„Историите за феи са жестоки, но всъщност са поучителни”, твърди испанската писателка

Магии, превъплъщения, бойни изкуства, подозрения, любов, омраза, съмнения - буря от чувства и емоции владее света на 13-годишната Анаид. Дребничка, незабележима и с изключителни постижения в учението, това автоматично я прави невзрачната зубрачка. Отгоре на всичко една сутрин след бурна нощ изчезва майка й. За нея ще се грижи възрастната й леля и приятелките на майка й.

Момичето решава само да открие майка си, а с това решение започват най-невероятните истории, които дори и най-развинтената фантазия не би предвидила: Анаид се оказва наследница на древния клан на вълчицата - магьосници „Омар”, които от незапомнени времена помагат на хората, но и вечно са на нож с вещиците „Одиш” - безмилостни и кръвожадни безсмъртни.

С тази невероятна история испанската писателка Майте Каранса ни въвежда в света на магиите и вълшебствата, там, където добри и лоши вещици се борят за надмощие.

„Казват, че приказките за феи са много жестоки, но те всъщност са поучителни. Те предупреждават децата за трудностите, които могат да срещнат в реалността, където понятията за етика са относителни”, казва Майте, когато започва да разказва за трилогията „Войната на вещиците” – невероятен роман, прочетен от 3 милиона деца и родители в 22 страни.

Каранса започва кариерата си първоначално като преподавател по литература, а впоследствие работи като сценарист на теленовели, като успоредно с това започва да пише книги. Към момента Майте е написала над 40 заглавия за деца и юноши - романи, разкази, поредици, като някои от тях са адаптирани за поставяне на театрална сцена. Носител е на 12 награди за литературното си творчество като тематиката, която обхваща е доста обширна – от магьосници, през реални истории за отвлечени и малтретирани деца и гениталното осакатяване  на жени от Гамбия.

Вярват ли испанците във вещици и предсказания и как се създават романи, които се четат на един дъх? За Novanews  разказа самата Майте Каранса.

 

Трилогията „Войната на вещиците” е преведена на над 20 езика. С какво Ви привлече светът на магьосниците?

Аз съм антрополог и по време на следването си започнах изследване за магьосничеството, но нямах време да се задълбочавам в темата. 20 години по-късно дъщеря ми ме помоли да ѝ обясня една история с вещици и това ме накара да си спомня за всичко, което знаех. Има две групи вещици. Едните се наричат „Омар” – те са благодетелки на човечеството, смъртни са и живеят сред хората. Но са преследвани от магьосници злодеи, които се наричат „Одиш”. А историята разказва за пророчество, според което се очаква пристигането на магьосница-избраница, която ще сложи край на войната между двете групи. Всъщност тя разказва за отношенията на няколко поколения жени магьосници от един и същи род. Това е приказката, която разказах на дъщеря си, само че я написах 10 години по-късно, през 2004 година.

Суеверни ли са испанците? Вярват ли във вещици?

Казват, че вещиците могат да те урочасат. Така че има традиции, съществуващи на много места в Испания, които показват как да опазим децата от урочасване, от лоши погледи. Например чрез носенето на талисмани или поръсването със светена вода в църквата.

Приказките са за малките деца, но може ли възрастен човек да си извади поука от тях?

Мисля, че да. Всички сме били деца, младежи и на тази възраст създаваме своите представи за света и приказките, които са символи на нашия свят, опорните точки за добро и зло, за опасностите, които ни дебнат и за пътищата, които трябва да следваме, когато пораснем. Всъщност, фантастичните приказки за деца са това, което са митовете за възрастните.

Трябва ли да разкриваме жестоката действителност на децата, за да бъдат по-подготвени за живота или е по-добре едно дете да вярва по-дълго време в доброто?

