерни условия върху следващата дреха, която ще се появи по витрините на големия бранд, който харесваме? Фрапантното в случая е това, че бъдещият клиент ще плати десетки евро, от които жълти центове ще се насочат към фабриката в Бангладеш и нейните работници, които ако имат късмет, няма да имат съдбата на работниците на „Рана Плаза”.
 
Дрехите на Яна Дворецка с марката YOD могат да бъдат намерени в Zip Дизайн Студио (София, ул. „У. Гладстон” 20-22), на изявите на Иван Асен 22, на модното изложение Modepalast във Виена (8 и 10 май 2015), както и  в рамките на Месеца на модата в Любляна ( 6 октомври – 6 ноември).
 
Текст: Миалена Халваджийска
  1. Получавайте най-важното от деня в пощата си

    Имейл адрес