Китодар Тодоров: Комичното се получава от абсурда, който вкарвам

Най-забавният роден артист Китодар Тодоров, част от българския Frat Pack, е на корицата на списанието на истинските мъже - Esquire. В непринуден разговор с главния редактор Христо Запрянов, Кито говори за хумора, сатирата, тъжните истини и лесните лъжи, принципите и суетата по света и най-вече у нас. 

 

ХРИСТО ЗАПРЯНОВ: Отдавна се познаваме, пък никога не съм предполагал, че си ходил на курсове за ясновидци

КИТОДАР ТОДОРОВ: Да...

 

ХРИСТО ЗАПРЯНОВ: Засичал ли си ясновидските предавания по телевизията?

КИТОДАР ТОДОРОВ: Не, не съм. Явно хората имат нужда да вярват в нещо, но според мен не трябва да е точно това. Тук си имаме чудесна религия – православието, ама в крайна сметка и католицизъм да е, и ислям да е, важното е да има Бог, не суеверие

 

ХРИСТО ЗАПРЯНОВ: В Щатите точно от телевизора учат на Бог, а после същите телеевангелисти си купуват самолети, за да си пекат религиозните дупета в Доминикана. И пак се връщаме към печалбарството като основа на всичко – как тогава наистина да вярваш в църквата?

КИТОДАР ТОДОРОВ: То си е на тяхна отговорност. Знаеш ли, не съм сигурен, че тези хора са щастливи. Те може би имат моментно удовлетворение... Караш джет един месец, а след това? Купуваш хеликоптер. След това? Отиваш до Космоса. След това? Садиш дърво на Марс. Ама след това? Хроничната незадоволеност наистина е голям казус, защото няма край. Винаги искаш още, и още, и още. Всичко се превръща в свръхцинизъм, чиято крайна степен е самоубийството. Това е най-висшата форма на цинизма – да посегнеш на себе си, било то посредством наркотици или нещо друго

 

ХРИСТО ЗАПРЯНОВ: Твоята дефиниция на щастието каква е?

КИТОДАР ТОДОРОВ: Да обичаш хората около себе си, за мен това е най-голямото щастие. Да имаш приятели. Да си в общение с Бога. Понякога благодарение на вярата съм се чувствал перфектно – не знам как да ти го опиша... А след това, ако по някаква причина се отдалеча – заради много работа, нехайство или каквото и да било, си влизам в нищото. Най хубаво ми е, когато дъщеричката ми, на година и три месеца, се затича към мен и поиска да я гушкам. Не смятам, че един джет би заменил децата ми – това е абсурд, пълен абсурд! При децата има някаква тъга, щастие, умиление. Има ги всички емоции. Детенцето е толкова чисто, че като се огледаш в него, усещаш колко дълбоко си налазил в лайната. Усещаш какви гнусотии правиш – и че тези гнусотии нямат никакъв смисъл. Това е пътят към радостта и щастието

 

ХРИСТО ЗАПРЯНОВ: Тоест, щастието е да си полезен

КИТОДАР ТОДОРОВ: Точно. Няма да забравя как преди около година забелязах две момчета, закъсали в задръстване на Цариградско – нали се сещаш какви псувни и колко агресия им се струпва в тоя момент. Пък аз, естествено, бързах – да закарам сина ми на детска градина, да закарам жена ми на работа, да се прибера заради среща с приятел, с който да свършим нещо... Подминах ги и по целия път си казвах: „Не, сега ще се върна и ще им помогна, щото иначе ще съм лайнар!“ Даже си викам, дано никой не им помогне, щото иначе върна ли се, само ще се разкарвам, ще закъснея, жена ми ще почне да ми крещи, ще стане някакво безумие. Върнах се – никой не им беше помогнал, което в моя случай беше супер! (Смее се.) Предложих да им помогна – примерно да ги изтегля до „Изток“, а после те да си се оправят. Пък се оказа, че са към „Младост“. Само си представих как дотам имам 30 минути, на връщане още 40 в задръстването.  Обаче си бях обещал, че ще помагам. Вързах ги с въже, закарах ги до тях, оставих ги, вдигнах на жена ми, там крясъци: „Простак! Защо! Нали ми обеща?“ Объркаха се плановете ми – обаче в крайна сметка бях много доволен, че им помогнах

 

ХРИСТО ЗАПРЯНОВ: И това с помагането вече е един вид отживелица

КИТОДАР ТОДОРОВ: Аз обвинявам системата за това. Всички бързаме – и в това бързане пропускаме човещината, което е ужасно. Все имаме нещо много важно; по-важно от това да помогнеш на човек в беда или на изгубено дете. Чичо на мой приятел например беше паднал зимно време на улицата, никой не се беше обадил на Бърза помощ и той беше измръзнал до смърт. После оправдания всякакви – тоя е алкохолик, другият е наркоман. И какво – като е наркоман, нека да умре ли? 

 

ХРИСТО ЗАПРЯНОВ: Как да се научим да живеем бавно?

КИТОДАР ТОДОРОВ: Няма как. Колкото повече времеспестяващи неща имаме, толкова повече работното ни време се увеличава. И пак е зловещо бързане

 

Цялото интервю е в юлския брой на Esquire, а още в него ще намерите любимеца от сцената и екрана - Ованес Торосян, величието Уди Алън за новия си филм и предните 40-и-няколко, как Джордж Бест превърна футбола в рекламен бизнес плюс много мода, стил, музика, травъл, добра храна и полезни съвети за лятото.