Сребреница и геноцидът, с който едни живеят, а други отричат

„Баща ми, единият ми брат, вторият брат, третият”. Садик Селимович показва гробовете на близките си. Ходи всеки път, когато иска да си поговори с тях. Садик е един от малкото оцелели мъже в своя род. Другите намират смъртта си в Сребреница през юли 1995 г.

Трагедията в живота му се случва само за няколко дни – от 11 до 17 юли. На 11 юли, войските на Ратко Младич влизат в Сребреница, която по това време е защитена от ООН зона. Сцена на драматични събития е бившата фабрика за акумулатори, която в този момент е база на мироопазващите сили. Там се стичат хиляди, в търсене на закрила от ООН. По-силните и здрави избират да тръгнат през планината към териториите, контролирани от армията на Босна и Херцеговина.

Мемориалният център в Поточари през 1995 г. е бил база на ООН. Днес показва експозиции. Една от тях е „В обувките на тези, които не успяха да преминат”.

Спомени за жертвите от Сребреница: Учени все още идентифицират убитите (ВИДЕО)

„Това тук са обувките на хората, които не са успели да стигнат до свободната територия”, разказва Садик.

Оцелелите наричат този 100-километров маршрут „Пътят на смъртта”. По него тръгват и близките на Садик. И никога не се завръщат. Тези, които решават да търсят закрила в базата на ООН, не я намират. Мъжете и младите момчета са отделяни от семействата си, а след това отвеждани на място за екзекуции и погребвани в масови гробове.

„Когато светът научава за тези масови гробове, започва мащабна операция по прикриването на тези престъпления. Затова днес имаме вторични и третични масови гробове – затова често останките на жертвите на геноцида са разпръснати на различни места”, казва Садик.

Днес, почти 30 години след събития от юли 1995, нови и нови жертви на събитията тогава са идентифицирани.

Изгубил семейството си, Садик избира да посвети живота си в търсене на истината. И на тленните останки на загиналите.

ЯНА НИКОЛОВА РАЗКАЗВА: Босна - между болката и мечтата

„Една от основните причини да се занимавам с това е, че изгубих голяма част от близките си. Чувствам го като свой дълг – да открия гробовете, да ги извадя от там, да ги погреба. Защото всички те имат души. Искам истината да излезе наяве. Когато започнах да се занимавам с това, нямах никаква представа, че ще отнеме толкова много време. Но всичко това ми влезе под кожата и чувствам, че е мой дълг да завърша делото си. Година след година. И ще продължавам, докато вече не мога да се справям, за да мога да помогна на тези хора да получат вечен покой”, казва Садик.

„Най-страшно е да видиш гледката на натрупани кости. Един от най-тежките ми моменти беше, когато открих майка с двамата й синове, заровени заедно. И когато намерихме бременна жена в един от масовите гробове. Видяхме бебето в корема й. Това са гледки, които не могат да те оставят равнодушен”, казва Садик.

Не брои хората, които е открил, заровени под земята.

„Човекът не е бройка. Човекът е име и презиме”, казва Садик.

„Най-трудното нещо на света е да гледаш в очите семействата, които все още търсят своите близки. Щом веднъж ги откриеш, изпитваш един вид успокоение, защото разбираш какво се е случило и как са били убити. Тук са погребани 6751 души. А в най-близките райони до Сребреница, все още се издирват близо 800 души”, обяснява Садик.

ВОЙНАТА ПРЕЗ ОЧИТЕ НА ДЕЦАТА: Разкази от Сараево (ВИДЕО)

Сред тях е Азам Авдич. Изчезва безследно през юли 95-та. Синът му – Мохамед, не спира да търси истината за случилото се с неговия баща.

„Спомням си всичко. Бях малко момче, когато с майка ми и сестра ми заминахме с конвой за Тузла. Спомням си как чухме, че Сребреница е паднала и че всеки, който е в добро здраве, е избягал през планината, за да стигне до свободните територии. Имах надежда отново да видя баща си в Тузла. Когато първата група пристигна, търсихме баща ми, казаха ни, че някой го е видял по пътя и се надявахме той да дойде след това”, казва Мохамед.