Казват, че приказките за феи са много жестоки, но те всъщност са поучителни. Тези приказки предупреждават децата за трудностите, които могат да срещнат в реалността, където понятията за етика са относителни. Затова и там присъстват смъртта, мъченията, измамата, изоставянето на деца. Детската литература в много голяма степен е презакриляна. Прекалено малко говорим за онези неприятни и опасни страни на живота, пазим ги от болката. Но аз лично не съм съгласна с този подход. Смятам, че на децата трябва да им се говори по естествен начин и да бъдат запознавани с целия спектър от ситуации, в които се намират или могат да се озоват. Например всепризнат автор като Роалд Дал говори за родители, които не обичат децата си, за лоши учители, за едно жестоко общество и за преследвани и заплашвани деца,. Ако сега трябваше да бъдат издавани неговите книги, те със сигурност нямаше да стигнат до читателите, а това би било много жалко.

Творбата ви „Отровни думи” представя жестоката действителност на Барбара Молина, която години наред е заключена в мазе и е малтретирана. Откъде почерпихте тази сюжет?

Исках да говоря за психологическия тормоз над жените и не намирах начин как да обясня една история, без тя да се стане отегчителна или да звучи като учебник  по психология, докато самата история не дойде при мен в лицето на Наташа Кампуш – едно отвлечено австрийско момиче, което бе живяло осем години в една стая от 2 квадратни метра, подложена на всякакво малтретиране и унижаване. Когато насилникът ѝ разбира, че тя е избягала, се самоубива, а това истински натъжава Наташа. Тя дори плакала от болка, когато разбрала за смъртта му. Това е историята на сложните отношения между жертвата и мъчителя. Защото при психологическо малтретиране всичко е много сложно – жертвата не се чувства жертва, а се чувства виновна. Всички понятия се объркват - любовта със страха, зависимостта, или просто с човешкото присъствие. Това ме подтикна да напиша тази история. Две години по-късно светът разбра за ужасяващата история на Елизабет Фийлдс, отвлечена от собствения си баща, затворена в мазето на дома си в продължение на 25 години, където му ражда шест деца. Това ме накара да се насоча към сексуалното насилие в семейството – нещо, което много често се прикрива.

Това означава ли, че сме склонни по-скоро към мазохизъм, отколкото към садизъм?

Истината е, че полът предразполага към позиция на жертва и на властващ. По правило тези, които малтретират, са мъже, а жертвите са жени.

Такъв ли е случаят в книгата ви „El fruto del baobab”?

Книгата засяга една много деликатна тема, трудна за разбиране от позицията на западния човек. Става въпрос за гениталното осакатяване, което се практикува в африканските общества. Когато тези жени пристигат в Европа, разбират, че са просто едни осакатени момичета. Този културен сблъсък разкрива, че тяхната жертва и болка е била безполезна. Ние отхвърляме тази практика, но не си бяхме задавали въпроса как те преживяват това и какви чувства изпитват, когато се подложат на този ритуал. Така се задълбочих в една лична история, опитвайки се да разбира как тези жени приемат положението си в Африка и начина, по който отхвърлят това бреме, когато става въпрос за техните дъщери.

В момента хиляди имигранти пристигат в Европа от Близкия изток. Дали европейците ще успеят лесно да приемат техните разбирания?

Политически, в световен мащаб има обявена война между западния свят и фанатизирания ислямистки свят. Под тези нива са хората, а всеки човек е един свят и не можем да ги разглеждаме само като маса хора. Всички сме били имигранти в един момент и сме очаквали да бъдем приети, когато пристигнем в друга страна. Според мен би трябвало страните да са отворени, а емигрантите да бъдат гъвкави, за да се приспособят към тях и да ги приемат. Но има една червена линия, която те не бива да преминават – нито имигрантите в своите вярвания, нито страните, които ги приемат в името на своите закони и тази червена линия са човешките права.

Автор: Анелия Тодорова

Оператор: Мартин Стоянович 

 

  1. Получавайте най-важното от деня в пощата си

    Имейл адрес