Покушението над “идеалиста без илюзии” навърши половин век

Надали в Америка има съвременник на убийството на най-симпатичния президент (това определение сякаш най му приляга), който да не помни точно къде се е намирал, с какво се е занимавал, по кое време на деня..., когато е научил новината, покосила една голяма държава и някои нейни надежди. Преди дни се навършиха 50 години от покушението над 35-ия държавен глава на Съединените щати и си спомнихме за това официално уж разкрито, реално - не съвсем (или дори съвсем не), знаково убийство на една ера, която за повечето от нас не е съвремие, а плетеница от сюжети за документални филми и конспиративни теории.

 

Нищо - нека попитаме отново, но не за пореден път кой натисна спусъка, а кой беше Джон Кенеди, защото това е по-важно за историята. А тя обича да се повтаря, невинаги толкова брутално, но достатъчно банално. И нека да не правим като децата – да разлистваме само страниците с картинките...

 

Малцина осъзнават в пълен мащаб колко значим – не само за Америка, а и за света – бе Джон Фицджералд от династията Кенеди. За по-малко от три години в Белия дом през главата му минават знакови събития – Карибската криза, ускоряването на космическата надпревара, първите изстрели на Войната във Виетнам, разрастването на Движението за граждански права в САЩ… Списъкът с предизвикателствата, които е преодолял или се е опитвал да преодолее е дълъг, но с какво ще го запомним?

 

Малка крачка за човек…

 

"Решихме да отидем на Луната... не защото е лесно, а защото е трудно"

 

Още в първото си обръщение към нацията през 1961 г. младият президент предлага международно сътрудничество в изследването на Космоса. Разбира се, тази изпреварваща времето си идея, е отхвърлена от Източния блок, който по онова време е направил вече своите първи крачки. Важен е обаче жестът. И днес, десетилетия по-късно, виждаме, че такова сътрудничество е възможно, виждаме астронавти и космонавти на борда на общата, Международната космическа станция.

 

…скок за човечеството

 

"Защото в крайна сметка основната ни връзка е, че всички ние населяваме тази малка планета. Дишаме същия въздух. Ценим бъдещето на децата си. И всички сме смъртни"

 

Кенеди е истинският баща на покоряването на Луната. Въпреки че програмата „Аполо” стартира преди него, той е онзи, който развърта кранчето на бюджетното финансиране. И макар усилието за първата крачка да не е международно, тя все пак е на цялото човечество. Потвърждават го думите на Армстронг... А решенията на Кенеди правят възможно всичко това.

 

Когато политиците бяха мъже

 

"Попитай не какво твоята страна може да направи за теб, а какво ти можеш да направиш за страната си"

 

Макар млад в своето време, погледнато от днес Кенеди е от онова старо поколение политици, които бяха и държавници, бяха готови да вървят пред другите да поемат отговорност и каквото правят, да го правят за страната си – бяха патриоти, бяха мъже. И сега, разбира се, за делата му много е казано и изписано, а и една статия е тясна за анализ. Но си струва да се каже нещо за онова, което най-много впечатлява в онези, старите държавници и тяхното поведение.

 

Както е известно, Джак (както го наричат близките му) е потомък на ирландска фамилия с широко политическо влияние и участие в обществения и държавния живот на САЩ, които им печелят прозвището „Кралското семейство на Америка” - с целия блясък, разкош, сапунени сценарии, успехи, провали, трагедии, скандали… Естествено че Джон, Боб, Тед, Джо, Патрик… всеки, който носи етикета на “Кенеди” от рано е подготвен за важна роля в живота. И когато човек се рови в направо скучното израстване на едно типично дете на американския елит, в което имена като Принстън и Харвард изглеждат като неизбежни, а Конгрес и Сенат - неминуеми, онова което прави впечатление, са не “задължителните” крайъгълни камъни, а незадължителните.

 

Никак не е било задължително младият Джон Кенеди да излага на опасност живота си, с цялото това обещаващо бъдеще пред него през 1941 г. И все пак го прави - решава, че трябва да направи нещо за страната си, а не само да чака от нея. Забележете - Кенеди успява (с връзки!) да се запише във флота, въпреки че на медицинския преглед го връщат заради хроничните му проблеми с гръбначния стълб. Служи до 1945 г. в Тихоокеанския театър на Втората световна война и е награден с няколко медала и отличия, включително „пурпурно сърце”. Един от тях получава за това, че когато торпедният му катер е потопен от японски кораб спасява ранен другар, когото влачи във водата, захапал със зъби спасителната му жилетка, докато доплува до малък тихоокеански остров, преди оцелелия екипаж да бъде спасен.  

