“Непознатите земи”: Тайните на Монголия - земята на древни митовете (ВИДЕО)

„Непознатите земи” тази седмица предлага разходка до Монголия. Разказваме ви за Чингис хан и реалността на номадския живот.

За какво се сещате, когато чуете името Монголия? Може би за необятните степи, които сякаш никога не свършват и създават усещане за едно безкрайно зелено море. Или пък за юртите, в които до ден днешен хората живеят, както преди 200 години. А може и за стадата от диви коне, чиито галоп пленява окото в секундата, в която ги видиш. Вероятно се сещате за всичко това и за още много, но едно нещо или по-скоро един човек изниква в съзнанието преди всичко. Познахте – става дума именно за Чингис хан.

Съвсем очаквано едно първите неща, които ни посрещат в Монголия е статуята на най-известния владетел на държавата – Чингис хан. Той може да се каже, че е и първият екоактивист, защото се твърди, че по времето на своите военни кампании е убил толкова много хора, че намалил въглеродния отпечатък на планетата.

Конната статуя на Чингис хан край столицата Улан Батор е една от най-впечатляващите забележителности в Монголия. Висока е 40 метра и е поставена върху 10-метрова основа. Това я прави най-голямата конна статуя в света. Тя е не само туристическа атракция, но и национален символ на силата и наследството на Монголия. В дебрите на тази непозната за много държава и нейната митична история се впускаме с Explorers Club Bulgaria.

“Образът на Чингис хан е различен в зависимост от това на кои исторически личности се позоваваш. И от коя държава идват тези исторически извори. Все пак трябва да имаме предвид, че той е водил война с всички съседни на Монголия държави. Няма как да очакваме техните летописци да са го представяли в добра светлина. Те са го описвали точно така – бичът Божий. Това обаче не е съвсем така и това го знаем от археологията. Защото историческите извори сочат, че Чингис хан е изпепелявал градове, които са горели по 7 дни, а слоят пепел е бил дебел четири пръста. Ние обаче намерихме тези градове, те не са горели. Да, Чингис хан е завладявал, но не е унищожавал. Той е приемал всяка култура и всяка религия под крилото си”, обясни проф. Нямдягийн Гамбат.

Днес образът на Чингис хан е навсякъде в Монголия – на пари, на улици и летища. Например международното летище в Улан Батор носи неговото име. Негов портрет може да се намери и в училищата, почита се и на празници. А под почит всъщност става дума и буквално да се молят на Чингис хан. Макар официалната религия на Монголия да е тибетският будизъм, култът към Чингис хан е своеобразен светски и сакрален едновременно.

Освен почитта към Чингис хан друго също прави впечатление веднага щом стъпиш в Монголия. Тук се пише на кирилица. Не бихте имали никакъв проблем да произнесете написаното, но това по никакъв начин няма да ви помогне да го разберете. Монголският и славянските езици нямат никаква друга обща база освен кирилицата. Думата за магазин там е газар.

“Кирилицата е въведена в първата половина на 20-и век и то именно от Русия. Това не може да се отрече в случая. Такъв е бил тогава политическият момент. Но така или иначе кирилицата днес е обединителното звено между нас – славянските държави и малкото останали неславянски държави, които използват кирилицата”, разказа проф. Николай Овчаров.

Освен политически мотиви, тогавашните управляващи са имали и друга причина да въведат кирилицата. За нея ни разказва Шатарбан – един от десетките монголци завършили висше образование у нас по времето на Народна Република България. Тогава и Монголия е била съветска република. Шатарбан е завършил университета във Велико Търново – св. Св. Кирил и Методий.

“В началото на 40-та година беше прието да минем на кирилицата. Като писменост. Защото старата монголска писменост не беше толкова лесна за усвояване от мнозинството. Благодарение на което нашата страна стана 100 процента грамотна. Сега в момента върви у нас кампания да се върнем към старата писменост, но това май няма да стане скоро. Бошлав работа. Така ме научиха в Търново, нали там се говорело най-правилно. Бяхме от синята кръв”, коментира Шатарбан.

Изненадите в Монголия не свършват дотук. Нека се върнем на юртите. Вероятно си представяте, че те са разположени някъде далеч в необятната степ. И да и не. Юрти може да видите и в предградията на столицата. И монголците си живеят в тях до ден днешен.

Теоретично се подготвихме за Монголия. Сега е време да тръгнем на път. Имаме да изминем 3000 километра. По асфалт, през гора и през планина. В Монголия всеки изминат километър крие нова изненада. Това е държава с население от 3 милиона и половина души и обща площ от 1 милион и половина квадратни метра. Повече от милион и половина души само живеят в столицата. Останалите са разпръснати из безграничната степ и в голямата си част са номади. Първата ни спирка е старата столица на Чингис хан – Харкурин или както монголците го наричат – Каракорум.

Представете си Каракорум, старата столица на Чингис хан. Градът е основан около 1220 г. и бързо се превръща в център на Монголската империя. Там, сред долината на река Орхон, се е кипяло от живот – дворци, храмове и пазари събирали хора от цялата империя. Градът бил мултикултурен и оживен, символ на могъществото на империята. Около 1260 г. Каракорум престава да бъде столица, но духът на великата епоха все още се усеща сред останките.

