Истината, която не може да бъде заключена: Валя Червеняшка и нейните „Записки от Ада”

Второто издание на „Записки от Ада” не е просто книга. То е отваряне на рана, която може би все още не е заздравяла напълно. И шанс – за духовно изцеление, за завръщане към себе си след страха и болката.

„В първия момент са ми били само ужасите, след това, след първата книга – като всичко остана в миналото, изпъкнаха тези спомени и случки, които ги разказвам във втората. Те просто си дойдоха от самосебе си, след като тежките бяха останали в първата книга”, разказа Валя Червеняшка.

Николай Йорданов, съавтор на книгата, е като мост между спомените на Валя и света. Той умело описва всяка история по начин, който не може да остави читателя безразличен. Думите невинаги се подреждат лесно, но крайната цел си струва.

Осъдиха либийски офицери да платят половин милион на Валя Червеняшка

„Второто издание на „Записки от Ада” реално е същата история, но е допълнена с още случки от тези 8 години и половина в Либия. Истината е, че историята е плашеща и това преживяване е изключително тежко, но за осем години и половина е ясно, че се случват всякакви неща, включително нетолкова мрачни, като тези, описани в първото издание”, каза той.

„Истината е, че след написването на първата книга Валя много се сближи с моето семейство. Като сме били заедно, въпреки че избягваме тази тема, но понякога излиза на масата и тя започва да разказва някаква много интересна история и аз съм: „Валя, как може да не си ми го разказала”? И тя: „Ами не си ме питал”, допълни Йорданов.

В момент, в който животът ти е поставен „на пауза“, между вярата и безнадеждността, Валя намира начин да пусне адреналина в кръвта си, буквално и преносно.

„Това беше в женския затвор. Вече ни бяха отделили в отделна сграда за смъртните присъди, заедно с други затворнички и един от полицаите дойде с някакво... като „Балканче” моторче, не знам каква марка точно е. Аз казах, че мога да карам, което е факт. Той обаче ми го даде и... разстоянието е доста – от нашето крило до края на женското. То отдолу един пясък, аз давам газ, газ и накрая вместо да хвана спирачката, натиснах газта. Как спрях – един Господ знае. След това ми се стори, че е лудост. Тогава, в онзи момент, като адреналин ли го преживях... ей това е случаят”, сподели тя.

СПОМЕНИ ЗАД РЕШЕТКИТЕ: Медиците ни бяха жертва на пропагандната машина на Кадафи

Тези моменти са важни, защото напомнят на Валя, че във всеки мрак има искрица светлина.

„В моменти, когато сме излизали за зъболекар да ни водят, тогава сме имали желание да минем и покрай морето, да видим пристанище, нещо от този род, но нека да си остане за читателя”, разказа Валя.

„Естествено, когато се разказва нещо такова, в началото е трудно – за нея беше много трудно да го разкаже, а за мен беше некомфортно да я питам. Обаче си оставих възпитанието и жалостта и свършихме тази работа. Истината е, че го чувствахме като работа първите една-две срещи, след това стана много неформално. Тя ме покани в квартирата на дъщеря си и започна да ме гости с едни кифлички, с едни сладкиши. Всъщност бяхме аз и тя – приятели и си разказваме някакви неща. Мисля, че изградихме нещо много повече от доверие, изградихме приятелство”, сподели Йорданов.

Валя не се вълнува от това кой как ще приеме историята ѝ . Тя не търси одобрение, а освобождение.

„Никога не са ме вълнували тези неща – кой какво ще каже, дали ще го приемат и как  ще го приемат, защото светът толкова много се промени, толкова много злоба и завист около нас, че аз съм се концентрирала – себе си, семейството си, близките си. Не ме интересуват другите какво ще кажат. Никой не може да бъде в моите обувки, за да се съобразявам те какво ще си кажат”, категорична е тя.

„Това е един много добър човек, страшно силен. Много искрен. На мен ми хареса тази нейна неподправеност, там никога няма преструвка, никога няма втори план. Тя е това, което е и на мен много ми хареса всичко това”, заяви авторът.

 „Записки от Ада” излиза в може би най-болезнения момент в живота на Валя – личната загуба, която надминава дори страха от смъртната присъда.

„До декември месец работех все още. Декември месец получих парализа на лицевия нерв, болнични бях. През това време и съпругът ми се разболя и за два месеца си отиде. Това нещо много ме съкруши. Напуснах работа и сега съм се отдала да си гледам внучките”, разказа Валя.

Тази книга не оставя никого безразличен. Защото тя не е просто история за страдание. Това е разказ за сила, за преодоляване на всяка бариера, за вътрешна светлина, която не угасва никога.

„Много пъти съм си мислел, че аз не бих имал силата не само на Валя, а и на всички тези хора, които са били там – да го издържа психически и физически. Даже съм и казвал: „Валя, тези изтезания, които описваш, аз на втория ден щях да кажа каквото искат, само за да спрат”. Тя каза: „Аз не мога да оставя съмнения в децата ми, че съм го направила”, обясни Йорданов.

„Затворът ми взе израстването на моите деца, липсата на родител. А какво ми даде – даде ми да бъда по-смирена, да се възхищавам и на най-дребните неща и да ценя най-дребните неща, да не се задълбавам в далечно обкръжение – кой какво говори или какво се интересува. Само напред, най-близките и смирение”, сподели Валя.

„Аз преподавам в НАФТИЗ, а като сме говорили със студентите, си давам сметка, че част от тях не знаят тази история, не я помнят, а това мисля, че е последният случай, който наистина ни обедини като нация. Имаше обща енергия на милиони, милиони хора, които стояха зад тези момичета и момчета, които бяха в Либия. И смятам, че силата, която те са проявили е пример, който трябва да остане”, мисли авторът.

В момента екипът зад книгата кандидатства в Националния филмов център за развитие на сценарий по написаното, ако получи „зелена светлина”, вероятно предстои и екранизиране на историята на Валя Червеняшка.

„Не мога да си представя коя актриса ще има смелостта и силата да изиграе този човек. За мен истината е, че това е история за силата на човешкия дух и в частност за силата на женския дух. Не смятам, че ако това бяха шестима мъже, които бяха затворени, историята би се развила по този начин. Тези 5 медицински сестри показаха, че така наречения слаб пол, понякога може да прояви сила, за която можем само да мечтаем”, категоричен е Йорданов.

А докато това стане, Валя се е отдала изцяло на внучките си и мечтае само за едно: „Мечтая по-дълго да съм сред тях, за да мога да ги гледам поне те как растат”.

Историята на Валя Червеняшка е като тиха молитва. Не за прошка, а за разбиране. Не за забрава, а за смисъл. За това как можеш да се завърнеш дори от най-тъмното място. И да живееш. И да разказваш.

Повече гледайте във видеото.