Юдит Хауреги, покорила най-големите европейски сцени, идва за първи път в България

„Смъртта на един артист настъпва, когато повярва, че е достигнал  целта си”. Това казва младата испанска пианистка Юдит Хауреги, която на 16 април ще изнесе първия си концерт на българска сцена. Талантът на Юдит е оценен високо, а публиката изпълва залите, в които изнася концертите си. Макар да е само на 30 години, тя вече има солидна кариера – свирила е в най-големите концертни зали на Испания, Франция, Германия и Китай, издала е три албума, а през 2011 г. грабва приза за най-добър албум на церемонията на Испанските награди за независима музика. И както самата тя казва, не спира да твори, защото едва покорила един професионален връх, насочва усилията си към следващия.

Първата си сериозна изява на сцената прави на 11-годишна възраст, след като заменя цигулката с пианото, а при срещата си с клавирния инструмент едва ли си е представяла, че след години ще стане виртуоз.

За рецитала си в зала „България” тя ще изпълни няколко части от емблематичната „Испанска сюита“ от Исак Албенис, както и творби от майсторите на клавирния романтизъм Фредерик Шопен и Ференц Лист. Програмата се допълва от класическото Анданте с вариации на Йозеф Хайдн и творби от Клод Дебюси и Федерико Момпоу.

Дни преди концерта си в София Юдит Хауреги разказа за NovaNews.bg за любовта си към музиката, любимите си градове и малките бягства до морския бряг...

 

Качвате се на сцената на 11-годишна възраст. Спомняте ли си какво беше усещането да застанете пред пълната зала?
Когато сме деца, не си даваме сметка за тези неща. Сигурно съм била нервна, но с мисълта, че трябва да ми е приятно, че след това ще се съберем на закуска с приятелите, които са били на концерта ми. Имах щастието да израсна напълно естествено като изпълнител на сцената.

Родителите ли Ви насочиха към музиката? Те ли избраха на какъв музикален инструмент да свирите?

Никой от семейството ми не е музикант, но родителите ми възпитаваха чувствителност към нея и от малки присъствахме на концерти. Аз съм най-малката от три сестри. Вкъщи винаги е имало пиано. Когато съм била бебе, най-голямата ми сестра свирела, за да ме приспи, но тъй като съм плачела, щом чуя цигулка, мама решила, че този инструмент ме вълнува много. Така на 4 години започнах да го изучавам. Имах лошия късмет да попадна на учителка, която ме заплашваше, че ще ми отреже пръстите, ако не се справям добре с упражненията! Един ден, обхваната от ужас, изхвърлих цигулката по стълбите и поисках да уча пиано. С една дума срещата ми с този клавирен инструмент беше случайна.

Досега сте издали три самостоятелни албума, вторият от които е посветен на известната пианистка Алисия де Лароча. Защо? Познавахте ли я?

Не, но израснах, слушайки нейната музика. Възхищавах се от великото й майсторство и огромна човечност. Тя е истинска легенда в испанското клавирно изкуство и затова при отбелязването на 90-ата годишнина от рождението й, засвидетелствах почитта си чрез албума „На Алисия, испанско вдъхновение”.

В дисковете си поставяте свой собствен печат – „BerliMusic”. Какво се крие под тези думи?

„Berli” е игра с буквите на думата „libre” (свободна). Тя крие моя дух. Свободата в музиката и в живота са абсолютно необходими за мен. Усещането за свобода е решаващо в моето творчество - сама да решавам кога и как да съставя и запиша музикални пиеси, които да изпълват душата ми с удовлетворение.

Последният Ви албум се нарича „Аура”. В него обаче поставяте произведения на трима композитори от три националности – Лист, Дебюси и Момпоу. Защо се спряхте точно на тях?

