„Джохацу" или да си платиш, за да изчезнеш безследно: Разказ за хората, избягали от дългове и насилие

Буквално да изчезнеш от света, да се изпариш, да започнеш нов живот... Колко пъти ви се е искало да го направите? Чувство на безизходица, на неудовлетвореност, семейни проблеми, любовна драма, домашно насилие, дългове, отчаяние - това са част от общите проблеми, които биха ни накарали да пожелаем „да рестартираме“ живота си. В Япония борбата с тези чувства се е превърнала в бизнес. Нарича се джохацу и се развива от специални фирми за „нощно преместване“. Те са законни и с присъщата им дискретност обещават да ви заведат на безопасно и тайно място, далеч от досегашния ви живот, пропит с проблеми от различно естество. Това не е паралелна реалност, а съвсем чистата истина в една иначе футуристична азиатска мегаикономика.

Обществото обаче е друго нещо. За него правилата са еднакви навсякъде – под тежестта на неизпълнени очаквания, непосилни финансови задължения, тормоз вкъщи или дори заплахи за саморазправа от страна на мафията, около 100 000 души годишно избират да заличат досегашните си самоличности. Според други данни броят им достига до половин милион.

Двама млади режисьори се впускат в търсене на хората, решили се на смелата стъпка да предприемат своето джохацу пътуване. Андреас Хартман и Арата Мори завладяха десетки фестивали по света с документалния си филм, наречен „Джохацу – да изчезнеш безследно“. В ексклузивно интервю за nova.bg двамата разказват за жестокия свят, за който никой не говори – този на безпътицата.

Здравейте, г-н Хартман и г-н Мори!

Здравейте! Приятно ни е да сме тук!

Първият ми въпрос е и към двамата. Имате дълбоки връзки както с Европа, така и с Япония – какво първоначално ви привлече към документалното кино и как животът между Берлин и Токио повлия на творческото ви партньорство?

Хартман: Аз учих филмово изкуство в Германия. По време на обучението си се потопих в документалното кино. Това се оказа моята страст и реших да се посветя на тази част от създаването на филми.

Арата: Аз пък дойдох в Европа преди 17 години, а от 14 живея в Берлин. Отдавна исках да се занимавам с правене на филми. Покрай работата си срещнах редица прекрасни хора, с които реализирахме различни документални проекти. Сред тях е и Андреас. Допаднахме си и решихме да създадем съвместен филм.

Срещаме се именно заради него – документалната лента „Джохацу“. Г-н Хартман, работил сте дълго време в Германия, как кариерата Ви досега Ви подготви за създаването на толкова специфичен проект?

Хартман: Всичко започна преди 10 години, когато за пръв път посетих Япония. Получих стипендия от културния институт „Гьоте“. Заживях в град Киото. През този период срещнах млад мъж, който реши да живее като бездомник по свое собствено желание. Той също един вид „изчезна“ от обществото, в преследване на свободен живот, далеч от прекомерните очаквания на хората. Направих документалния филм „Свободен човек“, посветен на него, а в течение на работата опознах и квартала му в Осака. Изглеждаше ми като перфектното място, в което някой да изчезне – там можеш да живееш изцяло анонимно и без да те питат за самоличността ти да си намериш жилище и работа. Бях очарован от този ъндърграунд свят в Япония, защото изобщо не предполагах, че такива места съществуват. А когато дочух за тези така наречени „компании за нощно преместване“, пожелах да направя филм и за тях. Впоследствие се запознах с Арата в Берлин и решихме да работим заедно по този проект.

Г-н Мори, какви лични преживявания или срещи Ви накараха да искате да изследвате феномена джохацу чрез филм?

Арата Мори: Аз съм роден и израснал в Япония и феноменът джохацу беше нещо естествено в моя живот, бях свикнал с него. Когато Андреас поиска да направим филм именно по тази тема, не бях много сигурен, че го желая, но след проучване открихме една съвършено нова страна на японското общество, така че се заинтригувах. Никога не бях срещал такива фирми и не знаех как точно карат човек буквално да изчезне. Стотици хиляди души годишно в Япония решават да живеят паралелен живот и да избягат от досегашното си ежедневие, а това е уникално. Определено беше любопитно да надникна в техните истории.

Прекарвате около четири години в създаването на „Джохацу“, включително времето на COVID-19. С какви предизвикателства се сблъскахте, за да спечелите доверието на хора, които буквално искат да изчезнат?

Андреас Хартман: Най-голямото предизвикателство за нас беше най-напред да получим достъп до хора, които вече са използвали услугите на такава фирма и са изчезнали. На следващо място беше трудно да спечелим доверието им. Отне ни години да се срещнем с тях и да изградим сигурна връзка. Помогна ни това, че сме екип от европеец и азиатец, представяме различни гледни точки. Това, че не живеем в Япония, а в Берлин, накара героите ни да се чувстват по-сигурни с нас. Мнозина ни споделиха, че не биха участвали в проекта, ако зад него стоеше японска медия, например.

