В Босна и Херцеговина се отбелязват 29 години от геноцида в Сребреница

Босна и Херцеговина, както и целият свят, отбелязва годишнина от клането в Сребреница през 1995 година. Навършат се 29 години от влизането на босненски сръбски части под командването на генерал Ратко Младич в мюсюлманския анклав Сребреница, когато са избити 8 хиляди мюсюлмани – мъже и млади момчета. До ден днешен продължават погребенията на загиналите през 1995 година. Първоначално хората са погребани в масови гробове, но за да се прикрият следите от военните престъпления, останките биват изваждани и заравяни на различни места. В повечето случаи са погребвани само части от тялото, тъй като другите останки липсват.

Над 5000 души участват в тазгодишния поход за отдаване на почит. Историите на жертвите и оцелелите  разказват специалните пратеници на NOVA в Сребреница  Яна Николова и операторът Андрей Стоилов.

"Поход на мира": 5000 души отдават почит на загиналите в Сребреница

Салиха Османович, която е оцеляла от геноцида в Сребреница, показва на екипа ни снимки на убитите си близки. „Tова е мъжът ми Рамо. Той загина през 1995-а, когато Сребреница падна. Това е синът ми Нермин, по-големият ми син. Роден е през 76-а. И той загина през 95-а. Това е по-малкият ми син – Един, роден е през 77-а. Загина на 6-и юли 1995 година”, споделя тя.

Днес от мъжете в семейството на Салиха Османович са останали само няколко снимки. Двамата ѝ синове и мъжът ѝ Рамо загиват само в рамките на няколко дни, през юли 1995 година. Когато напускат родното си село, за да отидат в защитената зона на Сребреница, те вярват, че са поели по пътя на спасението. Но точно той ги води към тяхната гибел.

„Бяхме в Сребреница. Това беше като ад на земята. Сребреница е в долина, обградена с планини. Казаха ни, че там сме в безопасност – че това е зона, охранявана от ООН. Щяхме да се върнем скоро у дома. Или поне така се надявахме”, спомня си Салиха.

Така смята и семейството на Алмаса Салихович, която по това време е едва на 7 години. „Всички идваха тук, защото смятаха, че ООН ще ги защити – по това време, тук имаше мироопазващи войски от Нидерландия. За съжаление, това не се случи, защото на 11-и юли сръбските войници от армията на Република Сръбска влязоха в града, водени от военнопрестъпника Ратко Младич. И това, което се случи след 13-и юли, беше истински геноцид”, разказва Алмаса.

Трагедията за Салиха започва няколко дни по-рано. „Моят по-малък син – Един, умря на 6-и юли. Той беше убит от сръбска граната. А на 11-и юли, няколко дни по-късно, Сребреница падна. Това беше истински ад. Катастрофа”, споделя Салиха.

Войските на Ратко Младич са на прага на Сребреница. А хиляди се стичат към базата на ООН, с последна надежда – да получат закрила от мироопазващите сили от Нидерландия.

„Всички бягаха в една и съща посока с викове: „Сребреница падна!””, разказва Алмаса. И  допълва:” А на следващия ден вече разделяха младите мъже от семействата им. Използваха претекст – че ги взимат, за да ги разпитват. Разбира се, повечето от тях никога не се завърнаха”.

Жените и децата са качени в автобуси и камиони, за да бъдат изселени от Сребреница.

 „На всеки десет метра имаше войници, които искаха да ни конфискуват всичко. Спираха ни по пътя. Искаха ни пари, злато. Нямахме нищо. В Сребреница нямаше нищо за ядене или за пиене… какво остава за пари и злато”, твърди Салиха.

„Заплашваха да режат уши, пръсти, каквото хванат, ако не им дадеш ценностите си. Държах в ръка една малка, окъсана кукла. И започнах да крещя: „Вземете куклата, вземете я! Това е единственото, което имам”, спомня си Алмаса.

През онзи черен юли на 95-а Алмаса вижда за последен път най-големия си брат. Той остава в базата на ООН, откъдето по нейни данни – по-късно е отведен за екзекуция. И погребан в масов гроб. „Получихме обаждане по телефона през 2008 година. Попитаха ме: „Роднина ли сте на Абдуллах Османович?”. Казах: „Да, аз съм сестра му”. Обясниха ми, че имат съвпадение на ДНК. Помня, че ни показаха схема на човешки скелет, където с различни цветове се бяха опитали да обяснят кои части липсват и кои са намерени. Липсващите части бяха червени. И помня, че видях много червено. Бяха открили едва 50% от него. Като семейство решихме, че ще погребем останките му”, разказва Алмаса. И допълва: „Лекар патолог се опитва да ти обясни за тези кости, това е работата му. А единственото, което виждаш, е един човек – твоя по-голям брат, от когото ти винаги ще си по-възрастна. Той беше на 18, когато беше убит”.

Години след войната, Салиха се връща в родната си къща, за да я намери полуразрушена от войната. „Винаги ще ги помня. И сега ги виждам как сякаш идват към къщата в този момент. Не можеш да изтръгнеш това от душата и сърцето ми. Но ги няма. И нищо не мога да направя. Убиха ги.  Не зная кого да виня. Надявам, че този, който е казал: „Да бъде война!”- ще преживее същото. Не съм човек, който изпитва омраза. За това, което са направили – този горе ще ги съди”, категорична е тя.

Още по темата гледайте във видеото.