Две години след началото на инвазията: Историите на три украинки, открили мира в България

24-ти февруари. Експлозии и оглушителен звук на сирени. Край на живота, такъв какъвто е бил досега и начало на ужаса на войната. Виктория Гриженко е родена в Полтавска област. Началото на инвазията обаче я заварва в Киев.

"Със сина ми живеехме на 18-я етаж. Всичко се разтресе. Веднага събрахме най-необходимите за нас вещи и излязохме на улицата. Ситуацията изглеждаше така сякаш е започнал апокалипсис. Хората бягаха като мравки. Обадих се на майка ми и казах, че потеглям към Лвов. Мислех си, че там ще бъдем в безопасност", започва разказа си тя.

Виктория и синът и пътуват дълго преди да стигнат до избраната дестинация. Притеснението от руските удари ги тласка към решението да поемат към България, минавайки през полската граница. Там младата жена чака шест часа, но не се отказва, тъй като е водена от стремежа да намери сигурност за себе си и детето. Четири дни след началото на руската инвазия Виктория се оказва в страната ни, оставяйки зад себе си както ужаса на войната, така и близките си хора.

"Аз намерих мира в България. Моите близки обаче не се замислиха и се впуснаха във войната, те отидоха да отбраняват Украйна", споделя тя.

Ситуацията на фронта е безмилостна. Една грешна стъпка може да ти коства живота. За съжаление Виктория разбира това от първо лице – чрез съдбата на най-близкия си приятел.
"Той беше в Бахмут. Игор беше храбър човек. Един ден разбрах, че е стъпил върху мина и е загинал. Той си отиде... само на 33 години", разкрива Виктория.

Не успява да изпрати в последния му път и баща си. Въпреки всичко, малко след като идва у нас Виктория ражда второто си дете. И макар да е самотна майка тя не спира да се бори и да вярва в по-доброто бъдеще.

Безпрецедентната война в Украйна променя и живота на Оксана Панкулич. Тя е принудена да бяга от Ирпен заедно с 8-месечното си бебе и 11-годишният си син.

Зеленски: Ще победим Русия в най-великия ден от живота ни

"Хранех бебето си. Семейството ми се събуди от оглушителния тътен на експлозиите, изстрелите и ракетите, които летяха към Гостомел, който се намира на 15 километра от Ирпен", обясни тя.

Дълго тлеещото напрежение между Русия и Украйна кара хора като Оксана да имат винаги стегнат куфар за бързо реагиране, в който да са подготвени най-важните вещи при необходимост от бягство.

"Решихме да заминем на Запад, където преди това бяхме планирали вече, ако се наложи, да отидем. Събрахме храната, взех бебешката количка, наложи се обаче да оставим люлката у дома", допълва тя.

Пътят към безопасността за 39-годишната жена започва в седем часа сутринта. Тя потегля на Запад, по т.нар. „Житомирско шосе”. "Чуваха се изстрели, експлозии. Аз обаче трябваше да гледам напред, да държа здраво волана и да се движа, да открия безопасно място. По улиците имаше толкова много военна техника. Не бях виждала такава гледка досега дори и в музеите", споделя Оксана.

Тя и семейството и намират временен подслон в Западна Украйна. В последствие обаче решават, че средата там не е достатъчно сигурна и поемат към България.

"Решихме, че България е подходящо място заради сходството в езиците. Доброволци ни помогнаха да съберем всичко необходимо. И потеглихме. Страната е много слънчева, красива хубава страна. Държавата е много подобна на Украйна. Тук ни е много комфортно.

Две години война в Украйна: Надеждата за мир продължава да изглежда далечна

"Въпреки всичко обаче искаме да сме си у дома, да се приберем. Ако някой ми каже, че още утре можем да тръгнем към мирна Украйна бих потеглила веднага", посочи тя.

Инстинктът за самосъхранение води Наталия Кузлова при приятели, които имат къща извън града.

"Ние бяхме точно в посоката, където започваха настъпленията. Спомням си как една от приятелките ми, която ме беше поканила у тях възкликна: „Аз съм една щастлива майка, защото училището на децата ми е във ваканция и те не се намират на територията на Украйна”. В този момент разбрах, че трябва да направя нещо. Преживявах най-страшната нощ в живота си", разказва тя.

Младата жена има познати в София, които я канят да потърси убежище у нас. Тя приема.

"Животът тук за мен е много различен. Благодаря на приятелите ми, благодарение на които съществуването ми е по-добро в момента. Всичко е много по-различно и по различен начин ни приемат", сподели Наталия.

От началото на престоя си в България не е минал и ден, в който Наталия да не разговаря с близките си, останали в Украйна. Освен куража и душевната сила, това което обединява тези три жени е познанството им с Виктория Икономова – украинка, която от 15 години живее у нас, и изпълнителен директор на фондация, помагаща на хора в нужда.