На един дъх под водата: Изкуството да превърнеш апнеята в кино

Шест минути без въздух, 60 метра дълбочина и пълна тишина. За Жюли Готие това не е рекорд, а начин да разкаже история. Бившият състезател по фрийдайвинг превръща задържания дъх в изкуство, а океана – в сцена за кино и танц. В разговор за силата на психиката, за „втория дъх“ и за мечтата да снима в Антарктика, тя разкрива как водата може да бъде едновременно спорт, терапия и свобода.

Здравейте! Радвам се да се запознаем!

Здравей! Приятно ми е.

Вие сте апнеист, професионален състезател по фрийдайвинг, подводен артист, режисьор, танцьор и хореограф. Известна сте със своя уникален творчески подход към океана и подводното кино. Професията Ви е изключително интересна, но не е толкова позната в България. Затова бих искала да започнем с няколко по-любопитни въпроса. Колко време можете да задържите дъха си днес и променя ли се това с годините?

Когато се състезавах във фрийдайвинга, поставях рекорди. Можех да остана шест минути под вода, без да се движа. Това се нарича статична апнея. Спускала съм се на 60 метра дълбочина. Състезавах се пет години, а след това прекратих кариерата си. Продължих обаче редовно да влизам във водата.

С годините постепенно загубих част от формата си. Напоследък усещам, че трябва отново да започна да тренирам. Възрастта оказва влияние. Честно казано, нямам представа колко време мога да задържа дъха си в момента, защото вече не се интересувам от рекорди и резултати.

Снимка: juliegautier.watertales/ Instagram

„Несигурността може да ме погуби или осакати”: Говори световният рекордьор по death diving

Какво се случва в съзнанието Ви в момента, когато тялото започне да „иска“ въздух?

Във фрийдайвинга се учим именно да отлагаме този момент. Желанието да си поемем дъх се появява сравнително бързо. Когато се задържах под вода за шест минути, първите сигнали идваха още след втората. Оттам нататък започва една борба със собственото тяло, което ни предупреждава да поемем въздух.

Когато диафрагмата започне да се свива, първите 30 секунди или минута са най-трудни. Тогава умът трябва да е много силен. Ако преодолееш това усещане, настъпва нещо като „втори дъх“ – отново ти олеква и се чувстваш спокойно. Тогава започваш да навлизаш в състояние, подобно на медитация. Границата става много тънка и трябва да познаваш себе си, за да изплуваш навреме.

Кое е по-важно във фрийдайвинга – физическата подготовка или психическата устойчивост?

И двете. Тялото може да бъде отлично подготвено, но ако психиката не е стабилна, е много трудно. Това е спорт, в който трябва да разбираш тялото си и да приемаш определени усещания. Работим и с визуализация – преди всяко гмуркане си представяме спускането надълбоко, за да подготвим психиката.

Ако преживяваш труден момент в живота си, това може да повлияе негативно, но и позитивно, защото водата носи огромно усещане за спокойствие.

Помните ли първия момент, в който почувствахте, че морето ще бъде вашата вселена?

Родена съм на остров Реюнион в Индийския океан. Водата винаги е била част от живота ми. Майка ми дори казва, че съм била зачената във водата. Баща ми беше запален по риболова и прекарваше много време в морето. Той ми предаде любовта и уважението към океана. От малка имам много силна връзка с морския свят.

Кое ви привлече първо – спортът или артистичната страна на подводния свят?

Започнах със спорта. На 18 години открих, че фрийдайвингът е самостоятелна дисциплина. Записах се в клуб и бързо станах много добра. Състезавах се 5 години. В един момент обаче осъзнах, че се гмуркам, за да доказвам нещо на себе си, а не за удоволствие. Така спрях състезанията през 2009 г. Чувствах се тъжна, че имам талант да задържам дъха си, а не знам как да го използвам извън спорта.

Един ден ми дадоха камера. Никога преди това не бях снимала. Направих първия си филм - „Free Fall“, който имаше огромен международен успех. Тогава разбрах, че мога да използвам способностите си, за да създавам образи и да споделям красотата на морето. Така артистичното дойде след спорта.

Снимка: juliegautier.watertales/ Instagram

Когато сте под вода, чувствате ли се повече човек или по-скоро като някое морско създание, например?

