Сестрата на Карла Бруни Валерия – за филмите, България и семейството

Валерия Бруни - Тадески е една от най-големите европейски актриси. Играла е във филми на Стивън Спилбърг и Франсоа Озон, носител е на редица филмови награди и е сестра на модела и певица Карла Бруни. Валерия Бруни Тедески беше в София по покана на „Киномания“. 

Валерия е родена в Италия в семейство на музиканти. Майка ѝ е пианистка, баща ѝ — композитор и един от собствениците на концерна за автомобилни гуми „Пирели“. Още докато е малка, се местят във Франция. Живее в богатство, с което така и не успява истински да свикне. По-малката ѝ сестра е Карла Бруни — топмодел, композитор и певица, съпруга на президента Никола Саркози.

Сцената я обича. Талантът ѝ печели множество награди — сред тях „Сезар“ и „Давид на Донатело“, номинирана е и за „Златна палма“ на фестивала в Кан. В кариерата си тя работи с режисьори като Патрис Шеро, Стивън Спилбърг и Франсоа Озон.

Освен актриса тя е и режисьор, и сценарист на няколко филма. В своите ленти тя често разказва моменти от собствения си живот. В някои от тях участват осиновената ѝ дъщеря Селин и майка ѝ Мариса.

Изглежда като че ли няма образ, който може да я уплаши. Затова последната ѝ роля е на легендарната италианска актриса Елеонора Дузе. За ролите ѝ в живота разговорът следва сега:

Преди всичко — много Ви благодаря за това интервю.

Благодаря.

Пристигнахте в България вчера. Успя ли страната ни да ви изненада с нещо за краткото време, в което сте тук?

Ах, да — времето. Толкова е слънчево. Очаквах друго. Не успях да видя много, но хората ме посрещнаха много топло.

Предполагам, че пътувате много, представяйки филмите си. Смятате ли, че киното говори универсален език? Или има разлика в начина, по който хората в различни страни приемат работата ви?

Има филми, които са по-универсални. И филми, които не са. Има ленти, които срещат публиката в точния момент — не знаем защо, това е мистерия. И има филми, които направих и които обичам, но публиката не ги припозна. Тя просто не беше „гладна“ за тях. Това е някаква мистерия.

Ако се върнете назад — израснали сте в семейство на музиканти. Беше ли предопределено, че ще се занимавате с изкуството?

Не, не, не. Исках да бъда лекар. Наистина имах тази мечта като дете. После поех в друга посока. Трябваше да избирам. В един момент си казах: „По дяволите“. Може би заради родителите ми, заради музиката, заради изкуството. Заради моите способности — бях по-добра в литературата, отколкото в математиката. Така че се насочих към това, което умея. Но исках да бъда лекар.

Съжалявате ли, че не станахте?

Понякога. Но всъщност не, не съжалявам. Това е моят живот. Понякога мисля какъв би бил, ако бях тръгнала в друга посока. Всички знаем, че имаме много животи. Така че един ден мога и лекар да бъда. Не се шегувам. Всъщност това — да се грижиш за другите, е нещо, което открих, когато започнах да режисирам. В известен смисъл съм като лекар, когато правя филмите си — грижа се за другите.

Всъщност във Вашите филми често разказвате собствената си история. Защо?

Защото мисля, че така се чувствам по-легитимна. Мога да кажа — знам това, имам право да говоря за това. Ако не знам, ми е трудно да почувствам, че имам право да говоря.

Трудно ли беше решението да играете заедно с майка си? Тя влиза в ролята на ваш родител и във филмите ви.

Не, това беше едно от най-лесните решения в живота ми. Пробвах — и още от първата секунда беше ясно: първо, че е напълно завършена актриса. И второ — че това ѝ харесва. Тя запали цигара, каза едно изречение — и кариерата ѝ започна. И се надявам, че ще бъде и в следващия ми филм.

Вие израствате в много богато семейство, но в едно интервю споделяте, че да си богат е и привилегия, и бреме. Какво имате предвид?

Да, привилегията, късметът — понякога носят вина. Защото се сравняваш — виждаш другите и си казваш: „Защо аз, а не той?“. Дори, ако учител ме харесва повече от друг — аз съм щастлива, но защо аз, а не другият? Да си привилегирован, избран — не е толкова просто. Знам, че много хора не биха ме разбрали. Но понякога се чувствам виновна, че съм там, където другите искат да бъдат.

Това не е ли парадоксално?

Ако някой попадне на мястото, към което толкова много се стреми, искам да видя дали ще му е толкова лесно. Някои хора печелят от лотарията — взимат големи пари. И после изпадат в депресия. Трудно е да се справиш дори с щастието. Щастието не е просто.

Вие можете ли да се справите с щастието?

Не много добре. Справям се по-добре с радостта. Радостта — да. Щастието ме поставя в опасност.

Има ли нещо в актьорската професия, с което така и не свикнахте? Нещо, което не харесвате?

Не харесвам политически коректния език, който е почти задължителен. Този начин, по който трябва да казваме това, което „трябва“ да се казва. Иначе киното ти обръща гръб. Не чувствам, че сме свободни да говорим. Светът на киното е много политически коректен, идеологически и несвободен. А хората, които имат куража да кажат какво мислят — ако това не е правилното — губят работата си. А трябва да се храниш. Така че не се чувствам свободна да говоря.

Наистина?
Не.

Дори Вие?

Не.

А когато работите с големи режисьори като Спилбърг или Франсоа Озон — има ли разлика?

Не. Светът е много затворен и политически коректен. Много е трудно да имаш свободна мисъл, свободен дух. И затова „Дузе“ — филмът, който представям тук, за актрисата Елеонора Дузе — тя беше много свободна. Много.

Има ли нещо общо между вас и нея?

Между това, което съм, и това, което бих искала да бъда. Не съм като нея, но бих искала да бъда.

Последен въпрос — личен е, може да не отговаряте. За вашата фамилия напоследък много се говори в България заради делата срещу Никола Саркози. Той влезе за кратко и в затвора. Сестра ви Карла Бруни е до него. Какво е Вашето отношение към това разследване?

За мен всичко по този случай е свързано със сестра ми. Това е много труден период за нея и се надявам да излезе от него, защото е болезнено.

Говорите ли с нея? Търси ли вашата подкрепа?

Да. Да, много сме близки.

Подкрепяте ли начина, по който застана зад съпруга си при тези обвинения?

Подкрепям я. Подкрепям и него, защото е нейният съпруг, но за мен връзката, нежността — това е с нея и то откакто сме деца. Много сме близки.

Как ѝ помагате в трудните моменти?

Опитваме се да говорим за други неща. Тя е много свенлива. Не казва, че ѝ е тежко. Но в същото време е много силна. Така че начинът ми да бъда с нея е да говоря за нещо друго, да я разсейвам, разказвам ѝ за себе си, говоря глупости, смешни неща. Търся повод просто да се посмеем.

И накрая — ден след визитата Ви в София имате рожден ден. За вас това е момент за равносметка или е просто дата в календара?

Не е много важен ден за мен. Но често гледам назад към живота си и има неща, които бих искала да направя различно. Но това е положението. Не обичам да съжалявам — както казахме — съжалението е абсурд. Но виждам грешките. И се надявам следващият период от живота ми да бъда малко по-мъдра.

Много Ви благодаря.

Благодаря.