22 часа светлина на края на света: Антарктика през български обектив (ВИДЕО)

Фотографът Вера Коцева се завърна преди броени седмици от Антарктика, където е била част от българската експедиция на базата „Св. Климент Охридски“. В ефира на NOVA NEWS тя разказа за дългогодишната си мечта да стигне до Ледения континент и за преживяването, което определя като пътуване до „края на света“ - макар и с уточнението, че е била на остров Ливингстън, част от региона Антарктика, а не на самия Южен полюс.

Пътуването ѝ става възможно след одобрен проект към Българския антарктически институт. По думите ѝ, колкото и да се подготвя човек - психологически и физически, нищо не може да опише реалността там. „Първото усещане е загубата на илюзията за контрол“, споделя тя. Заради непредвидимите метеорологични условия и трудната логистика човек трябва да приеме, че природата диктува правилата.

Изчезнал в Антарктида робот се върна с тревожни данни

До Антарктика се стига със самолет през Европа до Южна Америка - обикновено Аржентина или Чили, които са дестинациите на последната „среща с цивилизацията“. Оттам българската група продължава с научноизследователски кораб, който вече четвърта година подпомага мисията ни на континента. Плаването минава през пролива Дрейк - един от най-опасните в света, наричан в миналото „гробище за кораби“. Именно там усещането за безкрайност и откъснатост от света става най-силно.

Първият досег с Антарктика идва още преди сушата да се появи на хоризонта - с айсбергите, които започват да изплуват от водата. „Всички сме виждали снимки и филми, но да стъпиш там със собствените си крака е несравнимо“, казва Коцева. Срещите с китове, тюлени и пингвини превръщат преживяването в нещо почти нереално.

Базата „Св. Климент Охридски“ на остров Ливингстън работи сезонно - по време на антарктическото лято, когато светлата част на денонощието продължава около 22 часа. Това създава усещане за безкраен ден и наситен ритъм на работа.

Освен че снима, Вера Коцева работи и по свой проект за макрофотография - нещо, което досега не е правено на българската база. Като портретен фотограф тя запечатва и образите на учените и логистиците - хората, които стоят зад българското присъствие на континента.

Най-силното ѝ впечатление обаче остава чувството за общност. „Там си само с тези хора и зависиш от тях. Създава се изключителна задруга“, разказва тя. Според нея психиката бързо „нормализира“ необичайното, за да може човек да се адаптира към средата.