А как бихте описали процеса по комуникация с фирмите, осъществяващи „изчезването“, защото предполагам, че това не е никак лека задача?

Арата Мори: Всъщност процесът по свързване с тях беше по-лесен, отколкото си представяхме. Не беше никак бързо обаче да ги накараме да се съгласят да си сътрудничат с нас, получихме много откази. Първоначално имаше изискване да покриваме лицата им, защото макар да искаха да участват, не ни вярваха напълно. Това, разбира се, се промени с годините, в които ни опознаха. Успяхме да ги убедим да покажем лицата им, но само в международната версия на филма, не и в Япония.

Андреас Хартман: Да, бяхме се договорили да имаме две версии на нашия документален проект – една за международната публика и една за вътрешното кино. Разбира се, изпълнихме желанието на героите ни.

А по какво точно се различават двете версии?

Андреас Хартман: Искахме да създадем филм, който да е фокусиран върху емоциите и човешката страна на историята. Затова направихме, каквото можахме, за да успеем да убедим участниците да покажат лицата си. Не искахме да създаваме фактологичен документален филм, а да акцентираме на човешкото, затова образите на истински личности бяха особено важни. Именно по тази причина решихме да покажем две версии – за да може поне в едната да се виждат лица. Същевременно обаче искахме и Япония да го види. Така подготвихме и втори вариант, в който използваме изкуствен интелект и дийпфейк – за да се виждат израженията и емоциите им, но да не могат да бъдат идентифицирани.

А коя сцена или интервю ви впечатли най-много?

Арата Мори: От тези, които решихме да включим във филма, за мен най-впечатляващата сцена бе тази, в която от фирмата джохацу транспортираха човек до крайбрежието. Не бяхме планирали да снимаме точно там, но решихме да усилим ефекта чрез пейзажа. Жената, която беше част от фирмата, дълго време не искаше да покаже лицето си пред камерата, а ние се борихме да се доближим до вътрешния ѝ свят и да се разкрие пред нас. И тя го направи тъкмо в тази сцена. Много е вълнуващ моментът, в който виждаш как печелиш доверието на някой, който се страхува толкова много.

А от вашата лична гледна точка – искало ли ви се е някога да изчезнете?

Андреас Хартман: О, да, разбира се. Мисля, че всеки си го е мислил. Може би да не изчезна изцяло, но да се изолирам от света за известно време. Всеки от нас си е фантазирал как би искал да промени живота си, да изостави всичко досега и да започне отначало. Това е една универсална тема, която никога няма да се изчерпи.

Арата Мори: Аз също съм преживявал периоди, в които съм мислил по въпроса. Тъкмо през един от тях напуснах родината си Япония и наистина започнах нов живот. Дори в началото не казах на никого, освен на родителите си. Но това беше много добро решение за мен – имах малко приятели там и реших да рестартирам живота си. Исках да съм напълно неизвестен в чужда страна, никой да не ме познава. Така че до голяма степен можех да разбера какво чувстват героите от нашия филм.

А имате ли приятели или познати, които са използвали джохацу компаниите?

Арата Мори: Нямам приятели, които да са искали да изчезнат чрез въпросните фирми, но имам познати на познати, които са го направили. В Япония на практика е невъзможно някой да не познава такива хора - те са толкова много. Всъщност да разкажеш за такова решение се счита за срамно, затова много рядко някой ще тръгне да споделя. С колкото повече хора обаче разговаряхме около филма ни, толкова повече ни разказваха, че редица техни познати са изчезнали без обяснение, което подозират, че се дължи на явлението джохацу. В Япония обикновено не се говори за тези истории, но те съществуват и нашият проект повдигна завесата.

А има ли път обратно? След като ви помогнат да „изчезнете“, можете ли да се върнете?

Арата Мори: Да, разбира се, има път назад, ако поискате това. Всичко опира до решенията, които взимате за живота си.

Андреас Хартман: Аз осъзнах по време на проучванията ни, че не всичко в живота е само черно и бяло, понякога има и сиви нюанси. Някои от пожелалите да изчезнат все пак не спират да поддържат контакт с близките си. В никакъв случай не е лесно да вземеш решение да се отделиш по такъв начин от семейството си, така че естествено, има и съжалили за избора си. В нашия филм има и такъв герой – накрая той се връща при любимите си хора.

А до каква степен се промениха вашите възприятия от ранните проучвания до финалната версия на филма – по отношение на мотивите на хората, които избират да изчезнат?