 

Хайде сега, сериозно – колко от съвременните лидери могат да се похвалят с такива постъпки в биографията или че са изпратили своите деца на фронта, както фамилията Кенеди (Джозеф, по-големият брат на Джон – е убит във войната). Днес политиците гледат на държавите си някакси корпоративно, през призмата на резултата, на ползата, не на жертвите в нейно име, не така благородно, патриотично, идеалистично.

 

Преврат срещу идеализма на Америка

   

"Аз съм идеалист без илюзии"

 

"Ако не можем да сложим край на различията си, можем поне да създаден сигурен свят за разнообразието"

 

"Проблемите ни са създадени от човека, затова могат да бъдат решени от него"

 

Чудя се дали съвременниците просто не могат да прощават на изпреварили времето си хора и затова понякога неразбирането прераства в отрицание. Докато е президент, Джон Кенеди е изправен пред стена от изградени стереотипи в държавната администрация и заварени положения в националната сигурност, които прави опит да промени.

 

Кенеди е имал куража неведнъж да каже „не” на ястребите във Вашингтон в онези нажежени времена на Студената война. Наследява подготовката на операцията в Залива на свинете в ход, но приема отговорност за провала й и след това отказва планираното нахлуване в Куба. Запознати казват, че не имал намерение да воюва дълго във Виетнам. Отказва да разреши исканото от мнозина в Пентагона нахлуването в Лаос, а за строежа Берлинската стена, който критикува, все пак казва: „Предпочитам стена, отколкото война”.

 

"Предпочитаме световен закон в ерата на самоопределението, отколкото световна война в ерата на масовото унищожение"

 

"Вътрешната политика може само да ни донесе загуба, външната да ни погуби"

 

Така за краткото си време в Овалния офис, Кенеди успява да си създаде немалко врагове. Да не забравяме, че е работил с генерали, които са настоявали за изпреварващ удар срещу Съветския съюз. И още - той е настъпил мафията с помощта на брат си Робърт (назначава го за правосъден министър) - по-късно също убит. В цялата тази история с конспиративните теории вече е скучно да се рови, явно отговорът няма лесно да излезе на бял свят. Но изглежда смелите карат страхливите да се страхуват толкова, че чак да проявяват своеобразна смелост, за да се избавят от онова, което ги плаши.

 

Различни и еднакви

 

"Основните проблеми пред света днес не са податливи на военно решение"

 

"Нека никога не преговаряме от страх. Но и нека да не се страхуваме да преговаряме"

 

Много дължим на двама държавници - Джон Кенеди и неговия съветски “колега” Никита Хрушчов. Двамата са толкова различни – единият млад американски… аристократ, може да се каже, извървял почти предначертан отначало докрай път, но не незаслужено и не без достойнство; другият - с беден селски произход, изкачил до върха партийната (по-успешно от всяка друга) стълба.  

 

В онзи момент (Карибската криза), в който светът бе на секунди от ядрен армагедон, две толкова различни личности, се оказаха толкова подобни мъже, лидери, човеци, които имаха смелостта да останат глухи за всички гласове в униформа, които ги ръчкаха в гръб с ледената пресметливост на военната прогноза – „Натисни копчето първи, при нас ще умрат по-малко”. Кенеди и Хрушчов проявиха смелост, която спаси целия свят, запалиха пламъче в най-тежката зима на Студената война. И двамата платиха след това, но коя цена е висока за спасяването на една цивилизация.

 

Звездата Кенеди и индустрията на конспирациите

 

Знам, че всичко дотук е скучно за тренирания вече вкус – да се радваме не на важните неща, а на пикантерийките. Съжалявам, може би ще разочаровам някого, но розовата страница от историята на Джон Кенеди и безкрайния извор на сюжети за индустрията на конспирациите, какъвто е неговият живот, неговият край, не са по-важни от онова, по което ще го познаете – делата. Не се разсейвайте, опознайте го!

 

Автор: Любомир Тасев