След силата и индивидуалния облик на испанската музика в албума, посветен на Алисия, се нуждаех от музика с по-лично, интровертно звучене и носеща уединение. В действителност имах нужда от Момпоу. За него казват, че е композиторът на мълчанието, на същностното, на истината. Когато се чувствах изгубена, намирах спасение в неговата музика. Оттам тръгна моето пътуване през импресионизма в музиката - от Лист, предвестник на този стил, до блясъка му в Дебюси и стилистичната еволюция при Момпоу, в търсене на светлината, на аурата, на светлината на душата.

Клод Дебюси се стреми към пълна творческа и личностна свобода. В тази посока колко близък до Вас го чувствате?  

Това е единственият начин да бъдат докоснати най-съкровените чувства и да бъде създадено изкуство.

Дебюси казва, че изкуството е най-красивата измама. Така ли е и според Вас?

Прекрасна мисъл. Може и да е така, но нека съхраним измамата завинаги… Може би това е начинът да намерим истината. Според мен изпълнителите трябва да бъдем проводник на наследството, завещано ни от гении.

А кое е любимото ви литературно произведение? Имате ли си любим цитат?

Харесвам цитатите, но ако трябва да посоча някой от любимите, той е „Който търси безкрайното, да затвори очи“, на Милан Кундера от „Непосилната лекота на битието“.

Като пианист обикаляте из света. В кой европейски град се чувствате така, сякаш сте си у дома?  

След Мадрид и Сан Себастиан, моите два града, се чувствам като у дома в Мюнхен, където прекарах четири наситени с преживявания години. Обожавам Франция и всеки нейн малък или голям град ми дава усещане за щастие.

За албума „Аура” казвате, че е носталгичен. Какво е за Вас самотата?  

Усамотението е част от деня, която не подлежи на договорки. В продължение на часове работя сама с пианото, сама се изправям срещу сцената, много често пътувам сама. Понякога това е най-трудната част, но вярвам, че е най-необходимата. Живеем в свят, наситен с визуални и звукови нашествия, цветове, съобщения... За да установим връзка с нашата душевност и да се опознаем в дълбочина, е необходимо да оставаме насаме със себе си и да се свържем с душата си.

Какви са предизвикателствата пред един млад пианист?

Предизвикателствата са много. Първото от тях е винаги да запазваме критичността си и стремежа да се учим. Смъртта на един артист настъпва, когато повярва, че е достигнал до целта. На второ място - да изградим кариера, да бъдем търпеливи, да вървим с увереност и сигурност.  Да опознаваме света отвъд концертите и да знаем с какво се сблъскваме. Важно е да знаем, че борбата винаги си заслужава.

Освен класическа музика, какво друго слушате, докато сте на път?

Практически слушам всякаква музика – джаз, поп, рок, фламенко... Щастлива съм, ако чуя музикална тема от Синатра или Нат Кинг Кол. Очарова ме музикалната смесица между латино джаз и фламенко, например Сигала и Бебо Валдес или испанския певец Сенет.

Каква е Юдит извън сцената, когато светлините на прожекторите угаснат?

Обичам дома и семейството си. Чувствам се щастлива, когато се събирам с приятели на обеди или вечери, последвани от дълги разговори, в които пренареждаме света. Позволявам си и малки бягства до морския бряг, където се чувствам най-свободна. Обожавам киното и като една истинска баска, се отдавам на изкуството на готвенето.

От какво сте се лишили в името на кариерата си?

Предполагам, че съм пожертвала някои неща, но не го чувствам по този начин. В замяна музиката ми е дала много – пътувам от дете и имах възможността да опозная невероятни места, да се запозная с интересни хора.

Хората на изкуството са доста чувствителни. Какво вълнува душата Ви?  

Аз съм емоционална натура. Вълнуват ме добротата, чистотата, щедростта, артистичното съзидание, емоционалността. Преди броени седмици изнесох благотворителен концерт в болница. Сред публиката имаше хора, които нямаха надежда за живот. Даденото от мен не можеше да се сравни с онова, което получих чрез погледа и усмивките им. Тези моменти ми връщат усещането за живот и разбирам, че усилията ми имат смисъл.

Автор: Анелия Тодорова

  1. Получавайте най-важното от деня в пощата си

    Имейл адрес