Андреас Хартман: Лично при мен се промени схващането, че хората желаят да изчезнат по чисто стереотипни и клиширани причини. Например заради срам от конкретно преживяване или социалния натиск, упражнен върху тях. Всъщност обаче се оказа, че повечето решават да изчезнат заради отправени реални физически заплахи – от страна на близък човек (това са случаите на домашно насилие) или дори на мафията. Друг основен фактор за желанието им да се „изпарят“ беше сериозни финансови проблеми – огромни дългове, чиито събирачи също са агресивни и заплашват със саморазправа. Аз лично накрая разбрах много по-добре колко основателни могат да бъдат мотивите на подобни хора.

А как компаниите джохацу могат да уверят своите клиенти, че предоставят безопасна услуга? Все пак вие току-що казахте, че повечето бягат от реална физическа заплаха.

Арата Мори: О, разбира се, няма как да докажат на 100%, че всичко ще бъде извършено безопасно, особено ако ви преследва мафията. Все пак те не си сътрудничат директно с полицията или с адвокати. Такива компании обаче разполагат с големи възможности, служителите им са специално обучени да проведат така нареченото „нощно преместване“ и по възможно най-сигурния, безопасен и дискретен начин да те отведат до тайно място. Когато например спасяват някого от домашно насилие, го взимат тъкмо нощем от дома му, за да се уверят, че партньорът му, който е агресорът, няма да е способен да го проследи. Имат си своите канали на придвижване.

Какво се надявате, че публиката ще научи за съвременното японско общество и ежедневните проблеми като дългове, срам или желание за бягство от проблемите?

Андреас Хартман: Нашата цел беше да създадем един универсален филм, който да може да се възприеме лесно от публиките по цял свят. Разказваме за неща, много близки до всеки – човешките междуличностни отношения, семейните връзки, очакванията на обществото. Надяваме се всеки зрител да съпреживее историите, които разказваме и да ги почувства близо до себе си, да си обясни поведението на героите и да намери отговорите.

„Джохацу“ беше представен на много филмови фестивали, като спечели и редица награди, включително и на престижния форум за документално кино в Мюнхен. Какви са отзивите на зрителите в различните страни?

Арата Мори: За наша изненада европейската публика реагира много сърдечно и съпричастно, макар че този феномен ѝ е напълно непознат. Представихме филма в над 30 страни по цял свят, а той се оказа голям успех. Отвсякъде получавахме сходни коментари – всички бяха силно емоционални докоснати и не можеха да повярват, че разказваме истории на реални хора от ежедневния живот. Може би това се дължи на универсалната тема – да ти се иска да изчезнеш, защото си достигнал своя физически или емоционален праг. Любопитно беше, че в Бразилия например коментираха, че това е по-скоро отвличане, отколкото спасение. Вероятно културните различия повлияха на реакциите на някои места, но навсякъде определено имаше съпричастност.

Вашият проект беше показан и на българския фестивал за документални филми -  Sofia DocuMental. Какви бяха отзивите у нас?

Андреас Хартман: О, отзивите бяха отлични, дори спечелихме специалната награда на публиката, което беше най-голямото признание за нас. Щастливи сме, че историята ни е докоснала и българите по някакъв начин и те са се почувствали свързани с нашите герои.

А идвали ли сте в България досега?

Андреас Хартман: За съжаление не успяхме да присъстваме и лично да представим филма си, но планираме да навестим страната ви, особено ако има нови прожекции.

Винаги сте добре дошли тук! А какви са плановете ви за бъдещето? Смятате ли да продължите да изследвате темите за изчезването и идентичността – или може би да разширите обхвата си към други социални контексти?

Арата Мори: Да, определено сме заинтригувани да правим разследвания по тези теми. Напълно възможно е да направим проучвания за феномена на изчезването в различни други страни.

Андреас Хартман: Всъщност в момента провеждаме проучвания по един нов проект в квартал Камагазаки – oтново в Осака. Все още обаче пазим всичко в тайна, така че засега не можем да ти разкрием нищо. Но отново ще бъде в жанра на документалистиката.

За финал бих искала да ви попитам – тъй като вие сте били един вид в ролята на разследващи, но и на психолози. Какво бихте казали на хората, които се чувстват в безизходица и искат да изчезнат?

Арата Мори: О, ами вероятно във всяка страна има хора, които изпадат в трудни ситуации, макар да нямат на разположение компании за „нощно изчезване“. Аз бих им препоръчал да гледат нашия филм, за да видят, че от всяка ситуация има изход. А след това да решат дали наистина искат да изчезнат или просто са в моментен период на безизходица в живота си.

Благодаря за този финал, изпълнен с надежда!

Ние благодарим! До скоро!

Целия разговор гледайте във видеото.

Автор: Цветина Петкова