Човекът и неговите състояния през фотографските очи

Една от най-богатите испански фотографски колекции, тази на музея „Алкобендас”, гостува у нас. 86 снимки на 50 автори вече украсяват Националната художествена галерия в София, а основната нишка в изложбата е човекът и неговите състояния от средата на XX век досега. Интересно е да се отбележи, че фотосите отразяват хора и събития от три континента, заснети от десетки известни фотографи.
Преходът през поколенията се допълва с фотоси на Кристина Гарсия Родеро и Хосе Мануел Навиа от епохата на испанския политически преход между 80-те и 90-те години.
Минути преди откриването на изложбата се срещаме с Хосе Мария Диас-Марото, консерватор и комисар на колекция „Алкобендас” и фотограф с високо признание в Испания. Ето какво разкри той за NovaNews.bg.

Това е първият път, когато колекция на музея „Алкобендас” гостува в България. Разкажете малко повече за фотосите, които представяте и защо избрахте нашата страна?

За нас наистина е чест, че нашата колекция гостува на такова емблематично място, каквото е Националната художествена галерия в София. Тук представяме най-значимата част от нашата колекция, която съществува от 22 години. В изложбата са включени едва 10% от фотосите, които музея „Алкобендас” съхранява. Цялата колекция се състои от 865 фотографии, докато в София може да видите 86 от 50 автори. Това, което ги обединява, е присъствието на човешкото същество във фотографския образ, чувствата на радост, на тъга. Присъства дори документалния образ на исторически събития и лични портрети, събрани и отразени от три континента.

Забелязвам, че на снимките присъства нещастието на хората, техните сълзи, емоция. Как подбрахте картините и имате ли предпочитания към някои от тях?

Работата по подбора на картините беше обща. Работихме с „Фотофабрика” с Еми и Фелия Барух. Това, което искахме да покажем са различните усещания, чувства и емоции на човешкото същество. Не всичките картини обаче са тъжни. Може би някои създават това впечатление, защото техният размер изпълва залата, но в никакъв случай не мога да кажа, че това е основното. Каня хората да посетят изложбата, пресъздаваща историята на хората през XXI век.

Вие сте правил десетки изложби по света. Каква е историята на хората през XXI век за вас като фотограф?

В историята на XXI век надеждата не присъства толкова силно. Забелязвам, че повтаряме онова, което сме преживели в предходните векове, тъй като все още има места, където има военни конфликти. Ние не се грижим достатъчно добре за света, в който живеем. Но тъгата винаги върви ръка за ръка с надеждата. В този смисъл искам да обърна внимание на едно от произведенията на един от авторите в изложбата – Хервасио Санчес. Характерно за неговото творчество е, че той винаги посещава места, в които вече е приключил военен конфликт, но в своите снимки той оправя поглед отвъд тъгата. В София представяме три негови фотографии, пресъздаващи живота на едно момиче в рамките на десет години. На първата той заснема момичето, което току-що е загубило двата си крака във войната. На следващата – същата девойка след 5 години, когато вече е родила първото си дете, а след още 5 години – отново тя, но вече като зряла жена с две деца. Именно това е нишката на надеждата, която ни кара да мислим, че този свят може да бъде малко по-добър.

Тези три фотоси са доста емоционални. Коя друга снимка успя да докосне сърцето ви?

Може би са много фотографиите, които носят този емоционален заряд, но ще обърна внимание на една снимка от Мадрид през 50-те години. Това са шест момичета, които се разхождат по Гран Виа, една от най-емблематичните улици в Мадрид. Кадърът показва времето след Втората световна война и отправя посланието за надеждата за по-добър живот и за радост.

Може ли да разкажете нещо повече за фотографията на Чема Мадос?

Чема е един много интересен фотограф. Снимката, с която се представя в България е на неговата работна маса, покрита със стиховете на негов любим поет, а когато се отвори чекмеджето, се вижда абсолютно същия текст. Идеята обаче е малко по-дълбока – че всеки образ може да се тълкува по два начина, т.е. да има своя втори прочит. Характерно за Чема Мадос е, че той винаги работи с аналогова фотография и не използва дигитална обработка на образите. Очакваме той също да гостува в София в края на месеца.

Кое от човешкото лице е най-важно за вас – очите, настроението, което се изразява в мимиките или облеклото?

В моите фотографии се опитвам винаги да се приближавам максимално към обекта. Затова, когато използвам камера, задължително слагам 50-милиметров обектив, понеже той се доближава най-много до човешкото зрение. Харесва ми да снимам хората в естествената им среда – в обстановката, в която живеят и работят.

А как възприемате снимката – като записан момент от нашето минало или по различен начин?

Възприемам фотографията като път, който следва живота, път, който следва моя живот. Обикновено не търся и не измислям ситуациите. Снимките, които публикувам в моите книги, винаги са свързани с нещо преживяно, с конкретна ситуация от живота.

Видях на личната ви страница снимка на музея на Холокоста. Какво означава за вас тя?

Направих тази снимка, когато бях на посещение в Берлин, а този музей ми направи силно впечатление. Моята работа обаче е по-скоро описателна. В никакъв случай не съм искал да се задълбочавам и да влизам в проблематиката, която за жалост е преживяла Европа. В моите фотографии не търся да изобличавам дадени факти, аз просто заснемам това, което ме заобикаля в живота, и което по някакъв начин продължава да ме формира като личност. Затова пътувам много и правя снимки на различни места по света.

В тази посока ще направите ли снимки на София? И какво бихте заснели?

При първото си гостуване в София през юни открих много весели аспекти в града, които смятам да публикувам в книга през декември. По всяка вероятност ще включа някои от образите, които съм заснел от живота тук. Впечатление ми направиха няколко неща – професионалната сериозност на българите и човешката им топлота. Но като цяло градът ми се стори много по-тих в сравнение с градовете в Испания. Освен това смятам да дойда още веднъж в България.

Автор: Анелия Тодорова