За писането като тъмна стая с тайнствен любовник

„За мен писането е все едно да вляза в тъмна стая, в която има тайнствен любовник”, казва световноизвестната писателка Маргарет Мацантини, която преди ден пристигна в София, за да представи три свои екранизирани произведения – романи, получили одобрението на публиката и критиката и запечатали се в паметта на читатели и зрители. Това са „Чуй ме”, „Да дойдеш на света” и „Никой не се спасява сам”.

Едва ли има човек, който да не потръпне при гледката на загиващи хора по улиците по време на война, а някои може би си спомнят и конфликта в Босна през 90-те години на миналия век. Войната там приковава вниманието на Маргарет до такава степен, че малко след края на конфликта, тя заминава за Сараево в търсене на тези малки на пръв поглед, но покъртителни човешки истории.

„Писателите сме като детективи, които идват със закъснение. Така се случи, когато писах книгата „Да дойдеш на света”. Пристигнах в Сараево, когато всички вече си бяха тръгнали. Нямаше ги камерите, а хотелът, в който бяха журналистите, вече беше празен. Тогава започна моята история”, разказа специално за NovaNews.bg италианската писателка.

Сюжетът разказва за Джема и нейния син Пиетро, когото тя зачева по време на конфликта в Босна. Една сутрин в дома на Джема в Рим звънва телефонът. Прозвучава дрезгавият глас на стар приятел от Сараево, който внезапно нахлува в подреденото ѝ ежедневие, връщайки времето назад. Заедно с вече порасналия си син, тя тръгва по стъпките на миналото...

Историята за Джема и Пиетро се превръща в бестселър. През 2009 г. романът е удостоен с престижната литературна награда „Кампиело”, а три години по-късно съпругът на авторката Серджо Кастелито, известен кинорежисьор, снима и филм по него. Главната роля е поверена на Пенелопе Крус, а саундтракът е дело на нейния брат – Едуардо Крус.

Любопитен е и фактът, че Маргарет и Серджо избират своя син Пиетро Кастелито да изиграе ролята на Пиетро, тръгнал с майка си да търси своите отдавна изгубени корени там, където загива баща му – в Сараево.

Какъв е пътят на една история от белия лист до романа, а след това и до големия екран? Вижте вълнуващия разказ на Маргарет Мацантини и Серджо Кастелито.

Добре дошли в България! Маргарет, Вие сте една от най-известните писателки в Италия и Европа. В България са преведени три Ваши книги. Романът „Да дойдеш на света”  ни отвежда към войната в Босна. Как се спряхте на този сюжет?

Маргарет: Мисля, че писателят е своеобразен радар на времето си. Той пише за неща, които трудно преглъща, отрича или харесва. В случая тази история започна като история за едно майчинство. За една жена, която не може да има деца, но успява да зачене именно по време на блокадата на Сараево. Така че може да се каже, че това е и история за война. Ние, писателите, сме като детективи, които идват със закъснение. Така се случи, когато писах тази книга. Пристигнах в Сараево, когато всички вече си бяха тръгнали – хотелът, в който бяха журналистите, вече беше празен. Тогава започна моята история. Онова, което ме порази там, бе усещането за тази рана, която още е отворена. Но поразяващо бе и това, което са представлявали жените по време на обсадата. Начинът, по който са посрещнали блокадата, техният героизъм, това, че са продължавали да се гримират. Животът, който са показали, че могат да продължат да водят. Според мен заради всичко това те би трябвало да заслужат Нобелова награда за мир.

Вас какво Ви впечатли, когато отидохте в Сараево?
Маргарет: Всичко там ме порази. Особено това, че тази война се случи на километри от нас и я възприемахме просто като война между етноси. Това беше втората война след тази в Персийския залив, която гледахме на живо, и така да се каже вече се бяхме приготвили да възприемем войната като изпращане на хуманитарни помощи. Но начинът, по който бяхме свидетели на това, начинът, по който свикнахме, че се води война, беше наистина поразителен. Всъщност това е една история за майчинството като цвете, което расте в пропастта. Това е много човешка история, която показва, че при всякакви обстоятелства може да се роди живот. И всъщност това е символ - като тунел, в който се развиват нещата, а в края на тунела винаги има светлина.

Детето, което играе във филма „Да дойдеш на света”, е Вашият собствен син. Това начин да изразите личната си позиция към случилото се в Сараево ли беше?
Серджо: Да кажем, че е сантиментален жест, защото ни трябваше дете на същата възраст. Междудругото и малкият ни син Чезаре се появява за малко във филма.

Заедно ли писахте сценария?
Серджо: Всичко, което се съдържа в сценария, е минало през ситото на романа. Но двамата наистина работихме заедно по текста на сценария.

Маргарет, труден ли е пътят от белия лист към романа?
Маргарет: Никога не съм имала страх от белия лист. Аз имам четири деца и нямам време за това. Но историите се изливат, когато им дойде времето и всичко това се случва спонтанно. Така да се каже, историите сами се разказват.

Пенелопе Крус е в главната роля на екранизациите на два Ваши романа. Вие ли избрахте тя да изиграе ролята или това беше решение на продуцентите?
Серджо: Решението беше изцяло наше. Пенелопе Крус беше прочела книгата и беше удивена, така че когато се видяхме, разговорът беше равностоен между трима, занимаващи се с изкуство хора. Тя беше готова да поеме риск, за да влезе в ролята.

Казвате, че пишете за нещата от живота. Романът Ви „Утринно море” разказва за имиграцията. В момента се случва такава – на сирийски бежанци, които се преселват в Европа. Бихте ли написали такъв роман?
Маргарет: Писателите са хора, които правят политика, изразявайки позицията си чрез това, което пишат. Аз съм човек, който е много отворен към живота. Не стоя пред огледалото, когато пиша романите си. Седя на прозореца и наблюдавам това, което се случва. Италия все пак е на първа линия и бежанците пристигат първо при нас от Средиземно море. Това, което се случва в света, засяга всички нас и е съвсем нормално да се обърне поглед към него. Но истинската помощ не е в това да хвърлиш на гладното куче кокал. Единственият начин да покажеш съчувствие и да помогнеш, е ти да бъдеш това куче, тоест, да се поставиш на неговото място. Това могат да направят писателите.

Това означава ли, че можем да очакваме в скоро време да напишете роман с подобен сюжет?
Маргарет: Не мога да кажа. За мен писането е все едно да вляза в тъмна стая, в която има тайнствен любовник. Нека да видим коя ще е следващата тъмна стая и следващият любовник.

Автор: Анелия Тодорова

Оператор: Владислав Топчиев

Превод: Вяра Петрова