„Когато започна войната, всички се надяваха, че след края й отново ще живеят нормално. Всички надежди бяха насочени натам. Има един психологически момент, в който няма да срещнете хора, които да кажат: „той умря”. По-скоро, че той не е успял да премине през гората. Усещането е, че все някога ще ги видиш пак. Но всъщност повечето от тях са убити и никога не са стигнали до свободната територия. Живееш с надеждата, че войната ще свърши, след това – с надеждата, че баща ти ще си дойде. А после, след като всяка друга надежда е изчезнала, че ще го идентифицирате. Надявам се, че ще го намерим. Но осъзнавам, че е също толкова възможно това никога да не се случи”, казва Мохамед.

„Трагедията винаги ще я има. Но ако той е имал право да живее, има право и да бъде погребан. За да може всички ние, неговите деца, неговата съпруга и неговите внуци да знаят къде почиват костите му. А всички военнопрестъпници, отговорни за това, което се случи тук, казват: „Щом няма тяло, няма престъпление””, разказва Мохамед.

Трибуналът за бивша Югославия, а после и Международният съд на ООН категорично потвърдиха - случилото се в Сребреница през лятото на 1995 г. е геноцид. И до ден-днешен лидерите на босненските сърби отричат това. Сред тях е и кметът на Сребреница, който от 8 години управлява града.

„Наистина не знам какво се случвало, защото бях само 10-годишно момче, по това време дори не бях тук, бях бежанец. Проблемът е, че се посочва само 95-та година, а не 1992, 1993, 1994”, казва Младен Груйчич, кмет на Сребреница.

Той разказва, че в началото на войната е загубил своя баща. И остро се противопоставя на резолюцията, с която ООН обяви 11 юли за Международен ден в почит на жертвите на геноцида в Сребреница.

„Едно е сигурно, че по темата трябва да се говори, трябва да има и доказателства. Целта на резолюцията е да пречи на това да се говори истината и да се докаже истината. Гласуването на тази резолюция не се проведе честно, което още веднъж показа колко важно е то”, казва Груйчич. „И ще Ви помоля, ако искате разговорът да продължи, да не поставяте такива въпроси. Трябваше да говорим за резолюцията, а не да квалифицираме неща, които са се случили в миналото”, казва Груйчич.

Край на войната слага Дейтънското споразумение. С него се обособяват Босна и Херцеговина и Република Сръбска, в която попада Сребреница.

„Сърбите са сърби, където и да се намират. Това първо. И второ - резолюцията в този момент не променя много, що се отнася до отношенията между хората в Сребреница – сърби и босненци. Но със сигурност може да значи нещо за в бъдеще. Дали ще бъде в политически план, или нещо друго, което да бъде наложено от Сараево на Република Сръбска и на сърбите”, казва Груйчич.

Самият той никога не е стъпвал в мемориалния център в Поточари. Казва, че в началото на мандата си е искал, но му е показано, че е нежелан.

От другата страна отричат.

„Кметът винаги отрича всичко, без дори да е идвал тук, без дори да е чул свидетелствата на поне един оцелял. Постоянно казва: „Това не е вярно”. Нямам какво да му кажа”, заявява Алмаса. „Обединените нации се провалиха да защитят хората в защитената зона на Обединените нации – Сребреница. И това е самата истината. Разбира се, с тази резолюция сега, може би, те се опитват да покажат на жертвите, че искат да направят някаква промяна в света. Разбира се, за жертвите е твърде късно – геноцидът е извършен. Точка. Тези, които го извършиха, са зад решетките. Разбира се – не всички. Но в крайна сметка за нас е една малка справедливост”, казва Алмаса.

На мемориала, Садик си взима довиждане със своите близки. Донякъде е осъществил делото на живота си – вече знае къде почиват тленните им останки.

Садик е ранен на 9 юли при отбраната на Сребреница. „Имах доста близка среща с Ратко Младич. После ме затвориха в лагер. Този, който го направи, беше мой учител в училище. Момир Николич. И до ден днешен го срещам в Сребреница. Съседи сме. Неотдавна имахме кавга в търговския център.Той беше главният, който избираше местата къде да бъдат масовите гробове. След войната му казаха, че ще му намалят присъдата, ако покаже къде са заравяли хората”, разказва Садик.

„Това ми дава сили да живея. Да им покажа, че не са прави, че никога не успяха в делото си. За мен това е движеща сила. Краят е много прост – да покажат всички гробове, да признаят истината и да гледат да не се повтори. Що се отнася до политическата ситуация – не виждам изход”, казва Садик.