Чувствам се толкова естествено във водата, колкото и на сушата. Майка ми беше танцьорка, аз също танцувах. Движенията ми под вода са плавни и грациозни – като на морско създание. Ако трябва да се сравня с някое, бих казала видра – тя живее и във водата, и на сушата.

Кой Ваш проект е най-близо до сърцето Ви?

Филмът „Ama“, макар че е сниман в басейн, а не в морето. Това е много личен филм, в който разказвам за болка, загуба и женската сила. Той е изключително интимен и затова толкова силно въздейства.

Очаквахте ли толкова голям международен отзвук?

Не. Направих го като терапия. Нямах очаквания за успех, но филмът създаде дори нова дисциплина, която днес преподавам - подводен танц.

Да плуваш като делфин: Той стана петкратен параолимпийски шампион без ръце и с атрофирали крака (ВИДЕО)

Кое е по-трудно в подводното кино – техническата или емоционалната страна?

Зависи от темата. В морето е много по-трудно технически – зависиш от светлина, течение, метеорологични условия. В басейн условията са контролирани. Понякога техническите предизвикателства са по-големи от психологическите.

Имате ли мечтан проект, който все още не сте реализирали?

Да. Искам да направя пълнометражен игрален филм – с история на сушата и под водата, с много подводни сцени. Мечтая да го заснема в Япония заради жените „ама“. Те са традиционни японски гмуркачки, които практикуват апнеята от векове. Те са силна и сплотена общност. Бих искала да разкажа история за тях.

В България песента „Running (Lose It All)“ на Beyoncé  е много популярна. Участвахте във видеоклипа към нея. Как се роди това сътрудничество?

Аз режисирах и реализирах подводната част на видеото. Проектът се получи много красиво и достигна до огромна аудитория по света. С мен се свързаха режисьор и продуцентска компания, които искаха да направят клип за Naughty Boy и Arrow Benjamin. Първоначално ставаше дума за тези двама артисти.

И как Beyoncé се включи?

Историята е такава: тя видяла клипа на предварително парти преди официалната му премиера и решила, че иска да участва. След това постави своя глас върху проекта. Аз обаче никога не съм се срещала с нея, защото когато снимах, клипът беше за другите артисти.

Снимка: juliegautier.watertales/ Instagram

С кой друг популярен артист бихте искали да работите?

С удоволствие бих работила и с Billie Eilish, защото харесвам нейната личност и енергия.

Има ли невъзможно място, където мечтаете да снимате?

Под леда, може би в Антарктика. Там има невероятни пейзажи, но има предизвикателства – температурата на водата, опасностите. Това би било уникално художествено преживяване.

Какви са опасностите под вода?

Най-големият риск е, когато държа камерата. Апнеистът обикновено е концентриран върху тялото си, но когато снимаш, трябва да държиш камерата стабилна, да следиш кадъра и да се гмуркаш с тежка техника. Забравяш колко време си под вода и това може да бъде опасно. Винаги имам човек до себе си – друг апнеист, който следи за безопасността.

Вашите филми имат и екологичен аспект. Какво Ви дава водата, което не намирате на сушата?

Чувството на свобода и спокойствие е уникално. В апнеята всички мускули са напълно отпуснати, дори белите дробове. На сушата това е невъзможно. Чувството е като летене - без граници и много ценно.

Да ходиш по вода: Историята на човека, овладял спорта, който превърна локвите и фонтаните в арена

Какво бихте казали на младите жени, които искат да започнат апнея?

Не се страхувайте да започнете! Това е среда, в която жените се чувстват прекрасно. Аз преподавам и подводен танц. Това отваря пътя към любов към водата и желание да опазваме морската среда.

Снимка: juliegautier.watertales/ Instagram

Можете ли чрез изкуството си да промените отношението на хората към океана?

Да, убедена съм. Моят артистичен подход привлича хора, които иначе не се интересуват от морето или екологията. Те стават любопитни, искат да опитат апнея. Много хора са ми казвали, че видеата са променили възгледа им за океана.

Благодаря Ви за това интервю! Надявам се вашата любов към океана и към изкуството да може да се предаде на колкото се може - повече хора.