“Най-интересното е това, което се е случвало по времето на Угедей и неговите наследници. Ние имаме данни, че тук са идвали византийски делегации. Тук е идвала дори папска мисия. Положително са идвали и български делегации, които са се опитвали да облекчат състоянието на България по време на така наречената татарска или монголска хегемония. Така че има голяма перспектива тук да се търсят следи и данни за нашата история”, смята проф. Пламен Палов.

Славната история на Монголия не се ограничава само завоеванията на Чингис хан. Навътре в планината Алтай Монголия крие тайни и мистерии, които малко хора някога са виждали. Именно натам се насочваме. По средата на пътя отбиваме в степта за кратък обяд. Или по-скоро пикник. Всичко необходимо е в багажника на джипа. Включително водката – едно от любимите питиета на монголците. Всички в експедицията трябва да си сипем в знак на уважение към духовете на степта.

“Имат си традиция, когато се пие алкохола. Потапя се пръста в чашката и първия път се прави така, нагоре, за да се нахранят духовете, вторият път се прави така, настрани, за да се нахрани хазяина на степите, собственика на степите. И накрая надолу, за да уважиш предците. По този начин трябва да ги уважиш, за да получиш благословията на тези духове, за да можеш да пътуваш спокойно. Тъй като тук разстоянията са дълги и пътят е много дълги. Това нещо няма къде да се види само в Монголия, необятната страна”, обясни Младен Станев от Explorers Club Bulgaria.

Необятна във всеки смисъл на думата. Слизаме от джиповете и се качваме на камили. Защото в Монголия има и пустиня.

“В момента се намираме в едно от разклоненията на пустинята Гоби. Не точно самата пустиня, но част от нея. Напълно истинска. Както я виждате – с дюни и камили. Друго си е на двугърба камила, но най-важното е, че това е част от нашия експеримент – как са се движили хората по пътя на коприната. Защото част от пътя е било и по пясъка”, каза проф. Овчаров.

Пустинята владее пейзажа за кратко. Съвсем скоро необятното тревно поле отново залива погледа ни. Постепенно навлизаме в Алтайския планински масив.

По пътя из Алтай ни срещат Хангал и неговото стадо. Може да ви звучи невероятно, но извън големите градове на Монголия всички монголци изглеждат като него. Странно облечените всъщност сме ние.

“Намираме се в Хьовсгьолския планински масив. Вече сте минали 3000 метра надморска височина. Аз живея по тези места цял живот. Селото ми е сравнително наблизо – надолу по пресъхналата река, през която сте минали. Животновъд съм. Гледам всичко. Без камили, разбира се, те тук няма да оцелеят. Но имам крави, кози, овце, бикове, якове и коне. Стадото ми е от общо 500 глави. И това по принцип се счита за малко. С жена ми имаме три деца, две от тях вече са в семейния бизнес, така да кажем, другото е още много малко и му е рано да води биковете и яковете. Но и този момент ще дойде”, разказа Хангал.

Пейзажите се сменят, а пътят в Монголия сякаш никога не приключва. Често хората казват, че Монголия е държавата с най-много пътища, защото в степите и планините има множество пътеки и просеки, които местните използват за придвижване на коне, коли и камиони – но те не са част от официална пътна мрежа. По пътя се отбиваме в дома на Батбаян. В наши дни номадския начин на живот в Монголия е сблъсък между традиция и съвремие. Батбаян живее в юрта с жена си и децата си плюс още няколко деца на роднини. В юртата има ток – от соларен панел инсталиран точно до коневръза.

“Това е лятната ни къща, тук прекарваме летните месеци. Близо сме до града, а в същото време децата могат на воля да яздят коне и да си играят с животните. Обичайно се местим за зимата и за лятото. Местата не са случайни, не си мислете, че просто странстваме безцелно. И тук и на мястото, на което прекарваме зимата имаме кладенци, от които черпим вода. Разполагаме юртата в близост до областен град, където децата могат да ходят на училище. Обичайно автобус ги взема и ги води до училище. После ги развозва обратно из селата и юртите. Когато усетим, че идва зимата, събираме юртата, качваме се на конете и със стадото тръгваме към зимната ни резиденция, ако мога така да се изразя. Тук си имаме всичко. Около 5 човека могат да се съберат в една юрта без никакъв проблем. Печката е винаги в средата и е много важно – веднъж запали се, огънят в нея никога да не загасва. Докато не стане време да си ходим”, каза Батбаян.

Гостоприемството на монголците няма как да не направи впечатление. Батбаян и семейството му ни виждат за първи път, но без капка притеснение ни поканиха в къщата си и ни почерпиха с кобилско мляко. За тях битието им не е сблъсък на два свята, а по-скоро симбиоза. Грешно е разбирането, че монголците са изостанали в миналото в своите юрти. Те сами са направили този избор. Защото връзката с земята и предците им винаги ще остане много по-важна и ценна за тях от спринта на западното общество към технологичното развитие. И усмивките по лицата им за пореден път показват, че щастието никога не е зависело от материалното.

Повече гледайте във видеото.